Тя го знаеше. Виждаше го. Нищо нямаше да е както преди, но надеждата не умираше в нея. Надеждата я крепеше. Някъде вътре в себе си го знаеше... Чувстваше, че всичко е по-студено, по-различно, по-непознато и отдалечено. Той не е по същия начин до нея. Той не я обича по същия начин. Той не я иска така, както преди. И го усещаше... Усещаше го, но не искаше да позволи на това чувство да я обземе.

И всичко това, защото го обича. Прости му изневери и грешки. Прости му лъжите, които изрече и продължава да изрича. Прости му всичко, защото така е правилно. Защото прощават само добрите, но не помисли ли, че вече е прекалено.

Да. Тя наистина е мила. Умна е. Не я мразя. Никога не съм я мразела. Има пълното право да ме ненавижда, защото с моята поява се разруши всичко, което е обичала и обича. Не отричам, че имам вина. Но тази вина не е само моя. Тя е и негова... Той ме допусна в живота си. Той ме търсеше и ме търси досега. Той е бил до мен и продължава да бъде. Той ме вдигна от земята, когато бях най-слаба, най-сама и продължава да го прави. Той се превърна в моята опора. В моя двигател на живота.

Аз щях да си тръгна. Направих го, но неговата ръка ме придърпа обратно. Неговите думи ме спряха. Неговата прегръдка ме обзе. Неговите устни ме целунаха и ме помолиха да не си отивам. Затова останах.

Тя го знае и сега. Вижда го. Усеща, че нищо не е както преди. Здравата връзка, градена с години, бе разполовена на парчета, като едно огледало с милиони разпилени стъкълца. И колкото и да се опитваш да ги залепиш, винаги ще се вижда счупеното. Тя го чувства. Вътрешно в себе си знае, че има нещо, което крием. Вижда истината, но не иска да я приеме. Аз съм там, в живота му. Негова съм. Обичам го. Винаги ще съм опората му, подкрепата му, дясната му ръка. Но когато говорех, не ме послуша. Сега мълча.

Тя има пълното право да ме мрази. Съсипах най-красивото нещо в живота ù. Но аз обичам. И съм готова на всичко за него. А и той не ми позволи да се отдръпна. Не ме пусна. Заровихме се в този любовен триъгълник от лъжи, изневери и тайни.

Тежи ми, че трябва да го крия, но предпочитам да мълча.

Тя го усеща. Усеща, че има нещо, което не е както преди. Не е същият. Променен е. По-студен е. Знае, че съм в живота му. Присъствам в настоящето му и никой не може да го отрече. Само тя самата се опитва да се заблуди. Да повярва в неговите лъжи. Да се престори на щастлива. Усеща някаква промяна, но все прощава и все мълчи... Това нейното живот ли е? Това мойто живот ли е? Това неговото живот ли е? Никой не може да ни съди... но на себе си някой ден дали ще си простим?!