Двамата с Тони имахме доста сходни интереси. Запознаството ни беше отскоро, но с него се чувствах така, сякаш се познаваме от години. Весел, забавен и непосредствен, той беше един от малкото истински хора, с които можех да говоря свободно на всякакви теми, да споделя всичко - и проблемите, и радостите си, и да очаквам само и единствено разбиране и приятелски подадена ръка. Нещо, което срещах все по-рядко в реалния, заобикалящ ме живот. Затова предпочитах да прекарвам времето си в разговори с него, кореспонденцията ни не секваше, а когато и двамата почувствахме онази нужда от задълбочаване на взаимното ни общуване, започнаха и разговорите ни по телефона. Освен че беше изключително чаровен мъж, се оказа, че Тони е притежател и на страхотен, дълбок и същевременно нежен глас. Общуването с него се превърна за мен в магия, с нетърпение чаках поредния ден, когато ще се чуем отново... а когато се чуехме, желаех разговорите ни да нямат край... да потъвам във вълшебството на нежния мъжки глас, да се наслаждавам на всяка една дума, казана от него... да попивам всеки негов израз, начина му на изказване, блаженството, в което потъвах, слушайки гласа му... беше неописуемо... Знаех за рисковете на виртуалното общуване и бях наясно с опасностите да се пристрастя и прехласна по фантазията, която вече бях изградила за този мъж... но сякаш това нямаше никакво значение с него...
Тони, освен всичко друго, което харесвах в него и което ни свързваше, беше и изключително романтичен мъж, пишеше невероятна поезия, на която се възхищавах не само аз. Аз също се опитвах, но опитите ми, в сравнение със съвършенството, което постигаше той, приличаха на жалките опити на малко дете да прерисува класически шедьовър... И двамата пишехме, поотделно, а когато Тони ми предложи да напишем нещо съвместно, освен че бях много поласкана, се развълнувах ужасно много дали ще се справя, дали ще мога да отговоря на очакванията му, дали ще стигна нивото му... Всичко това, за което се притеснявах, го развеселяваше много - та той беше нормален, обикновен човек, здраво стъпил на земята като всички останали, а не божество от пиедестала, където го бях поставила аз...
"Каквото и да се получи, поне ще се позабавляваме заедно" каза той, и това ме убеди окончателно да се съглася... Все пак - не можех да зная дали ще се справя, преди да опитам, нали? 
След дълги разговори и задълбочена кореспонденция, установихме, че опитите ни не са много успешни... Това, което искахме да направим, се получаваше, докато говорехме и си пишехме, заедно, двамата, но останехме ли сами, поотделно един от друг, нещата зацикляха, влизаха в коловозите на клишето и... крайния резултат не се харесваше и на двамата...
"Може би се получава така, защото пишем поотделно, без да имаме пряк контакт... Какво ще кажеш да се видим и да обсъдим нещата на живо?" попита Тони в един от поредните ни разговори. Най-сетне възможност да се видим, която аз приех с най-голяма готовност. Най-сетне щях да видя, да докосна и да говоря с този, така прекрасен за мене мъж лице в лице, най-сетне от снимка и глас по телефона щеше да придобие живи, реални очертания, щях да усещам близостта му и да се наслаждавам на непосредственото ни, живо общуване... Уговорихме се в кой ден да се видим и за да избегнем притесненията от срещите по кафенета, които определено щяха да ни подействат допълнително изнервящо при първата среща, се разбрахме да отида направо в дома му, където щяхме да творим на спокойствие. Няма да ви описвам нетърпението, с което чаках така жадуваната среща... Рано сутринта, след дълго и по женски суетно обмисляне на това какво да облека, се спрях на решението да бъде максимално семпло и елегантно, като за първа среща. Все пак нямаше да ходим на скъпи ресторанти, нямаше смисъл да се издокарвам с шикарни тоалети, решението - елегантна черна пола до коляното и черна прилепнала по тялото блуза беше най-добрия вариант. Облякох черното си кожено палто, качих се на колата и потеглих. В града на Тони бях за втори път. След кратка консултация по мобилния, се оказах на точното място - пред дома му. Тони ме чакаше пред вратата, а сърцето ми биеше лудо, при вида на този така обожаван от мене мъж. От вълнение не помнех какво говоря, нито как влязох, но когато той, с кавалерски жест ми помогна да сваля палтото, чух как тихичко ми казва: "Знаех си... че ще дойдеш... облечена като Черната снежанка". От смущение просто се засмях, а по бузите си усетих как се промъква онази руменина, все едно бях отново младо момиче, което отива на първата си среща... Забелязал изчервяването ми, Тони просто ме целуна по бузата и прошепна: "Заповядай, насам...". Поведе ме към хола, където ме настани удобно на дивана, а пред мен вече бяха сложени чашки, чакащи домакина да сипе току-що приготвеното кафе. Въпреки смущението ми, ми стана много приятно... Запомнил беше, че обичам много кафе, не само се шегувах за това... След секунда се върна с каничката в ръка, сипа кафето и започнахме да обсъждаме проблемите по общия ни стих. Истината беше, че толкова много бях мислила за срещата ни, толкова много се бях вълнувала, че сега, в присъствието на Тони се оказах напълно неподготвена за чувствата, които ме връхлитаха... Стоях до него, в така мечтаната близост и сякаш нито чувах, нито виждах, нито мислех... Единственото, което успявах да възприема, беше погледа на кафяво-зелените му очи, който не слизаше от мен, меките устни, които ми говореха и сякаш ме хипнотизираха, нежния глас, който се носеше около мен и ме омайваше повече от мъжкото му ухание, което усещах близо до мен... "Как ли изглеждам в неговите очи?" се питах, докато Тони ми говореше... Изведнъж усетих ръката му върху моята:
- Ти не ме слушаш, Деси! За какво се размечта пак?
- Не, Тони, слушам те... Просто толкова се радвам, че се виждаме... още не мога да повярвам, че е истина... Продължавай... - осъзнах се, че не бях разбрала нито дума от казаното досега, така се бях прехласнала по мъжа, който така отдавна мечтаех да видя.
Тони продължи да говори и да ми обяснява, но ръката му така и не се махна от моята, което ме смущаваше невероятно и окончателно заглуши в мен и последната трезва мисъл. Държеше я нежно, галейки я така, както гласът му галеше сетивата ми, а постепенно усетих как, говорейки, се приближава по-близо и по-близо... Ръката му сякаш неволно се премести върху коляното ми, а аз бях така развълнувана от приятното му докосване... Несрещнала съпротива, продължи да гали бедрото ми все по-нагоре и по нагоре, все така нежно и леко, с онази дълго притаявана помежду ни страст, която ме взривяваше от желания и ме накара неволно да притворя очи и от развълнуваните ми гърди да се отрони стон на желание...
- О... Тони...
- Деси... толкова мечтах за този момент... - устните му нежно докосваха моите, ръцете ми се вплитаха в косата му, диханието му пареше по страните ми...
От този момент нататък нищо не можеше да спре вулкана от страсти, който бяхме притаявали дълго в нас и който изригваше помежду ни с разтърсващо разрушителна сила... Устните ни се сливаха в най-умопомрачително нежните целувки, ръцете ни се галеха, всяка част от телата ни тръпнеше от копнежа да се слеем... Когато Тони приклекна пред дивана пред  мен и зарови устни  между бедрата ми, сякаш ураган отнесе и последните ми притеснения и всяка фибра от тялото ми трептеше в очакване само на едно - да се слеем...
- Тони... мили... недей... не издържам вече... моля те!...
- Аз те моля, Деси... остави ме... искам да ти се насладя така, както съм мечтал толкова дълго...
Горях цяла от целувките му, нежните засмуквания,  допира на ръцете и устните му по кожата ми ме взривяваха, насладата, която изпитвах, беше неописуема и непозната за мен досега... Сякаш усетил, че съм на ръба, Тони с един жест се надигна и проникна в мен... В този момент за мен се сляха...  ярките проблясъци на светлината и черната паст на мрака, вселенската тишина и оглушителния грохот на стенанията ни, приливите и отливите на до болка вплетените ни тела, единението на душите ни и  самотата на чувствата, които ни изгаряха... В този момент бяхме една, единствена, огромна, слята вълна, която излизаше извън пределите на всичките ни досегашни фантазии и се разливаше с опустошителна мощ във нас, помитайки по пътя си последните останки от здравия ни разум... В този момент горяхме един в друг, а огънят превземаше величествено и последната следа от заобикалящата ни действителност... В този момент... сътворихме с телата си онези ярки и огнени строфи, които толкова дълго и двамата желаехме да сътворим...
Лежахме дълго вплетени един в друг. Удовлетворението, което ни бе обзело след сливането на телата и душите ни в едно, се удължаваше в насладата, с която продължавахме да се галим и целуваме всяка една част от телата си. Нежните ласки, тихите думи, изпълнени с любов, ни караха да се чувстваме две половини на едно-единно цяло, двата неразривни куплета на един прекрасен, съкровен и изпълнен със страст стих - любовта...
- Как да опишем сега с думи, на белия лист онова, което почувствахме току-що?... Честно казано думите бледнеят пред усещанията ми, просто... загубих дар слово... - с нежна целувка ми прошепна Тони.
- Сега ще ти покажа как... Сега е мой ред да ти се насладя... така, както само аз мога и съм  мечтала... - прошепнах аз и бавничко с целувки започнах да се смъквам по тялото му, докато стигнах до онова негово, така жадувано от мен място...
Стоновете му от удоволствие ме караха да тръпна в нетърпение да се слеем отново в едно диво и неразривно цяло... Но... не бързахме за никъде... Това, което ни очакваше, беше само наслада... безумно, невероятно удоволствие... страст, туптяща в голите ни, нежно вплетени тела... любов, пламтяща в сърцата ни по-силно и все по-силно и караща ги да бият в едно... забрава... в безвремието, откъсващо ни от останалия свят... Очакваше ни нашият, собствен, единствен и неповторим свят, наречен любов... Вече нямаше значение дали ще напишем онзи стих заедно... нищо нямаше значение... ние бяхме сътворили в душите си нашата поезия...  Телата ни, мислите ни, самите ние бяхме любовните куплети...