В една непрогледна нощ луната бе разтворила своите криле, надвесила се над света, тя гледаща антракта на живота. В същата нощ по лондонските улици се разхождаше момче – сираче. На вид цялото носеше накъсани дрехи, беше без обувки а, навън бе настъпила кръвожадна зима. Кожата му беше бледа като смъртта а, очите му сияещи защото беше малко момче но, празни и дори леко избледнели като на ходещ мъртвец. Бузите му,червени от сълзи а, нослето му... мокро, мокро и адски студено, сякаш винаги е било такова. То се разхождаше по улицата опитвайки да не се вкамени преди да намери молив и лист хартия. Силно искаше да е художник, наистина му се отдаваше, беше невероятен артист, който рисува където му падне и когато има възможност. Тогава докато трепереше, видя един господин да се разхожда по улицата. В действителност нямаше да проси от него храна и вода просто беше толкова студено, че глад не се усещаше. И ето,треперещите ръце на момчето хванаха господина за якето му и момчето с треперещ глас попит ...