Въпросната Ирина се оказа гостоприемна и отзивчива жена в средата на двайсетте, която с охота се съгласи да ми разкаже всичко, което знаеше за Любов.

- Живеех в този блок през цялото си следване. – обясни ми домакинята, след като беше напълнила чашата ми с чай догоре и беше отрупала чинията ми със сладки. – Съседният апартамент се предлагаше под наем и реших да заживея тук, защото университетът е доста наблизо, а и улицата е зелена и сравнително тиха. Когато се преместих тук, на Вашата приятелка ѝ беше много тежко, но се грижеше всеотдайно за болния си съпруг, който почина няколко месеца по- късно. След това госпожа Чавдарова и синът ѝ не излизаха много, но всеки път ме поздравяваха, като ме видеха. Светлин дори ми помагаше, когато в дома ми се повредеше някой уред. Аз исках да се сприятелим, но той не допускаше никого близо до себе си. Както и да е, тази година завърших и исках да си купя собствен апартамент, затова започнах да се оглеждам за подходящ. Бях си спестила доста пари през годините, затова не търсех задължително нещо евтино, но разбрах, че Вашата познайница си продава жилището, и то на доста ниска цена. Имах чувството, че иска да се отърве от него. В крайна сметка се споразумяхме, тя ми прехвърли апартамента и отиде да живее в друг квартал. Доколкото разбрах, баща ѝ беше починал няколко месеца по- рано и ѝ беше завещал жилището си, затова тя отиде да живее там.

        Мисълта, че Любов е била готова да продаде дългогодишния си дом на безценица, за да се махне оттам, ме притесни, защото не разбирах каква е била причината за това ѝ решение. Исках да знам какво се беше случило през няколкото години, които събеседничката ми беше пропуснала, за да ми обясни защо живее там, затова попитах, а тя отвърна:

- След смъртта на съпруга си тя рядко излизаше от дома си, само един или два пъти седмично отиваше да напазарува и понякога отиваше на гроба на мъжа си. След няколко месеца забелязах, че вече не се качваше по стълбите, а използваше асансьора, и я попитах защо. Отговори ми, че са ѝ открили “ едни сърдечни проблеми” и лекарят ѝ бил забранил да катери стълбите и да пие алкохол. Въпреки това понякога я виждах да се връща от магазина с някоя и друга бутилка. Аз всъщност не се учудвам на това, като се има предвид какво стана със сина ѝ...

          След тези думи аз замръзнах, а сърцето ми се сви болезнено. През ума ми профучаваха най- различни сценарии и думите ми се бяха продънили в гърлото, но не се и наложи да питам Ирина какво има предвид, тъй като тя продължи:

- О, забравих, че Вие отдавна сте загубили връзка с нея. Сега ще Ви обясня. Светлин започна да се ползва с лоша слава в целия квартал преди малко повече от две години. Преди това беше съвсем различен- с всички се държеше учтиво, все носеше някакви учебници насам- натам. Вярно, беше меланхоличен и затворен, но си беше разбран. Госпожа Чавдарова отначало все го чакаше на пейката пред блока, прегръщаше го и си влизаха вътре. Друг път той ѝ помагаше я с покупките, я с нещо друго, но това постепенно се промени. Тя престана да го чака навън в градинката, а и няколко пъти се случи късно нощем да си крещят. Не разбирах обаче за какво, защото през стената не се чуваше много добре. Накрая обаче реших, че не е моя работа и сигурно нищо сериозно няма, защото на всекиго се случва от време на време да се скара със семейството си. Само че Светлин се запусна, спря да се бръсне и подстригва и все по- често изобщо не се връщаше вкъщи...

         Докато я слушах, нещо ме стягаше в гърдите и едва дишах. Усещах накъде бие, но отказвах да го приема...

- Когато го зървах, ми изглеждаше много странен. – продължи тя, а погледът ѝ се плъзна покрай мен и се зарея през прозореца. - Беше отпуснат, със зачервени очи, с празен поглед...

        Ледени тръпки слязоха по гърба ми, а сърцето ми биеше бясно. Онова момче, на което Любов често ми пращаше снимки... онова момче, с което синът ми обичаше да си играе като дете... онова момче, което беше учило усилено, за да изпълни мечтата си да учи право...

- Той... е наркоман? – промълвих.

- Да, така се оказа. – Ирина отново ме погледна. - Отначало не исках да повярвам на съседите, които така твърдяха, но скоро и аз усетих, че от него се носи миризма на трева. Само ако бяхте видели госпожата... толкова ѝ съчувствам.

          Погледнах в очите на събеседничката си и разбрах, че наистина изпитва жал. При все това емпатията ѝ не беше дълбока, но не можех да я виня за това, защото не беше близка с приятелката ми и не я познаваше добре. Чудех се защо Любов е избрала да се изолира от целия свят и да пие на кухненската маса единствено в компанията на задушаващата самота, вместо да потърси помощ и да не скъсва връзката си с малцината си приятели.

- Наистина ѝ беше тежко, а с времето ситуацията само се влошаваше. – обясни ми домакинята. – Светлин почти не се вясваше вкъщи и всеки път, когато се върнеше, госпожа Чавдарова омекваше. Минаваха няколко дни и той бягаше в нощта с поредната сума или уред, които беше задигнал. Явно му трябваха пари, за да си купува още дрога. Всеки път вземаше повече от миналия път, всеки път майка му бе по- наранена. Питах я дали мога да ѝ помогна с нещо, а тя само ме поглеждаше с празни очи и казваше, че нямало смисъл. В крайна сметка реших да не се замесвам, защото нито ми влиза в работата, нито мога да поправя каквото и да е. Съседите поутихнаха, но при всяко връщане на Светлин пак започваха да въздишат и да повтарят колко свястно момче е бил. – тук гласът ѝ изведнъж се снижи. – Говореха за него, сякаш... сякаш не е още жив.

       След като завърши тази покъртителна история, Ирина мълча доста дълго, но накрая стана рязко и рече:

- Чакайте, ще ви донеса новия адрес на приятелката Ви. Трябва да е някъде тук...

         Отиде в другата стая и ме остави да гледам изстиналия си чай, докато стрелките на часовника отмерваха неумолимо отминаващото време.

          Вървях по улицата и, въпреки че студеният вятър ме жулеше безпощадно, отвътре горях. Болезнени въпроси се блъскаха в ума ми и се разбиваха на малки парченца. Защо Светлин беше посегнал към марихуаната? Защо Любов не ме беше потърсила и не ми беше казала какво става? Защо изобщо се случваше всичко това, нима приятелката ми заслужаваше животът да е така жесток към нея?

          След почти час мъчителни мисли най- сетне стигнах до търсения блок, на чието табло бързо намерих звънеца с табелка “ Любов Чавдарова”. Натиснах го няколко пъти и най- накрая се чу слаб глас:

- Кой е?

         В онзи момент ми се прииска да извикам “ Лисичка!” и да се засмея гръмко, както правех като момиче. Щях да дам всичко, за да върна времената, когато бяхме на шестнайсет и очите на Любов още не бяха помръкнали. Копнеех тя да ми обяснява домашните по физика, които на пръв поглед ми се струваха непосилни, и после да лудуваме навън,  радвайки се на младостта и безгрижието си. При осъзнаването на факта, че тези моменти никога няма да се върнат, ме заболя дълбоко. Изведнъж се запитах откога приятелката ми не ме е наричала Лисичка и откога аз не бях този образ на гъвкава и изобретателна девойка.

- Венета е. – промълвих. – Може ли да се кача?

- Разбира се! Апартаментът ми е на втория етаж, в дъното.

      Когато изкатерих стълбите с препускащо сърце, една врата се отвори и пред мен застана Любов. Осмелих се да вдигна глава и я погледнах в очите.