Часът е около полунощ.

- Ами не точно.  Догледах един филм и тъкмо си лягах.

- Знаеш ли защо те мразя! Защото те обичам, а ти мен не и никога не си!

Не искаше да го слуша, защото го знаеше, а той продължи:

- Мразя те заради твоята гордост! Мразя те заради безразличието, което се излъчва от теб. Обичаш ли ме поне малко! - говори ù някак съсипан, но се долавя и късче надежда.

- Да. По мой начин. 

- И какъв е твоя начин... - чака отговора Здравко.

- Ами, такъв, какъвто ти не можеш да  разбереш.

Искаше да му каже ’’Когато страстите са стихнали, а илюзиите свършили искам да ме приемеш цялата, каквато съм, с всичко що е  мен - мисли, думи, лице и тяло, като баща дете. Не се опитвай да ме променяш, защото не е възможно и честно. Наслаждавай ми се сега. Виж тебе с недостатъци безброй. Не ги натяквам грубо и премълчавам много неща. Знам по-безотговорно и лесно е да се занимаеш с мен. Твоята любов е егоизъм, а моята взаимност. Бъди по-добър,  мил, вежлив, обичлив, грижовен,  с чувство за хумор. Любовта за мен след 15 годишна връзка е откровена  лъжа и компромис  ”. И  му го е казвала, без последното, а  Здравко ù отвръщаше, че тя е тази, която трябва да се промени. В нея и само в нея е проблема и трябва да бъде друга, такава, каквато той желае, ако ще живеят заедно.  Дара знае - от чужди приказки не се поумнява. Всеки трябва сам да гради своите ценности, инак се превръщат в проста глазура, която лесно може да обършеш.

Никога не ù прости любовните еротични коренспонденци по скайпа с непознати от миналата година и нямаше да го направи. Постоянно ù припомняше с имена, думи и фрази. Търсеше прошка, но не беше готов да прости. Държеше се като съдник с грешница. Какво значи свещен брак, а какво свещен съюз?

Идеята да живее на квартира и най-вече сама ù бе  отбълскваща. Апартаментът е на Здравко. Колата е на Здравко. Той е и човекът с голямата заплата и  участие в семеен бизнес. Дара  нейните пари харчеше за ядене, малко суета и курсове (танци, таекуон-до). Беше и баща на нейния син и се справяше добре. Имаше солидни връзки и познанства. Можеше да бъде много отмъстителен...

Сега трябва да бъде мила, той се е размекнал малко, но ще се оправи. Защо мъжете са такива деца? Сети се как след като прочете скайп-чата я изгони навън и как ù беше малко студено, малко се беше поизложила. Чувстваше се ограбена, докато Здравко се ровичкаше в личната ù кореспонденция. Стоя цяла нощ и после, когато слънцето изгряваше, след като си  взе един сак с дрехи, я изгони. Сега му е трудно. И тя  няма да бъде ледена...

- Какъв е твоя начин? -  повтаря той.

- Той се показва и ще видиш- приближава го  чувствено.

Няма думи, с които да го накара да се почувства добре. На какво се дължи неговия изблик – на мъж към жена? Нужда да бъде обичан? Или обичаше точно нея, но  по своя начин. Искаше  невъзможното. Чувствата не са каменни. Те се рушат по малко с всеки жест, а цветът им избледнява от неподдръжка. А веднъж подадат ли, не се изграждат наново. По време на ласките си каза, че утре е събота и непременно ще отиде да тича сутринта. Едно от малкото удоволствия, които си доставяше съвсем сама.

Когато се събуди, надникна през балкона и видя мокрите улици зад блока, след това ключовете от ”Опела-тиграта” върнати, пред огледалото в антрето. Не се зарадва, защото никога не можеш да се зарадваш за нещо, което не е наистина твое. Здравко ходи всяка събота да помага в тяхната фирма за производство на рула и сладки, а иначе през седмицата е в офиса и се занимава с управлението. Миналата не беше, защото ходи с колата на ремонт, а после празнуваха 1-ви юни. Няма да прави закуска, Иво още спи. Часът е едва 8, а той със сигурност ще се събуди не по-рано от 10ч. Вчера заспа късно,  видимо огорчен от загубата, до късно прелиства книжката за”Вселената” - енциклопедия. Искаше ù се да го успокои, да му каже, че това не е важно, но вместо това изрече изнервено с целувка – ”Такъв е животът и трябва да свикваш”.

Стига до алеята. Започва със запазената ù марка - разгряване с подскоци. Вълнуващи условия! До преди малко се е стичал дъждът!

След това разходката продължава с прескачане на локвите. Два пъти бе печелила градското състезание по дълъг скок като втория, от които с абсолютен рекорд - 4,75м. За едно 12-годишно момиче бе фантастично. А 400м. и бяха втората любов в спорта. Откакто същата година на окръжно първенство се наложи да замести болна колежка, на самото състезание в град Дупница и зае второ място със съвсем малка разлика, без да се е готвила за дисциплината, непрекъснато се двоумеше с кое да се занимава.  Е, накрая ù останаха спомените. Тези поне бяха приятни.

Скок... Имаш усещането, че политаш. Удоволствието е неописуемо... Макар и за кратко. Следва приземяване. Прави пет крачки и пак скок. Красиво е това отскачане на единия крак, а приземяване на другия с повдигане високо нагоре на срещуположната ръка. Толкова се увлича с тях, че забравя да тича, а това е различно. Обикновено така си почива, ако случайно се почувства изморена, защото алеята е дълга 2 км в едната посока. И то на връщане, по-скоро  от вътрешен импулс, рядко наистина от безсилие.

Скок, подскок, скок... Още е мокро и сега пейките са искрящо кафяви. Пейчици през 4 м. Какво толкова я привлича тук в парка? Какво е това вълшебство? И пак си помисли – ”Пълен контрол над тялото и абсолютна свобода на мислите”. Сърцето обаче се разсърди за нещо. То си стоеше някъде по средата и тупкаше, туп, туп. А сега прелива искрящи импулси нагоре към гърлото и надолу към стомаха. Това се нарича страх.

Днес не ù върви тичането. Имаше желание, но това, което пълзи в нея, я подчини. Край – тялото ù жадува всяко движение, но се скова напълно. Сякаш в него е разпръсната отрова и всеки мускул, всяка става отказват. Не е свикнала да се предава и не губи надежда. Оглежда се за хора, съвсем целенасочено. Не я беше срам да се приближи най-накрая след 10 мин дебнене до една непозната жена в бърза крачка и каже:

- Извинете, наблюдавах ви известно време, докато се приближавах. Вие докъде ще продължите, защото аз обожавам да тичам в парка, но сега нещо се размислих и поуплаших. Разбирате ли?

- В смисъл, от нещо се страхувате?

- Да, не знам какво ми стана, а много искам...

- О, няма проблем, ще вървите с мен и ще видите, че няма нищо страшно. Неприятното е, че преди и аз тичах, но сега вече, откакто ми правиха операция не. Жената бе с дълга черна и къдрава коса, на видима възраст  50-60 години, със запазено тяло и младежко излъчване.

- На мен и това ми е достатъчно.

Дара не обича да се отклонява от целта и да се предава.

- Веднъж тук се беше скрил един ексхибиционист, но аз не се изплаших. Прибрах се и казах на мъжа ми. С него се върнахме и той така го подгони с пръчка, че повече не го видях. Имам дъщеря студентка 3 курс и тя обича да тича, но все не намира време, а ти...?

- Е, аз съм до тук.-  Бяха стигнали края на алеята.-  Сега ще ходя, още нагоре към гората, после ще правя упражнения и ще пийна кафе в барчето.

 То се намираше наблизо, в подножието на самата горичка.

- Беше ми приятно с вас.

- На мен също и дано съм ви вдъхнала увереност.

- Разбира се, благодаря.

 Пак тича, но вече се връща, а съзнанието ù крещи така, че смразява цялото тяло. ”Не, миличко, трябва да завършим проклетата разходка, защото не може да не я. Няма причина, ще видиш и  оная жена така ти каза. Не чу ли, мамка му!”

”Какво  може да ми се случи, да умра? Ами, ако ми е писано, ще стане. А аз какво да правя през това време, да стоя със скръстени ръце и да се страхувам ли?”

Глупаво е. Всичко ще бъде наред. След малко се прибирам вкъщи.

Видя някаква руса глава. Беше на сто процента сигурна, че това не може да е Иван, защото нашите страхове рядко се сбъдват. И все пак, вече доста близо, видя, че  е той.

- Здравей, мила Дара - ù каза, когато тя почти спря, скована, но все още ходейки, точно преди да се изравни успоредно с него.

-  А - глупава буква, искаше по-скоро да му каже ”Ти ли си Луд?!”

-  Много исках да те видя.

- Какво правиш тук? – пак му каза точно като миналата събота. Изрече беззвучно, защото звукът излизаше някъде отвън, направо от устните дъги. Точно обратен на гръдния секси глас. Този път не беше близо до колата и нямаше никакви хора наблизо.

- Не помниш ли? Миналия петък ми каза, че обичаш да тичаш в парка. На мен много ми хареса тогава. Начина, по който се гледахме - бях със същата риза и прическа и сега я облякох точно заради това! После в мазето те питах дали ти харесва, а ти нищо не каза... - беше задъхан като мъж на втора среща. 

- Да. Беше страхотно - обяви за изненада на себе си Дара.

- Сериозно - лицето му се преобрази плавно, като вълна и стана топло, като от  снимка, предизвикваща мили усещания.  Гласът му стана по-уверен и  мек – И за мен беше такова. Изглеждах точно същия. Виж ризката? Още не съм я прал. Мирише на теб!

”Освен очертанията на глава ти, Иване, нищо друго не гледам и няма за какво”, изрече наум на дървото зад него тя, като не смееше да гледа нито надолу, нито нагоре от него. Погледът ù блуждаеше с Иван в полезрение.

- Е, аз ще вървя...

С думите си пак усети сила в краката и въпреки, че тялото ù си остана някак безтегловно, направи крачка напред. Чудеше се ”Ако се затичам, дали ще мога да избягам? Няма право на грешки. Той е мъж, при това спортист. Ама сега  пуши и пие.”

- Да, и аз. И пак сме в еднаква посока- усмихна се той.

- Аха...

- Да, мила.

- Къде е жена ти? – подразни се тя и от първото и от второто мила.

- Вкъщи. А ние с теб сме двамата тук. Съвсем сами.

Дърветата шумоляха, поклащани от лекия ветрец и те си шепнеха нещо.

- Сега аз тръгвам – тя направи две-три неуверени крачки напред - но без теб.

Той я приближи.

- И не ме доближавай,  защото имам заболяване.

 Много ясно, че ù дойде наум нещо, което отново бе чела в многобройните списания, които купуваше. ”Как да се защитим в критична ситуация”.

- Не ставай глупава. Преди една седмица ти нямаше нищо - той я поглежда от все по-близо.

- Да, но аз бях с един и...

- Била си с друг? - беше по-скоро възбуден. – Ти? И как стана това.

Дара вървеше и следеше всяко потрепване на тялото му. Очакваше всеки момент да я сграбчи.

- Ама с мен ти беше по-приятно. Нали, мила?

 - Да!

- Защо!?!

Почувства, че го владее, а той съвсем превърта и внезапно ù хрумна:

- Нека пием първо кафе, а?

- Добре, но ще го направим пак, нали? Желая те отново, особено след това, което каза.

 Изглеждаше доволен, а разговоът - почти любовен. В далечинката се зададе дядо с куче, достатъчно стар, за да бъде и глух.

- Екстра - продължи Иван - а ти си със същия зелен потник и панталонки от миналата събота. Цяла седмица не съм те виждал и направо ми домъчня!