След шест години войната приключи. Шест години на страх, глад и смърт. Шест години на неизвестност дали днешния ден няма да ти е последен. Но най-накрая свърши. Войникът оцеля.
Сега от час вървеше по козята пътечка нагоре по планината. Спря да почине, подпирайки се на грапавия стол на жилаво дърво. От двете му страни го закачаха храсталаци и трънаци, ниски клони го караха да се привежда. Навсякъде жужаха насекоми, а войникът размахваше ръка пред лицето си, за да ги прогони. Жегата беше ужасна дори в гората, дори на свечеряване. Целият бе плувнал в пот. Но трябваше да продължи. Всички тези години само мисълта как един ден ще го направи го крепеше.
Погледна нагоре, а после затвори очи. Заслуша се. Под песента на насекомите и цвърченето на птиците можеше почти да чуе ниския грохот. Изведнъж умората, жегата и ухапванията от комарите вече нямаха значение. В тялото му се вляха нови сили и войникът отново се почувства като на седемнадесет, когато за пръв път изкачи тази пътечка.
Закрачи нагор ...