Угаснаха всички небесни звезди, настана мрак и възцари се студът... Сгромолясаха се всички мечти. Даже пътят изчезна. Кой ли?! Млечният път...
Луната вглъбена се взря в полумрака, своята гибел смирено зачака. Посивя светлината й, посребя, за миг, сякаш само още едно мигновение и ще угасне завинаги без съмнение.
Как така ще изчезне?! Та нали Луна е… и силна, и смела! (Боеше се, но само тя си знаеше. Да не й личи се стараеше.)
И ето, потъна в мрака, а как чакаше само, как вярваше в доброто първоначало... Търсеше своя сродна, себеподобна, неподправена, истинска лунна душа…
Търсеше ли! Търсеше… Но никъде не откриваше… Само измамни миражи, напразни виражи по останките от Млечния път.
По свой образ и подобие и сред човеците не намери. Те, земляните, виждаха единствено блясъка й в нощта, залязваща зад клоните на потайната гора.
Дълго се лута сам-сама в безкрайната мразовита небесна шир… В очакване да намери спокойствие и свой лунен мир...
И твърдо реши! Сама лунна Луна ще си сътвори!
Ще я изв ...