Отварям стария албум. Сватба, снимки на бебе, ражден ден. Един албум, а всъщност цял един живот. Моят живот. Разгръщам изпокъсаните страници. Спомени. Последна снимка - мама, татко и аз на море. Точка. Краят на един етап. А на следващата страница отново снимки, но вече аз и мама, аз и татко, но никога вече заедно. Понякога си мисля за причините, довели до края. Всеки има своята версия. А моята? Аз нямам такава. Може би ново влюбване в нов човек. Може би отново бягство вместо борба. Все едно, минало е. А колко болка, хиляди изплакани детски сълзи. Тогава неделята беше най-кошмарният ми ден. Татко ме оставя вкъщи, аз затварям вратата и толкова. Една врата, а сякаш цяла пропаст. От тези времена мразя вратите. От тогава ми е това чувство за безнадежност, когато затворя вратата след любим човек, страх, че може и да не го видя повече, че нещо няма да е същото. Нова страница. И ето го, моят татко. Колко е млад, огрян от слънцето, усмихнат. Такъв ще остане завинаги в спомените ми. А сега очите ...