Вечерята мина в пълно мълчание, което се случваше за пръв път. Преди Ана не спираше да говори за училището си, приятелите си, отново за училището и пак за приятелите. Тази вечер, обаче, нямаше никакво настроение. И как да има, когато училището свърши, приятелите ѝ останаха в града… а тя заседна в село на края на света.
Без да поглежда родителите си; които с цялата си наглост всъщност се наслаждаваха на тишината; Ана се изправи, нарочно стържейки стола по допотопния паркет, нацупи се още по-демонстративно, тупна с крак като пет годишно дете и се качи в стаята си.
Пружината на леглото изскърца под тежестта ѝ, напомняйки за пореден път къде точно се намира.
Дали беше заспала, или само бе затворила очи, не можеше да каже. Погледна към телефона си — дванадесет без десет. Скочи на крака и се загледа през прозореца. Не знаеше дали си въобразява, но сякаш над гробището се разстели мъгла, също като в някой стар филм на Ромеро…
Остана загледана дълго време, или поне за нея десет минути бяха ця ...