Беше срадата на лятото. Разбира се, повечето любовни афери започват тогава. До ден днешен не мога да проумея какво бе това, което ми се случи. Несподелена любов? Заблуда? Наивно и глупашко захласване? Може би ще си отида от този свят без да разбера.Няма да ви разказвам цялата история, защото ще я помислите за скучна, обикновена и примитивна. История, която една старица разказва на внучето си малко по малко, всеки ден, с цел да го преспи по-бързо. 

    Има една част, която не бих му разказала още. Твърде малък е, за да я разбере. Дори аз, след всичките тези дълги летни следобеди прекарани в размисъл, не мога да проумея точно тази част от така далечното лято. 

   Аз и родителите ми винаги ходехме на семейната вила през август. Обичах това място. Беше толкова красиво, че когато бях там се  чувствах  като героиня от приказка. В моята приказка имаше онзи принц, чаровния, красивия. Онзи, който сте срещали в хиляди други приказки. Моят принц обаче, не бе изцяло като останалите. Да, бе изумителен на външен вид, което е типично за принцовете от тези банални детски приказки. С красиво изваяни устни, тъмни и загадъчни очи и руса коса, която винаги бе леко развявана от морския бриз. Така го помня аз - съвършен. Ала само външно. Отвътре, сякаш бе от камък. Почти съм сигурна, че не го бях виждала да се смее. Най-силното пропукване на тази негова порцеланова повърхност бе леката усмивка, която толкова рядко пробягваше по лицето му. 

  От дете бях влюбена в красотата му и изплашена от студенината, която тази красота излъчваше. Гледах го през оградата, тъй като той живееше в съседната къща и често се люлееше на люлката в двора си. Сякаш това не му доставяше същото удоволствие като на повечето деца. За него това явно бе нещо монотонно. 

  На няколко пъти бях събирала смелост да отида при него, за да му предложа да си играем. Ала той просто стоеше там и ме гледаше. По-скоро се взираше през мен. В някои случаи мълчеше, в други грубо ми отказваше. Това разбира се, ме караше все повече да се интересувам от него. 

  Да не се увличам обаче. Във въпросното лято аз вече не бях дете. Вече бях младо момиче, жадно за разнообразие. Бях се променила от предишното лято. Тъмно русата ми коса бе пораснала, кожата ми бе станала по-бледа и бях се издължила мъничко. Не бях типичната красавица, но се чувствах добре в тялото си. С изключение на ония моменти, в които попадах под неговия студен поглед. Тогава се чувствах много по-различно - недостатъчна, не на място, смешна. Чувствах се като плужек.

  А така исках той да ме хареса. За мен нямаше друг като него. Цяла година тръпнех за тези две седмици, през които ще мога да го видя, независимо от начина, по който той ме гледаше.

  Мога смело да заявя, че бях готова на всичко за него. Една вечер седях на верандата ни. Бях се втренчила в двора на семейството му, с надежда да го видя някъде там. Минаваше полунощ. Точно когато убеждавах себе си, че няма как да се покаже в този късен час, вратата на къщата се отвори и той излезе от там. 

  Без дори секунда колебание се изправих и се запътих към вратата на двора ни. Не се сетих дори да предупредя, че излизам на разходка. Вървях на около двадесетина метра от него, за да не ме чуе. Когато той стигна до плажа, в далечината видях как вади нещо от джоба си. Чудех се какво е и реших да приближа, за да видя.Той вадеше запалка и кутия с цигари. Непохватно се опитваше да запали едната. След серия неуспешни опити, очевидно успя, защото прибра запалката в джоба си.

  Нещо ме подтикна да се приближа още мъничко. После още мъничко. И така докато не се озовах на пет-шест метра от високото му, обърнато с гръб към мен тяло. Той се взираше в спокойното море. Нощта бе тиха, с изключение на звука носещ се от морските вълни. Всичко ми се струваше толкова красиво и магично. Може би, защото бе пълнолуние и можех да видя повече детайли. 

- Какво правиш тук толкова късно? - попита ме той.

  За секунди бях в пълен шок. Как ли ме бе видял? Бях ли се издала по някакъв начин?

- Аз... аз... - започнах да заеквам. Винаги го правех, когато бях притеснена. - Вся-всяка вечер идвам тук.
- Лъжеш ме. - каза той съвсем безизразно. - Аз съм тук всяка вечер и съм сам на брега.
- Може просто да не си ме видял - казах аз с отчаян тон. Не исках да го лъжа.
- Плажът е съвсем малък. Спри, достатъчно се оплете. - тонът му бе все така безизразен. 

   След това се обърна към мен. Луната го правеше още по-красив, ако това бе възможно.

- Проследила си ме. Защо? 
- Просто ми беше интересно къде отиваш. - казах аз с извинителен тон.

- О, нима? - каза той равнодушно. - И ти какво? Като ти стане интересно накъде отива някой хукваш след него без да се замислиш за последиците?

- Какви последици? - потреперих, но не заради вятъра.

- О, какви последици. Можеха да са всякакви, тъй като не знаеш къде отивам. 

Последва кратка пауза. Аз наруших тишината.
- Не се досетих, прав си. Но не съжалявам, че тръгнах след теб.
- Не ме изкушавай. Мога да те накарам да съжаляваш.
- Едва ли би го направил. - учудих се на смелостта и сигурността в гласа ми. Та той бе почти един непознат.
- Хахаха. Добре щом така мислиш. Какво искаш? - попита той грубо.
- Просто да те видя... - казах го преди да се усетя. 

- Нямам време за твоите прехласки. 

  Помня срама, който изпитах след тези негови думи.Той явно го усети и сякаш изпита удоволствие от това. Впи красивите си устни в цигарения фас. След което направи кръгчета от дим във въздуха. Беше толкова красива гледка.Известно време стояхме в мълчание. Той се бе съсредоточил в цигарата си, а аз в него. Изведнъж чух някакви звуци. Бе вятърът. Започна да вие зловещо. Когато отново се съсредоточих в красивото му лице, останах смаяна. Сякаш се бе стреснал. Не си бях представяла подобно изражение на неговото лице.

- Ти какво? Да не да те е страх от призраци. 

- Всеки се страхува от тях, умницо. - каза той подигравателно.
- Напротив, всички знаят че призраци не съществуват. - казах аз, отново с много смел тон.
- Така ли? - продължи той все така подигравателно. - Защо тези "всички" са на това мнение. 
- Ами, тях... ъъъ... призраците - започнах да се запъвам аз - никой не ги е виждал, никога... 
- Аха. Да. Това е доста добър довод. И ти не вярваш в призраци, само защото никой не ги е виждал? - попита той леко учудено.
- Ами, да. Защо?
-Защото - започна той с мрачен тон - Забелязах какво виси на врата ти.
  Погледнах надолу. Около врата ми бе окачен сребърен кръст.

- Вярваш в Господ? - попита ме той. 

- Да, вярвам! - отсякох рязко, защото наистина бе така. 
- Добре, сигурно се бъркам, но доколкото съм чувал този твой Господ Бог също  никой не го е виждал, а тези, които твърдят че са... е, те не свършват добре. 

- А нима тези, които твърдят, че са виждали призраци не свършват по същия начин?

- Ето, сама призна, че има хора, които са виждали призраци, нали? 

- Да, но това не прави призраците по-реалистични. 
- Нито пък твоят Господ Бог е по-реален, след като е видян от няколко "просветлени" откачалки. Никой не го е виждал наистина, но ти вярваш в Него. Както и аз вярвам в призраци. Работата е там, че ти започна първа да съдиш без дори да се замислиш. 

- Аз... аз - осъзнах, че няма да спечеля тази битка и замълчах.

- Бих искал да ме оставиш насаме. Ако не възразяваш.

- Защо какво ще правиш? 

- Не че ти влиза в работата, но мисля да поплувам, а нямам бански. Следователно ще се съблека гол и не искам да бъда притесняван, но ако на теб толкова много ти се гледа - можеш да се скриеш в храстите и да ме шпионираш. Обещавам, ще се преструвам, че не знам нищо. Както правех години наред, докато ти ме шпионираше как си играех в двора.

  Знаел е. Той е знаел. За втори път през онази нощ потънах в земята от срам. Ето защо реших да тръгна. Изведнъж реших да се обърна, за да го видя за последно, тъй като утре заминавахме. Когато го направих, него вече го нямаше. Невъзможно бе да се съблече и да влезе във водата за толкова кратко време. Подтиснах разочарованието с мисълта, че утре ще го видя. Това обаче, не се случи. До последно се взирах в двора му, но той не се показа. 

  Следващото лято отидохме пак на вилата. Въпреки разочарованието, исках пак да видя, да го зърна дори само за миг. Него го нямаше вече. Нито пък семейството му. Къщата до нас бе запустяла. Дори малката му люлка вече я нямаше. Беше останала само голямата слива, която хвърляше сянка над занемарената къща. Не знам защо, но изтичах до мястото, където преди се сгушвах и го шпионирах по цели следобеди. Там, в дървената ограда бе издълбан надпис. Нямаше го преди, бях сигурна. С красиви букви пишеше  "с мен призраците, а с теб - Господ". Стоях там с часове, взирайки се в единственото, което бе останало от него. Никога повече не го видях. Никога повече не чух за него. Не си ходих с нашите на вилата в идните лета. Но въпреки това, това остана едно специално за мен място. Място на приказка, която на мнозина ще се стори скучна. Стигат ми обаче ококорените сини очи на внука ми, който лежи и слуша с интерес за летата ми прекарани на тази вила. Някой ден, когато порасне, и тази история ще му разкажа. Може пък той да ми помогне да разбера края на тази моя приказка.