Дръпнах за последен път от цигарата и метнах угарката в кошчето. 

Все още сутрините бяха доста мразовити, макар че пролетта вече правеше солидни опити да се настайно трайно дори и в прогнозите.

Едва когато влязох в таксито, видях че на задната седалка стои човек. Бе възрастен и дребен, с оредяла бяла коса, доколкото въобще имаше такава, а чертите му бяха като изсечени в лицето му. Само очите горяха и издаваха все още наличие на някакъв живец в него. Дрехите бяха виждали далеч по-добри дни, и без да броим колко овехтели са всъщност. Ако трябваше да заложа, бих казал между 80 и 90-годишен - определено някой, който съвсем не очакваш да видиш в таксито си в 7 сутринта. В ръката си държеше малко букетче от диви цветя.

- Преди да ме изгоните и да ми кажете, че не работите, искам да ви помоля нещо. Ще ви наема за целия ден. Можете да не се притеснявате, имам пари - каза той и отвори портфейла си, в който се виждаха три измачкани банкноти по сто лева.

- Нямаше да ви изгоня, отвърнах му. - При мен всички клиенти са равни. Откъде да започнем?

Беше към 13, когато погледнах километража. Определено любопитството ми бе надделяло. Бяхме минали покрай "Александър Невски", "ЦУМ", Синагогата, Лъвов мост и още куп от иконичните за София места. На всяко едно от тях той слизаше с видимо затруднение, подпирайки се на бастунчето и просто сядаше на някоя пейка, прекарвайки 5-10 минути на нея. Взираше се напред с отчаян поглед, без нито веднъж да се усмихне. Дори и без да говори, от цялото му същество се излъчваше тъга по нещо отдавна изгубено. Беше доста затормозяващо усещане.

- Последна спирка. Гробищата. Парцел 34 - промълви той и отново се облегна назад. Освободих ръчната и потеглих. Когато стигнахме, му помогнах да излезе и той седна на раздрънката пейка отпред, продължавайки да държи цветята. Вече бяха почти съвсем овехтели. Меката кафява пръст явно показваше наличието на пресен гроб, а на каменната плоча се виждаха три портрета. Две жени - една по-възрастна и една по-млада, почти дете и момче, горе долу, на същата възраст.

- Можеш да ме оставиш тука, синко. Благодаря ти за всичко - каза той и ми подаде трите смачкани банкноти.

Не успях да сдържа възклицанието си. - Как ще ви оставя тук, та вие едва вървите, не можете да се върнете сам. Просто ще ви изчакам.

За първи път, откакто го взех тази сутрин, на лицето му се появи нещо като усмивка. Тя смекчи иначе грубоватите черти и ме накара да си помисля колко ли хубав мъж е бил през младостта си.

- Не планирам да се връщам. Вече съм където трябва да съм. - Вгледа се в продължително в очите ми, сякаш да попие изненадата ми. - Сигурно се питаш каква беше тази обиколка досега?!

Пое си дълбоко дъх и после продължи: Всяка сутрин в последните 20 години с моята Ели излизахме на една дълга разходка до някое от любимите ни места. Местата, които бяха попили любовта ни един към друг. Местата, които видя днес..

В очите му избиха сълзи и някак засрамен, той извади от джоба на сакото бяла носна кърпичка, от онези, които вероятно са били на мода преди 20-30 години, за да избърше лицето си.
 

- Знаеш ли, това нашето беше любов, за която милиони могат само да мечтаят, от онази, която виждаш само по филмите или пък четеш за нея в книгите. Някои биха казали "химера"... Но е истина. Бях само на 15, когато я видях за пръв път. Сополив хлапак, който дори не бе почнал да живее. Помислих си: Това е жената, с която искам да прекарам дните си, без дори да подозирам, че някой там горе ме е чул. Оженихме се пет години по-късно, родиха се Тошко и Лили... Бяхме безумно щастливи, преди Бог сякаш да реши да си вземе с лихвите онова, което ни бе дал преди това. И двамата си отидоха млади, без време... Не знаеш какво е да загубиш дете, ако е не си го преживял, сякаш някой къса парчета от тялото ти.

 Прибра кърпата, изправи се и с бавни крачки отиде до плочата. После се наведе и най-сетне остави букетчето на гроба.

- 70 години, синко. Можеш ли да си представиш какво изпитваш към някой, с когото си делил дните си толкова дълго време?! Всичко преживяхме заедно. И хубавото, и лошото. От смъртта им болеше безумно, но вместо да ни изпълни с огорчение един срещу друг, тя всъщност ни сплоти още повече. Вече знаехме, че в този свят не сме "аз" и "тя", а "ние".. че сме открили своята половинка, която да ни допълва и превръща в едно цяло. Че след като бяхме преминали през това, можем да преминем през всичко. Да се осланяме на силата си, когато сме слаби и да ценим моментите, в които сме силни заедно. И  точно това ни помогна да продължим напред. Не ни било писано да имаме деца. Но поне имахме един друг. Имахме...

Поколеба се, сетне с немощен глас продължи.

Преди няколко дни бях настинал и тя дойде до леглото ми с горещ чай от лайка. Личеше си колко изморена е, но въпреки това се погрижи за мен. Каза ми - изпий го, ще се сгрееш и за нула време ще си отново на крак. После ме целуна по челото, легна и не се събуди повече. Такава си беше винаги, грижовна и раздаваща се, без да мисли за самата себе си. Така си отиде моята Ели. С нея си отиде и моят смисъл, а сега ще си отида и аз. Но ще го направя усмихнат, не с мисълта за загубите, а с тази, че съм преживял онази любов, без която никой не може"...

Слушах го, а сърцето ми се бе свило в стомаха, буквално на топка, усещайки как един живот прелита като на лента пред очите ми. Живот, който бе преминал през толкова много и въпреки това бе оцелял някак напук на съдбата и нейните неподозирани изненади. Чувствах се като ударен пред този свит на две, дребен човечец, който спокойно можеше да бъде и мой баща. Подадох му парите.

- "Не мога да ги взема, бащице. Просто не мога...

Помогнах му да се изправи и придържайки се към мен, той седна отново на пейката. Вгледа се в очите ми и отново се усмихна.

- Добър човек си ти. И затова ще ги вземеш. Това са последните пари, които ми останаха, след като платих погребението и предпочитам да отидат някъде, където могат да са полезни.. да предам щафетата един вид. Ще купиш цветя на жена си, ще вземеш някоя хубава играчка за децата. На мен повече не ми трябват, аз вече съм у дома си, а тук друго, освен любовта на най-близките хора не ми трябва. Благодаря ти за всичко още веднъж. И момчето ми... не забравяй поне веднъж дневно да й казваш "обичам те"... Две прости думички са, но означават много.

Сетне се обърна с гръб към мен, показвайки, че разговорът ни окончателно е приключил. Почувствах се неловко, не знаейки как да постъпя. Постоях няколко минути, но той продължи да стои така, сякаш се беше слял с каменната плоча. Влязох в таксито и освободих ръчната спирачка. Беше едва 2 на обяд и имах още доста часове до края на курса. Но единственото, за което бързах, бе просто да се прибера у дома си. При всички тях...