Любов и буря

Слънцето бавно се скри зад сивите фасади на блоковете и накара удължените им сенки да запъплят по нагорещения асфалт на булеварда. Сякаш усетило наближаващата вечерна хладина, ято гълъби с шумен плясък излетя от умърлушилата се от жегата ниска топола и се насочи към ширналата се зад стадиона зеленина на Борисовата градина. Летният ден отминаваше мъчително бавно, жегата беше непоносима, а тънката мараня не спираше да трепти над покривите на сградите. Нажеженият въздух така пареше в ноздрите, че принуждаваше застаналия на спирката Велизар нервно да поглежда към часовника си. Облечен в къси дънкови панталони, в които грижливо беше втъкнал бяла копринена риза и обут в новите си сиви маратонки с бели кантове по тях, младият мъж будеше възхищение у минувачите. В ръката си държеше красива червена роза, обвита в лъскав целофан и завързана с червена панделка. Беше напрегнат и притеснението ясно се четеше по лицето му. Той за кой ли път повдигна ръка и погледна часовника си.

В този момент, иззад ъгъла с шумно скърцане се зададе жълтото туловище на трамвая. Плъзгайки се с ръмжене по релсите, той намали скорост и плавно спря на спирката. От отворените врати трескаво заслизаха множество хора и мръщейки се, със забързана крачка се насочваха по посока на своите грижи и проблеми.

Тогава я съзря. Подобно на антилопа, тя грациозно слезе от последната врата и усмихвайки се, тръгна към него. Кафявите й очи щастливо блестяха на слънцето, дългата й, къдрава коса на вълни се спускаше по раменете й, а красивите трапчинки, кацнали от двете страни на устните й, придаваха на лицето й неземен вид. Синята й, сатенена блузка бе плътно прилепнала към тялото й и в комбинация с дълбокото деколте загатваше за великолепните й форми. Късите черни панталонки подчертаваха дългите й крака, а потракването на тънките й токчета по един своеобразен начин завършваха образа на тази красива жива картина.

Той смутено направи няколко крачки към нея, усмихна се, а устните му стегнато промълвиха:

- Здравей! Как си?

- Благодаря! Добре съм – усмивката не спираше да грее на лицето й.

Те се прегърнаха и Велизар леко я целуна по бузата. Тя едва доловимо се отдръпна от него и посочвайки цветето в ръката му, зарадвано попита:

– Това за мен ли е?

- А, да! Извинявай! Виж, колко съм разсеян и несъобразителен! Заповядай, за теб е!

- Не, не си несъобразителен! – момичето кокетно се усмихна и го погали по бузата. – Точно, защото си купил розата показваш, че не си несъобразителен, а, че си се сетил за мен. Къде искаш да идем сега?

Той се замисли за момент и каза:

- Има едно заведение до площад Славейков. Намира се точно срещу Градската библиотека. Ходи ли ти се до там?

- Разбира се! Хайде, ти водиш!

Двамата преплетоха ръце и завивайки зад ъгъла на улицата, поеха по тесния тротоар.

Невена не беше точно негов тип жена, но за разлика от момичетата, с които беше излизал досега, тя представляваше истинско божие съвършенство. Висока, слаба, с нежни рамена и чаровна бенка, изрисувана зад трапчинката на дясната й буза. В нея като че ли нямаше нищо излишно – изваяното й от тренировките по художествена гимнастика през годините тяло, приличаше по скоро на тяло на гръцка богиня, отколкото на обикновено момиче. Весела и с чувство за хумор, с нея никога не му беше скучно. Винаги имаше какво да си кажат и темите им нямаха край. И двамата бяха студенти – Велизар беше последна година инженер в Лесотехническия университет, а Невена беше първокурсничка стоматология в Медицинския. Запознаха се преди около месец на един концерт в “Арена Армеец”, размениха си телефоните и оттогава бяха неразделни.

На входа на “ Червеният дракон” ги посрещна усмихнатата физиономия на руса сервитьорка, облечена в черно – бяла униформа. Тя учтиво ги настани на едно крайно сепаре, взе им поръчката и след като им донесе дългото кафе и капучиното се отдръпна настрана, заемайки се със следващите си задължения. Двамата младежи прилепиха тела един до друг, веднага потънаха в сладки приказки и както често се случва в такива моменти – закачения на стената до бара часовник започна по – бързо да тиктака и да отброява секундите. Времето неусетно се промуши покрай тях и се насочи към входната врата, напомняйки им, че е време да си вървят. Останалите посетители на заведението отдавна си бяха тръгнали, а сервитьорите непрекъснато сновяха нагоре – надолу, намеквайки на младата двойка, че наближава края на работната им смяна.

- Ще те изпратя до квартирата ти! – твърдо предложи Велизар, като мушна една десетолевка в подаденото им със сметката кожено тефтерче. – Няма да те оставя да се прибираш по това време сама. Не се знае какви хора скиторят по нощите навън. Хайде, ставай и не се притеснявай.

Невена първоначално се възпротиви, но след това склони на предложението му. Станаха от сепарето, излязоха от заведението и леко се спуснаха по огрения от бледата светлина на уличните лампи паваж на “Граф Игнатиев”. Нейде откъм ниските покриви на аристократичните сгради тревожно изплака кукумявка, чийто зов накара Невена леко да потръпне, а Велизар я притисна до себе си. Времето беше приятно и те никак не бързаха.

Стигайки до входната врата на блока й, тя ловко се обърна и го стрелна палаво с очи:

- Вили, искам да те питам нещо. Ти обичаш ли природата?

Той за момент ококори очи, изненадан от неочаквания въпрос, но след това се окопити и лукаво се усмихна:

- Е, що за въпрос! Може и да съм инженер, но все пак не забравяй, че уча в Лесото. Разбира се, че харесвам природата. Казвай какво си наумила и не ме мъчи повече.

- Ами, утре е събота и ми се искаше малко да разнообразим и да отидем на пикник някъде. Видях, че около язовир “Пасарел” местността е красива и има хубави полянки, където човек може да поседне. Ти какво мислиш, съгласен ли си?

На Велизар не му трябваше втора покана. Набързо се уговориха кой какво ще вземе със себе си, а автобуса в девет сутринта им се видя най – удобен. Целунаха се, взеха си довиждане и всеки се отправи към къщата си с една и съща мисъл в главата.

Първите слънчеви лъчи на съботното утро с нищо не предвещаваха това, което по – късно щеше да се случи. Нарамили раници, въоръжени с фотоапарати и изпълнени с хубаво настроение, слизайки от автобуса те бързо се насочиха към люлеещия се въжен мост, разпрострял се над язовира. По гладката повърхност на водата играеха веселите отблясъци на слънцето, чиято идилия от време на време се нарушаваше от скоковете на рибите. Пъстроцветният килим на дивната българска природа може да бъде изобразен само изпод четката на някой голям художник – импресионист. Но дори и великият Винсент ван Гог дълго трябва да стои умислен срещу белия лист на статива си преди да започне да нахвърля щрихи, пресъздавайки някое от нашите райски кътчета. Велизар и Невена не бяха художници, но за сметка на това не спираха да снимат с фотоапаратите.

След като преминаха по моста, те тръгнаха по тясна пътечка, лъкатушеща като змия между стволовете на дърветата. От лявата им страна, ниско долу в образувалата се пропаст, тихо бълбукаше застоялата вода, а от дясно старите борове носеха смолистия дъх на младостта. Лекотата в душите, любовта в сърцата и усмивките на лицата, караха младата двойка неспирно да се забавлява. Те се гонеха между дърветата, боричкаха се върху тревата, а смехът им се носеше надалеч над притихналата гора.

По едно време те стигнаха до едно място, където брегът беше по – нисък и полегат и почти до водата се ширеше малка полянка. Наблизо имаше гъст тръстиков шавар, от който неспирно се носеха разногласите сонати на жабите. Постлаха две одеяла върху тревата, извадиха от раниците си най – различни лакомства, наредиха ги на импровизираната трапеза и доволни от себе си и от хубавото време, морно отпуснаха тела.

- Всичко щеше да супер, ако тия проклети жаби спрат да квакат! – ядосано процеди Велизар, дъвчейки залък от сандвич между зъбите си.

- Вили, искам да ти задам един въпрос – някак крадешком се изпуснаха думите от устата на Невена. – Винаги съм се питала защо никога не говориш за миналото си, за детството си, за родителите ти? Не съм те чувала и дума да проронваш за това. Моля те, разкажи ми нещо повече за теб.

Велизар отмести поглед от приятелката си и засрамено наведе глава. Помълча известно време, след което вдигна очи и заглеждайки се в сребристите отражения на водата, тежко въздъхна:

- Не се гордея с миналото си, затова и нищо не съм ти споделял за него. Не помня родителите ми. Като бебе са ме изоставили в дом за сираци. Там отраснах в мъки и лишения. Малко преди да навърша 18 години ме осинови леля Мария и ме доведе да живея в дома й, в Дървеница. Тя беше тиха и скромна жена. По – късно разбрах, че била председателка на Съюза за зависими от наркотици. Нещо като Клуб на анонимни наркомани. Нямаш си представа на какво съм се нагледал и с какви хора съм се срещал. Някъде по това време съдбата ме срещна с Венета…

- Венета? – Невена се наежи и настръхнала като лъвица, бързо се надигна от одеялото. – Това не е ли онова момиче, с което често те виждах след лекции и заради което отказа да дойдеш на рождения ден на брат ми.

- Ами, да тя е, но… искам да ме разбереш правилно. Венета ми оказа неоценима помощ, когато имах най – много нужда. Тя ми помогна при кандидатстването в университета, даде ми и пари за таксата…

- И поддържаш ли още връзка с нея? – Невена вече се бе изправила и стискайки юмручетата си, злобно присвиваше устни.

- Разбира се, че поддържам. Нали ти е ясно колко трудно се кандидатства в университет, като до пълнолетие никой не е обръщал внимание на образованието ти. Само благодарение на нея и на това, че постоянно четях книги и се интересувах от инженерство, съм достигнал до тук…

- И как е сексът с нея? – за пореден път грубо го прекъсна Невена.

- Мисля, че прекаляваш! Никога не съм си позволявал дори и да си помисля такова нещо.

- Аз пък мисля, че чух достатъчно. Не искам повече нито да те чувам, нито да те виждам. Събирай си багажа и си отивай при онази никаквица. Щом ти дава пари и те издържа като студент, явно ще иска от теб нещо в замяна. Заминавай при нея и ти пожелавам приятно изкарване! – тя грабна раницата си и хукна по пътеката към гората.

- Чакай, Невена! Вършиш глупости! Нищо не знаеш и си правиш прибързани заключения. Спри се! Чуваш ли? – все едно подхвърлен от пружина, той бързо подскочи от мястото си и се спусна след нея.

Ненадейно, на небосвода се скупчиха гъсти облаци и бързо притъмня. Задуха силен вятър. Дърветата тревожно заскърцаха, а короните им забучаха. Блесна светкавица, а след нея втора и трета, последвани от мощния грохот на гръмотевиците. Рукна силен дъжд, образуваха се кални потоци, които, увличайки опадалите клонки и листа, се превърнаха в гъста кашевидна маса. На хоризонта вече не се виждаше до къде достига язовира и от къде започва небето. Всичко се сля в едно. Стана страшно!

Велизар се задъхваше. По тялото му вече нямаше сухо местенце и едва държеше очите си отворени от налитащите на талази водни струи. Разстоянието между тях се скъсяваше и той бързо я настигаше.

- Невена, спри! Чуваш ли ме? Правиш глупости! Наоколо няма къщи, а в гората няма къде да се скриеш! Нямам нищо общо с Венета! Спри, обичам те! Спри се!

Тя сякаш не го чуваше, а виковете му даваха нови импулси в бързината на краката й. На един остър завой на пътеката, където брегът беше доста стръмен, Невена се опита да прескочи един паднал от бурята дебел клон, когато неволно се подхлъзна. Почвата под краката й се раздвижи, тя загуби равновесие и залитна към бушуващата долу в ниското вода, пропадайки в пропастта. Размахвайки отчаяно ръце, тя изпищя и инстинктивно затвори очи в очакване на падането. За миг целият й живот премина като на кинематографска лента пред очите й. Стори й се, че вижда отдавна починалата си майка, която весело й се усмихваше и й махаше в далечината.

Внезапно, някой силно я сграбчи за ръката и изваждайки я от унеса, я задържа на ръба на пропастта. Тя плахо отвори очи. Очакваше да види някой небесен ангел или някакво друго свръхестествено същество. Но не би. Зад завесата от бързоструен дъжд, тя ясно съзря изкривената гримаса на Велизар, който здраво придържайки я за ръката, се опитваше да я издърпа нагоре.

- Дръж се, скъпа! – надвикваше се с бурята той. – Не се предавай! Още малко и ще те измъкна! Хвани се за онзи стърчащ пън! Ха, така! Хайде, миличка! Използвай краката си за опора! Браво! Браво, мила!

В момента, в който се озова отново на пътеката, Невена се отпусна и изпадна в несвяст. Велизар успя да извика бърза помощ и с общи усилия я откараха в болницата.

***

Дълго време не съм се виждал с Невена. За последно я чух преди около година, когато тя ми звънна по телефона и ми съобщи радостната новина, че е бременна за втори път от Велизар. Оттогава винаги когато се скупчат облаци, затрещи, загърми и се разрази някоя буря, аз винаги поглеждам към небето и се сещам за тяхната история. “Любовта ще спаси света”- завършвам дълбокомислено и след кратък размисъл добавям: - “дори когато вилнеят разрушителните бури на живота”.