Една вечер Луната се скри от света, но не за забавление. Тя бе тъжна за това, че няма своя светлина, а постоянно трябва да моли Слънцето да ѝ дава от неговата. Мъката ѝ толкова нарасна, че дори и на следващата вечер отказа да излезе. Никой от хората долу не обърна внимание на това, всеки си мислеше за новия ден и как слънчевите лъчи пак ще огреят земята. Това съкруши още повече Луната, затова тя заплака и следващата вечер отказа да излезе на небето. Звездите се опитаха да я утешат, но тя не ги слушаше. Накрая самият Бог отиде при нея за да я попита какво ѝ е. Тя само го погледна с насълзени очи и Господ видя болката в сърцето ѝ. Затова реши да я утеши като започна с думите :„Мила ми Луна, не бива да страдаш за това! Да не мислиш, че е лесно да носиш товара на светлината. Слънцето защо мислиш вече започна да залязва толкова рано? Защото му тежи и не му стигат силите. Ти си тази, която го облекчаваш всяка вечер. Искаш ли да ти обясня защо?“ Луната кимна одобрително и избърса сълзите си. ...