Когато отворих вратата на кабинета, Алина се усмихна и каза:
- Здравей, Венета! Радвам се да те видя отново. Ти си Светлин, нали? – тя раздруса енергично ръката му.
- Да, приятно ми е.
Седнахме на канапето и тя попита:
- Е, какво те притеснява?
- Ами... – младежът до мен сведе поглед.- Не съм на себе си и мисля, че това се вижда отдалеч. Не мога нито да спя, нито да се храня нормално. Наскоро разбрах, че майка ми е починала, и получих паник атака. Оттогава ми се е случвало още няколко пъти. Всъщност с мама отдавна не бяхме в добри отношения...
- Защо?
- Защото съм наркоман.
И до днес помня ясно лицето му, когато изрече тези думи. Страшното беше, че изглеждаше изтощен от всичко, на ръба да се примири. Беше тръгнал по пътя на Любов. Какво ли му костваше обаче това признание? В друг контекст думата “ наркоман” не би направила впечатление на хората, защото те просто ще я чуят по телевизията или ще прочетат тревожна статистика за употребата на дрога сред младежите и мисълта за това бързо ще излети от ума им, защото темата им е безкрайно далечна. Но за него наркотиците бяха нещо много повече от случайна дума, те бяха обсебили цялото му същество и бяха взели контрола над мислите му, над тялото му. Все пак не можеше да се каже, че всичките му проблеми произтичат от това. Той сякаш беше затворник в собственото си тяло и паническите атаки бяха доказателството за това. Болката му беше толкова голяма, че той беше изгубил контрол над себе си.
Доктор Каменова зададе още доста въпроси, свързани с отношенията на Светлин с родителите му и с начина, по който беше отраснал, като понякога и аз казвах какво мисля. В един момент обаче стигнахме до тема, която не си бях мислела, че афектира Светлин така дълбоко. Алина го попита как се е справяла Любов след загубата на съпруга си и той каза:
- Опита се да се вкопчи в спокойствието, започна много да работи и се изолира, дори и от леля Вени. – той наклони глава към мен. – А тя ѝ беше най- близката приятелка. И все пак имам чувството, че дори и на нея не можеше да се довери напълно. Страх ме е да не съм и аз такъв...
Отново погледнах Светлин и в този момент се запитах колко много неща не знам за него. Какво ли си беше мислел през детството си, когато майка му го е водела при майка си или баща си? Поетеска ми бе разказвала, че винаги са се държали мило с него, но не са говорели един за друг. Гостуванията били приятни, но със сигурност не се превърнали в онези златни спомени, чийто блясък никога не изчезва и които ни топлят през целия ни живот. Това се отнасяше и за дъщеря им, и за внука им. Макар и да е бил малък, той явно е осъзнавал това, което аз като страничен наблюдател виждах у приятелката си- костта, зараснала накриво... счупената любов... желанието да не бъде като собствените си родители. А ето че историята се беше повторила, макар и по по- различен начин. Атанас обаче беше различен, за сина си той представляваше сигурността и спокойствието, които липсваха на Любов. Светльо все още искаше да притежава самообладанието на баща си и да не трепва пред болката, но не вярваше, че е способен на такава сила. Точно на прага на своята зрялост той беше загубил опората си и своя пример за подражание и това го беше подтикнало да избере лесния път и да се озове в един друг свят, чиято сладост не мога да си представя. Но какво е чувството да потънеш в лекота и радост и после болката отново да се завърне със страшна сила?
Тогава осъзнах, че това бе само повърхността на нещата. Думите и поведението на всеки наш близък човек ни влияят силно, понякога дори и на подсъзнателно ниво. Всеки член на това семейство имаше свой нрав, свои предизвикателства и спомени, които влияеха на всички останали. Беше просто да се каже, че смъртта на Атанас беше довела Светлин до това състояние, но това не беше истината. Всичко го беше довело до този момент- потисканите чувства и мисли, поведението на близките му хора, възпитанието му, собственият му характер...
- Разкажи ми малко повече. – каза Алина. – Защо според теб беше такава?
Със Светлин продължихме да посещаваме доктор Каменова, а аз го заведох да си направи обстоен физически преглед. С облекчение научихме, че наркотиците не са навредили на тялото му, но рисковете си оставаха. Опитах се да му помогна да се храни както трябва, но никога не му казах, че трябва да спре дрогата, защото трябваше сам да вземе решение за живота си. От друга страна, менталното му здраве беше доста разклатено. Психиатърът, когото Алина ни препоръча, го диагностицира с паническо разстройство и му предписа лекарства. Светльо се съгласи да ги пие, макар да вярваше, че ще е нужно много по- голямо усилие, за да се отърве от паническите атаки.
- Искам земята да не изчезва изпод краката ми, искам да мога да дишам и сърцето ми да не се скъсва от болка... – обясни ми той. – Но знам, че не е толкова лесно да се справя с това. Колкото и да бягам, не мога да се измъкна от всичките тези негативни емоции, защото са в собствената ми глава.
Предложих му да възобнови контакта с роднините си и отначало той се съпротивляваше на идеята. После обаче стигна до извода, че подкрепата от роднините му ще го направи по- силен в борбата срещу всичко, което го гнетеше. Отидохме при семейството на леля му и тя много се зарадва да ни види. Запомнила съм следните ѝ думи:
- Бог ненапразно ти е изпратил тези предизвикателства, моето момче. През много премина за крехката си възраст, но аз вярвам, че ще се справиш и ще откажеш наркотиците. Ние никога не сме се отчайвали, защото знаехме, че ще се върнеш в правия път. Аз ти предлагам да те заведа утре на църква, ще се помолим и ще видиш колко леко ще ти стане. Уповавай се на Бога и той ще ти даде сили!
След като със Светлин тръгнахме по тихите вечерни улици, дълго не си говорехме, но по някое време той промълви:
- Лельо Вени, ти вярваш ли в Бога?
- Да, под някаква форма. Само че не мисля, че трябва да се молим сляпо и да чакаме дарове от небето, както някои хора правят. Не вярвам в съдбата, но има много неща, които не можем да контролираме.
- Когато татко се разболя, мама постоянно ходеше на църква и палеше свещи, но това не го излекува.
- Да, за жалост, баща ти беше диагностициран твърде късно. Което е още едно напомняне да следиш собственото си здраве...
Когато стигнахме до апартамента, където бях видяла Любов за последен път, Светльо се спря и промълви:
- Леля Зори беше сигурна, че ще преборя наркотиците, а аз не съм споменавал да имам такива планове.
- А обмисляш ли го?
- Не знам. - той въздъхна. – В момента сякаш искам да се справя с паниката.
- Знаеш ли, донякъде нещата са свързани. Наркотиците те успокояват и свалят от теб стреса, но той не изчезва, а просто се запазва под друга форма.
- Ще бъде много трудно.
- Но дали ще си струва? Мисля, че това е най- важният въпрос.
Той замълча.
- Помисли си. Лека нощ! – казах и излязох в нощта.
© Лилия Ицкова All rights reserved.