Прибрах се в София и се опитах да забравя за случилото се, но понякога се сещах за Любов. Фактът, че тя се бе затворила за мен, ме изпълваше с печал, но си припомнях, че помощта ми е била отхвърлена и няма смисъл да се измъчвам.

        Неусетно се изтърколи зимата, раздадохме си мартенички и няколко дни по- късно проплака дъщеричката на Пламен. Бях заета да помагам на снахата да се грижи за малката Деси, готвех и правех пролетно почистване, а през останалото време бях доброволка. Сутрините ми бързо се превръщаха във вечери и си лягах изморена, но доволна.

        Понякога обаче сънувах, че отново съм девойка и ту бягам из някакви гори, ту се катеря по планини. В тези сънища Любов ме следваше и от време на време мярвах късата ѝ черна коса и блесналите ѝ сини очи. Често казваше през смях:

- Ще стигна първа върха, ще видиш!

        Приятелката ми  все повече изоставаше, а накрая гласът ѝ затихваше. Тогава хуквах да я търся, мислейки си, че се е изгубила и е в опасност. Не успявах да я открия и се срутвах на земята, плачейки.

    Тези сънища бяха толкова реалистични, че след всеки се будех обляна в пот. Все пак продължавах с дневните си задължения и не казвах на никого какво съм преживяла насън.

     Една сутрин в края на пролетта получих обаждане от Ванина, майката на Любов. Нейният номер се губеше между много други в телефона ми, дори никога не си бяхме звънели. Когато вдигнах, се чу слаб глас:

- Ало, Венета ли е?

- Да, аз съм.

- Може ли да седнеш, моля те?

        Докато вървях към канапето, сърцето ми се разтуптя. Какво се беше случило?

- Обаждам ти се да ти кажа, че Любов получи инфаркт снощи. - изведнъж се разрида. - Извиках линейка, но медиците дойдоха твърде късно...

       Когато осъзнах какво ми казва, ушите ми зазвънтяха и очите ми се напълниха със сълзи.

- Знам, че вече не поддържахте връзка, но ти години наред ѝ беше близка приятелка. – продължи майката на Любов. – Мисля, че за теб е важно да си вземеш едно последно сбогом с нея. Погребението ще е утре в тринадесет часа. Решихме да я погребем до съпруга ѝ, така че знаеш мястото.

- Ще взема първия влак. – промълвих. Бях вцепенена, трудно ми беше да говоря.

- Имаш ли къде да преспиш във Варна? Ако искаш, може да дойдеш в моето жилище, ще ти приготвя стаята за гости.

- Благодаря, но предпочитам да преспя у родителите си. До утре!

- Довиждане.

      Затворих телефона и дадох воля на сълзите си.

       Вечерта родителите ми ме посрещнаха с топло ядене и много утешителни думи. Изядох всичко в чинията си без апетит, изкъпах се и се оттеглих в стаята, където спях като дете. Мислите се блъскаха в главата ми, чудех се какво ѝ е било на Любов в последните ѝ дни, дали можеше да ме види отнякъде...

     Когато умората най- сетне надделя над скръбта ми, аз пропаднах в света на сънищата. Отново дишах свежия планински въздух, а облаците се гонеха по небосвода. Краката ми ме носеха напред, а Любов се смееше някъде в далечината и повтаряше, че ще ме задмине и бързо ще стигне върха. Изведнъж гласът ѝ секна, а аз се огледах и тръгнах да слизам, но никъде не я намерих, въпреки че я виках отново и отново. Накрая паднах на тревата и се разридах. Изведнъж чух гласа ѝ:

- Защо се отказа, Лисичке? Защо не ми помогна?

    Вдигнах глава и видях Любов, седнала на една скала. Помъчих се да се изправя и да отида до нея, но краката едва ме държаха, бях много слаба. Накрая отново паднах и се опитах да си поема дъх. Тогава тя обърна лице към мен и аз се смразих:

- Ти... ти не си Любов!

- Защо не ми помогна? – повтори Светлин, пронизвайки ме със сините си очи.

      Събудих се задъхана, а лицето ми беше мокро от сълзи.

    На погребението дойдоха майката и братовчедите на Любов, както и семейството на Зорница, сестрата на Атанас. Слънцето ни галеше с лъчите си, дърветата зеленееха и се носеше свеж аромат на цветя, но в душите ни цареше скръб.

    Лицето на Любов беше спокойно въпреки болката и паниката, които инфарктът бе отключил у нея в последните ѝ мигове. Представях си как е седяла в малката стаичка в дома на майка си и изведнъж сърцето ѝ се е свило, натискът върху гръдния ѝ кош се е усилвал и едва си е поемала дъх. Виждах пред себе си как Ванина звъни на 112, обзета от паника, и се моли на детето си да не я напуска. В мислите ми онова спокойствие, което обзема мнозина малко преди кончината им, се разпространи във всяка клетка на Любов и тя затвори очи уморено. Подобно на всички нас, когато полагаме глава на възглавницата след изтощителен ден, тя с облекчение бе склопила клепки и бе пропаднала в сладостния мрак. Тялото ѝ се бе предало, очите ѝ вече не виждаха нищо. Но какво си е помислила Поетеска в последния си миг не мога да кажа. Може би спокойствието ѝ е дало шанс да спре да мисли за болката в гърдите и да се сети за Светлин, за Атанас... за мен? Никога няма да разбера.

    Накрая затвориха ковчега, с който приключи нейното земно съществуване, и го пуснаха в земята.  Мисълта, че това беше всичко и нямаше да я видя повече, разкъсваше сърцето ми.

      Малко по- късно попитах Ванина защо Светлин не е дошъл.

- Нима се учудваш? – рече тя мрачно. – Любов му даде ключ за жилището си и дойде да живее с мен. Попитах я защо така е решила, а тя отвърна: “ Моля ти се, майко, разбери ме! Той ми е син, не мога на улицата да го оставя.”. А той си го заслужава! Престъпник стана, погуби си живота и изобщо не помисли какво ѝ е на нея да го гледа такъв. Даже сърцето ѝ болно беше, но той никакво съчувствие не прояви към нея. Звънях му на звънеца, гласови съобщения му оставях, но него никакъв го нямаше. Кой го знае сега къде обикаля... той я погуби, той!

  Помислих си, че Ванина бе тласната от смъртта на дъщеря си към горчилката и омразата, които някога бяха тровели живота със съпруга ѝ.

- Недей да говориш така, моля те! – намеси се Зорница. – По много лош път тръгна Светльо, но не си е погубил живота, не трябва да губим надежда.

   Докато гледах как сестрата на Атанас се кръсти, аз се питах дали на сина на Любов все още може да се помогне. Спомних си мътните очи на Светлин в съня си и болезнения му въпрос и изведнъж в душата ми проникна лъч светлина. Пламъчето вяра растеше в душата ми, докато не се разгоря в силен огън. Вярвах, че ще намеря Светлин и ще му помогна. Но как?