Дори не усетих кога се стъмни. Чуваха се само вълните, но знаех, че скоро щурците ще започнат някоя песен - някоя стара легенда или забравена тайна. Това приказно място имаше странна притегателна сила. Сякаш за да се уверя, че е реалност, свалих обувките и стъпих в студения пясък. Усещането бе очаквано приятно. Продължих напред, докато не стигнах така желаните вълни - някои бяха твърде плахи, други - смели, приканващи. Но всички те бяха някак спокойни и гладки. Морето бе прилично на безкраен мрамор. Само една малка ивица от него се различаваше отдалече. Това бе лунната пътека. Луната придаваше някаква романтична нотка на цялата картина.

   Върнах се до верандата и седнах да се наслаждавам на нощта на познатия люлеещ се стол. От онези - старите. Бял и изпълнен със спомени. Чашата червено вино бе там, където я бях оставила. Посегнах да я взема. Ръката ми увисна във въздуха и след известно колебание хвана нещо друго. Малкият диамант блесна, осветен от луната. Държах пръстена в дланта си. Почудих се как ли би стоял на лявата ми ръка.. Тези мисли ме накараха бързо да го пусна. Оставих го внимателно до чашата на масичката. Заедно с него оставих там и едно евентуално бъдеще. Вече бях решила, че няма да е моето. Свободата бе нещо, от което не исках да се лиша. Не още. Отпих от виното и станах. Нахлузих обувките и влязох вътре. Свещта догаряше. Легнах и се унесох в мисли. Дълго не можах да заспя. Бъдещето беше нещо, което понякога съжалявах, че не виждам ясно като лунната пътека. Животът ми бе едно безкрайно море - вълните бяха ту плахи, ту смели, но всички оставаха спокойни.