Любовни пътеки

                                                                                              на божието цвете

Седим си с колежките в общинската служба "ЕСГРАОН" в родния ми град Гоце Делчев и си бъбрим. След обед е. Работа никаква. Навън един припек - не е за разправяне. Да си подадеш носа - ще плувнеш в пот. Само в стаята се диша - нали от миналата година имаме климатик. Пет жени сме в стаята - голяма - като хале, пълна с шкафове и документи. Аз съм най-старата. Остават ми още няколко години до пенсия. Младите човъркат нещо по компютрите, а ние - по-старите предпочитаме да си приказваме. Като обсъдим всичко от деня, та преминем през клюките из махалите ни, после поразчепкаме политиката и докато се огледаш - работният ден свършил. Заключваме стаята и се втурваме да напазарим за вечеря или да посвършим някоя къщна работа.

- Пфу, компютърът ми заби, тъкмо си довършвах тетриса - изпъшка най-младата ни колежка Верка. Току що завършила гимназия - една млада и оперена, всичко знае, от всичко разбира.

- Какво да кажем ние, като тридесет години без компютър работим, пък се оправяхме, а вие младите сега, сякаш без това животът ви ще свърши - сряза я Савка, моята приятелка. С нея постъпихме по едно и също време и оттогава все сме си заедно.

Като чух това и нещо ме перна по главата. Една история от преди 5-6 години изплува в главата ми. Не можех да не я разкажа.

- Чакайте - викам аз - аз да ви разкажа каква беля направиха тия компютри преди време.

Верка не наддаде ухо, а продължи да човърка компютъра си, но другите колежки понадигнаха глави, готови да слушат. Историята сама отвори устата ми без да ме пита.

Част І

Грешката

Беше по времето, когато сменяхме паспортите с лични карти. Току- що ни бяха докарали нови компютри. Всички преминахме през обучение. Едни млади момчета ни въведоха като база данни цялата информация по ЕСГРАОН-а на град Гоце Делчев, показаха ни как да работим и си тръгнаха. А ние - като в небрано лозе. Толкова трудно ни беше. Непрекъснато излизаха грешки в данните. Заредиха се едни опашки. Всички трябваше в срок да си сменят документите, а ние ги бавехме, защото бяхме длъжни да използваме новата компютърна система, а тя все даваше някакви грешки. Но имаше и случаи на объркани актове за раждане. Тогава системата откриваше грешката и всъщност се налагаше да се поправят самите документи.

Ей за един такъв случай се сещам сега. Помня го като ден днешен. Слушай, Савке, ще се сетиш. Помня, заредила се е една опашка. На гишето пред мен застава едно младо момиче - някъде между двадесет - двадесет и пет години. Ама едно хубаво - с една буйна, почти червена коса, с едно бяло лице и черни, ама черни очи. Височка, слабичка - косата пусната - вее се като грива. А очите огнени - направо те прогарят.

- Ааа, историята на Магда - прекъсва ме Савка - сещам се, как да не се сещам. Какво ли стана с това момиче... - въздъхва тя и се заглежда замислено през прозореца.

- Е, хайде де, ще разказвате ли, или да си пусна в слушалките музика - нервничи Верка, наддала и тя ухо да чуе историята.

- Да, ще ви разкажа - продължавам аз.

Та тая Магда идва с документите си, усмихва ми се - ама така ми се усмихва, че цялата умора от върволицата хора, преминала през ръцете ми през деня, изчезна яко дим, и ми вика:

- И аз съм за лична карта. Ето ми документите.

Вземам аз документите и чуквам на компютъра ЕГН-то й. Обаче там излиза друго име - някаква си Мария - и съвсем други родители от тези за акта за раждане. Позамислям се. Пише родена в гр. Гоце Делчев, а на нейния акт - родена в едно от нашите помашки села. Мълча си аз и мисля - какъв е тоя случай? Къде е грешката - ЕГН-то същото, а името, родителите, мястото на раждане - различно. Мисля все по-бързо. Тая база данни ни се въведе от оригиналните документи в общината - цялата информация момчетата от компютърната фирма взеха от там. Тоя акт, дето го носи това момиче, е от едно от общинските села. Защо има разминаване? А помня, че данните от общинските села момчетата ги въвеждаха с десет години назад, защото по-назад информацията не беше пълна. Значи и да търся в компютъра данни от нейното село - нищо няма да намеря, защото момичето е над двадесет годишно.

А то ми се усмихва - капка нетърпение няма в очите му. Опашката зад него почва да подвиква, а то стои и чака без капка яд в очите, че го бавя.

Препотих се да ви кажа тогава.

- Елате утре към края на работния ден - викам му - аз ще прегледам документите Ви - има някаква грешка -  утре ще я уточним, елате по-късничко, да се е разотишла навалицата, да не бавим другите хора.

- Добре, усмихва се тая червенокоса Магда, пожелава ми лек ден и си тръгва. Когато работният ден изтича, пак проверявам данните в компютъра - на това ЕГН няма Магда, а Мария. Да му се не види и техниката, тюфкам се аз и започвам да ровя из архива на тавана. Друго си е да видиш истинските документи- прашасали, пожълтели, но истински - в написаното на хартия грешка не може да има, така си мисля аз. Откривам акта й за раждане - същия като в компютъра. После си викам, чакай да проверя и архива на това село, от където е нейният акт, нали сме една община, тук съхраняваме по един екземпляр от всички актове за раждане на жителите на нашата община, вярно, че документите за повече от 10 години назад не са пълни, но защо да не пробвам, може пък точно нейният да е тук. Почвам да ровя. Изтръпвам. Ето го. Тук е. Това е същият акт за раждане, който момичето ми донесе. Плуввам в пот. А сега! Къде е истината, кое е това момиче, кой го е раждал и от къде е! И в този момент се сещам - да не би да е осиновено това дете, само тогава може да има понякога по два акта за раждане, ако оригиналният не е анулиран по погрешка. Какво да правя! В този миг нещо ме удря по главата - та моята съседка е лелка в дома за сираци от години. Боже мой, какъв късмет! Добре, че ни е малък градът, та повечето хора се познаваме. Няма да ми откаже тя услуга. А и никой няма да ни направи бележка, в крайна сметка, нали работата си върша, искам да отстраня грешката в документите на това момиче. Правя копие на двата акта за раждане и хуквам през глава към нас. Намирам жената, върнала се от работа, разшетала се из двора.

- Така и така... - викам й - спасявай положението! Давай да ходим до дома да видим документите! Жената добра, цял живот ни дели една ограда, познаваме се добре, имаме си доверие, толкова услуги сме си правили, не може да ми откаже. Сресва се, пооправя си дрехите, да не е съвсем измачкана, и хукваме двете към интерната. По пътя си говорим. Не помни да е имало дете Мария, но тази вечер е дежурна една лелка, която повече от двадесет години работи в интерната. Може тя да си спомни. Намираме жената - вика ли, вика - опитва се да слага децата да вечерят, а на тях им се играе, иди ги събери от двора ако можеш! Съседката й обяснява какво ме води насам. Жената се поспира, позамисля се. Опитва се да се сети.  Мисли на глас. Щом това момиче не знае, че е осиновено, трябва да е било съвсем бебе - под годинка. А рядко се случва да се осиновяват съвсем малки бебета - процедурата винаги е била тромава. Докато се уредят документите и човечето станало поне на годинка, ако не и на повече. Сяда жената на една пейка и мисли. Не си спомня.

Обаче двете жени не се отказват. Водят ме в архива. Документите ще покажат. Ровим и трите заедно сред пожълтелите журнали с данните на децата от дома. По едно време съседката открива акт за раждане на Мария. Спираме търсенето. Този документ съвпада с документа в общината. Но върху него не пише "анулиран". По номера на досието намираме и него самото. Другите досиета едни дебели- половин педя, а това - само няколко листа. Липсват почти всички необходими документи и разрешителни за осиновяването. Преравям бързо няколкото страници и откривам втория акт. Сравнявам датата на осиновяване - бебето е било на няколко дни, когато е осиновено. Двете жени от дома се плясват по челото. Все са виждали претупване на процедура, ама чак дотам, че само дни след раждането някое бебе да напусне интерната, ей това не са виждали! Че и първият акт забравили да анулират. Затова си седи в данните в общината, а пък вторият - в данните на селото, дето са отвели явно бебето.

- Чакай, чакай малко! - сепва се по-старата лелка. - Чакай, спомням си първата директорка. Тя беше от това същото село. Чакай, нещо почва да ми светва в главата. Да, имаше такъв случай. Трябва да е било преди повече от двадесет години. Една вечер бях дежурна и от селото на директорката дойдоха хора - две жени. Едната беше доста пълна. Плачеше непрекъснато. А другата я успокояваше. Явно и е била някаква близка, не знам. Влязоха в кабинета на директорката и останаха там няколко часа. После си тръгнаха. Не мина много време, дни са били някакви, и тези две жени пак дойдоха. Изглеждаха уплашени от нещо, едни припрени такива. Помня, че дойдоха сами, а си тръгнаха с бебе - явно от нашите деца. Аз нали бях млада, а и кой на мен да ми обяснява, само ги видях да излизат и да качват бебето в една кола. Директорката се сбогува набързо с тях и това беше. Никой дума не продума по случая. Това помня. Сега като се замисля, това трябва да е било вашето момиче, дето го издирвате, няма кое друго да е било. А директорката не мина и година и напусна интерната. Запиля се някъде извън града. Накъде замина тази жена - не се разбра.

Стояхме трите жени сред прашните папки и мълчахме. Защо трябваше от една грешка да излиза толкова объркана истина! Аз първа се окопитих. Избистри ми се в главата какво да правя. Щях да се обърна официално към интерната и да изискам спешно анулиране на първия акт за раждане, за да има това момиче свое име и родители. От там щяха бързо да поправят грешката, да уведомят общината, и докато свършим тази работа, ще е дошло време да се изготви новият документ за самоличност. Оставаше само един проблем- как да разкажа на момичето това. Вярно, младо беше, ама аз ли съм човекът - някаква си общинска служителка, която трябваше да му разкрие истината за неговите корени.

Благодарих на старата лелка от интерната и на съседката, прибрахме документите по местата им, заключихме архива и всеки пое по своята си работа. През нощта - не мога да заспя. Навън щурците припяват. Най-накрая се е разхладило и можеш да си подадеш главата навън и да не те лъхне натежал от жега въздух. Ставам от леглото заставам пред прозореца и вдъхвам хладина. Мисля си за това червенокосо момиче. Тежък път му е отредил Господ на това дете, горкото! Защо ли се падна на мен да му казвам истината. Замислям се как да го направя. Както и да го кажа, все няма да е добре. Ужасно е понякога, когато знаеш, че няма верен път, а трябва да избереш все някой. Изведнъж стрела минава през главата ми. Минка, колежката, дето беше в отпуск и утре се връща - тя е от това село и е горе -долу моя възраст. Може да знае повече, да помогне да излезем от ситуацията. Боже, наистина е малък светът. Минка си живееше на село и всеки ден пътуваше с автобуса за работа до града. Все нещо е чувала. Утре се връщаше от лятна отпуска. Поне ще поговоря с нея, докато дойде време да идва момичето.

Не помня как и по кое време съм заспала тази нощ.

Част ІІ

Истината

На сутринта, аз почти не спала, бързам да видя Минка. Не оставям жената да разкаже как е изкарала отпуска и бързо й казвам какво се е случило вчера. Сякаш чакам от нея знак как да кажа по-лесно на момичето истината.

- А, Магда ли бе! Ей, не мога да повярвам! Тц-тц-тц - плесва се Минка по главата. Да му се не види, винаги на село сме си мислили, че това момиче не прилича по нищо на рода си, ама чак да е осиновено не сме мислили. Чакай да ти разкажа:

Майка й на Магда е от нашето село. Преди години се влюби в един мъж - много по-голям от нея - вдовец. Беше загубил жена си преди да се сдобият с деца. Родителите му бяха против той да се жени пак, не бяха прежалили първата си снаха. Обаче майката на Магда - абе една дебела жена такава, дори като млада не беше хубава, но като си го нарочи този мъж - ей Богу, съсипа го от преследване. После на всички в селото подшушна, че вече е бременна от него и ще се женят. А човекът - достоен, пък и нали знаете на село честта е над всичко, като се видя в небрано лозе и какво да прави - избор нямаше -  взе я за жена. Скоро след това се роди Магда. Едно нещо съм запомнила.

Магда се роди на пътя - между града и нашето село - в една кола. Майка й, вече й е наближавало времето за раждане сигурно, отишла с една нейна приятелка от селото до града да се разходят. Пътували в колата на приятелката. Обаче насред път закъсали с колата. И майка й на Магда, нали е бременна, така се притеснила, че получила контракции. И докато повикат помощ на пътя, докато разберат какво й е на тази кола, майка й на Магда взела че родила - ей така, на пътя - в колата. Помня като ден днешен как се разнесе мълвата, че на тоя мъж му се е родило първородното дете на пътя. Както и да е, всяко чудо за три дни. Прибра си той родилката и бебето, записаха го, че се е родило на село, нали по това време още раждаха на село някои жени и бабите помагаха, и животът в село си продължи по старому.

Кръстиха бебето Магда - на свекървата. Тя докато беше жива си го обичаше най-много това внуче. После Магда се сдоби с по-малък брат и една сестра. Обаче всички в семейството еднакви - светли хора със светли очи - до един, а само Магда различна - с една червена коса - като огън и едни черни очи - жив да те изгорят.

Тя беше много палаво дете. Няма да я забравя, събрали са се децата на площада и Магда разправя някакви приказки. Тя си измисля истории, а те слушат зяпнали - като онемели, ще им падне мармаладът от следобедните филии. И край нямаха нейните приказки и не се повтаряха никога.

Помня моята майка ми разправя, нали аз ходех на работа, а тя си стоеше на село, връща се един ден моят син - той й беше връстник горе-долу на Магда - с мустаци по бузите от лютеница - омазан до уши. А майка ми се сетила, че не се е връщал този следобед.

-Къде яде тази лютеница бе, калпазанин! Я се виж как си се омазал! Кой ти даде да ядеш? - попитала го майка ми.

А той усмихнат:

- Магда ми даде нейната филия. Каза, че не й се яде. Тя все така си дава филията, такава си е. Много беше вкусно, бабо.

От майка ми и моя син съм чувала и други работи за това Магде. Щом момчетата в селото почнели да трепят врабци с прашка, тя се втурвала да се бие с тях. А ако случайно убиели някое, оревавала селото, после погребвала врабчето и му правела гроб с кръст от две пръчки на него - за Бог да го прости. Обичаше животните. Все я виждах - вре се между кучетата, гали конете за гривите, търчи след малките агънца да ги гали - хич не я беше страх. И те я обичаха - и те никакъв страх нямаха от тази палавница.

Но и друго помня. Това дете нямаше кой да го прибере вечер. Помня, връщам се от работа с автобуса, нашите деца вече по къщите, сядат на масата за вечеря, а тя на пътя - рови си нещо с някоя пръчка, скача на дама, закача се с минувачите. И все сама - брат й и сестра й бяха съвсем различни от нея деца - едни премерени, затворени, нямаха нейния чар, нито излъчването й. Но тях майка им ги обичаше повече. Цяло село го знаеше това. Баща й и майка й бяха все на работа, та денем баба им ги гледаше, докато тръгнат на училище. Дядото се спомина бързо. Бабата обичаше Магда най-много и се грижеше за нея, но майка й и баща й се държаха хладно - все едно не са й родители. Сега разбирам защо. Когато почнаха училище, записаха брата и сестрата на езикова школа в града, все ги кипреха тези деца, все те с нови дрехи, а Магда докато не й окъсеят нейните дрехи и не ги износи до скъсване - нови няма. Ама на нея от това не й пукаше. Тя на своя глава се записа в школата по народни танци в читалището в село. Бързо се прочу като най-добрата танцьорка сред децата в селото. Учителят по физическо възпитание колко пъти казваше да му се обърне внимание на това дете, че има талант, ама кой да го слуша.

 Магда остана до осми клас в селското училище, а брат й и сестра й, макар и по-малки, отидоха да учат в града още след трети клас и баща им всеки ден ги караше и връщаше от училище. Питали сме ги защо така делят децата, а те все викаха, че Магда я мързяло да учи и насила хубост на ставала.

И друго помня за Магда като поотрасна. Има такъв обичай на село - всички се хващат на тютюна, млади стари, учени, неучени - цялото семейство помага. Обаче в магдиното семейство само тя от децата помагаше - уж защото била най-голяма, уж те малки, да имат повечко време за игра. После като най-накрая пораснаха и те в очите на родителите им, пак не ги видяхме на тютюна. А нея я помня и досега на полето - първа свършва, и докато и другите около нея не свършат, не вдига и тя глава, а тича през редовете да помага. Като знам как ти треперят краката, как се схваща кръстът и ръцете, и като си помисля, колко трудно се свършват определените редове за деня, и като си помисля, че тя свършва нейните редове и отива да помага на другите - направо не знам от къде намира сили това момиче! Право да ви кажа, друг такъв човек не съм виждала досега.

После брат и и сестра продължиха да учат - чух, че заминали за Благоевград, а тя едва успя да завърши криво ляво гимназията и си остана на село - да гледа баба си. Майка й и баща й все още си работят в града. Прибират се само вечер на село, за да преспят. А Магда, започна работа в хоремага - за да е по-близо до в къщи.

Израсна без обич в къщи това дете, обаче пък стана една хубавица! Видели сте я вчера като е идвала. Пощури всички младежи в селото. Огън момиче - уж в стари дрешки, уж без прическа, без токчета, а като врътне коса и след нея огън пламва. А тялото й - като на тигрица гъвкаво! А очите - живи те прогарят! На няколко пъти се бият в селото за нея момчета. И от града я задирят. А да ви кажа, за снаха никой от нас я не иска - много е буйно това момиче, никой не иска огън в къщата си. Сега не знам, чува се, че имала връзки с един двама от селото, идваше и някакъв мъж от града да я взема с някаква кола. Там този мъж, доста по-голям от нея й плащал някаква квартира, за да нощува при нея. Чуват се разни слухове - не са за разправяне! Хубавото от тия приказки е, че в града се е прочула с танците си. Нали е малко градче, новините се носят бързо. А и аз покрай сина ми научавам клюките за връстниците му. Не знам, мъчно ми е за нея. Надали ще се задоми, не ще да учи, няма кой да я подкрепи, да й помогне да повярва, че може да завърши образование, не знам... Дано Бог му помогне на това момиче, като такъв тежък кръст му е приготвил!

И друго се сещам покрай нашата Магда - уж тя не е амбициозна, уж не е за пример, обаче който се сприятели с нея - все му потръгва в живота. Ей това сме забелязали всички в село. И друго, тя се раздава за всички, обаче ако някой на нея й направо добро - ама и най-малкото - да й даде билет за автобуса например, или нещо дребно такова - после нещо хубаво му се случва. Толкова пъти се е повтаряла тая уж случайност, че вече Магда я имаме за кадем на село. Който тръгне важна работа да върши, все мине покрай нейния двор, или през хоремага и току я закачи - я й подари нещо мъничко, я й каже добра дума - и си знае - ще му потръгне закъдето е тръгнал. Такова е това момиче, странно едно, все едно, че в него има някаква благословия, ама за другите, не за нея самата. И за капак на съдбата й сега тази новина! Милото Магде, как ли ще я преживее...

Минка се беше просълзила онзи ден, докато разправяше историята на червенокосата Магда.

Не помня как се преполови работният ден, как се извървя поредната опашка, помня само как, когато вече нямаше хора, на вратата се почука. И влезе Магда - все така усмихната и ведра, а очите й светят, светят.

Буца ми заседна в гърлото. Сякаш някой ми отряза езика. Не можех дума да продумам.

- Да не би да съм осиновена, че имам два акта за раждане? Не се притеснявайте, така е, нали? - каза тя уж, за да попита, а в очите й се четеше, че вече е разбрала сякаш цялата истина преди аз да я изрека, и вместо аз на нея да помогна, тя протягаше ръка сега на мен, за да ме спаси от неловкото положение.

Само кимнах с глава. Дума не излизаше от устата ми.

- Магде, ела да те гушна, моето момиче - пристъпи към нея Минка. Магда я позна и се усмихна. Беше забравила, че тази жена от селото работи в общината. И отново се поразих. Магда взе да гали по косата Минка, сякаш не тя, а жената от нейното село се нуждае от успокоение.

- Извинявайте, а ще мога ли да получа данните от истинския си акт за раждане. Искам да знам коя е майка ми. Моля Ви! - Магда ме погледна, а на мен хем ми се сви сърцето, хем нещо стопли душата ми. За нищо на света не можех да откажа на това момиче, а и истинският акт за раждане все още не беше анулиран, така че имах и основание да й дам тази информация.

Магда си записа всичко, разбрахме се как ще се поправи грешката, казах й кога да дойде за новата си лична карта, тя благодари, усмихна се и излезе. Така и не ми се наложи аз да й разказвам нищо. Никой не я успокои. Тя като че ли нямаше нужда от това. Странно беше усещането като си тръгна това момиче - толкова мъка сигурно е изживяло, като чу потвърждение на подозрението си, но нищо не показа, а след нея остана само някаква странна топлина, никаква тъга нямаше в стаята ни.

После помня, че същата вечер сестра ми се обади от София. Съвсем бях забравила през последните два дни, че предстоеше операция на майка ни. Кака се обади да каже, че е станало някакво чудо и мама ще живее - всичко е минало по най-добрия начин. Това, което докрай ме порази като странно съвпадение беше, че същия ден синът на Минка катастрофирал. Колата била напълно смачкана, а той - невредим. Никой от пътната полиция не можел да си обясни това чудо. Това го разбрахме на следващия ден. Странно защо, но и двете имахме усещане, че това червенокосо момиче, като че ли ни е било на кадем този ден. А колко ли тъга самото то е изживяло.

След един месец, както изискваше обикновената процедура, документите бяха готови - старият акт за раждане анулиран, грешката поправена, а новата лична карта на Магда - готова.

Тя се появи на уречения ден. Беше отново в края, когато опашката се беше разотишла. Магда застана на гишето пак така усмихната и каза:

- Много се радвам, че ми помогнахте да открия истината за живота си. Знаете ли, аз даже открих моята майка. Тя прилича на мен. Живееше в града ни до скоро. Има дълга червеникава коса като моята, и очите й са същите. Продавачка беше в супер-маркета в горната махала. Толкова е хубава! Още същия ден, като излязох от общината, отидох на адреса, посочен в акта ми. Там казаха, че е живяла такава жена, но се е преместила. Упътиха ме къде да я търся. После научих къде работи и един ден събрах сили и се заредих да чакам на нейната каса.

- Следващият. Какви са Вашите покупки? - каза майка ми и се усмихна - същата е като мен, повярвайте ми. Уплаших се. От вълнение бях забравила да купя каквото и да било. Ръцете ми се разтрепериха. Грабнах бързо някакви дъвки от щанда и й ги подадох.

- Дължите един лев. Следващият - каза тя и пак ми се усмихна. Не можех да кажа и дума, а хората след мен чакаха. Така си излязох.

- После още няколко пъти минавах и се заглеждах в нея. Последните два пъти и тя ме загледа - продължително, сякаш видя нещо, което не искаше да вижда, нещо, което искаше да не й се е случвало никога. После видях уплаха в погледа й. Не искаше да говори с мен. А аз нямах сили да я моля да спре. На тази улица видях майка си за последен път. После тя напусна магазина, и къщата напуснала. Заминала на някъде. Не знам къде е. Но поне я познавам.

- Донесох Ви една кутия бонбони, да се почерпите за мое здраве. Бяхте толкова добра с мен. Довиждане - каза Магда, и докато успея да кажа каквото и да било, тя бързо излезе от стаята.

Минка ни каза след известно време, че скоро след като си взела документа, Магда напуснала селото. Оказа се, че само приятелката на майка й знаела истината - никой друг. Колко хора в селото са разбрали след тази история какво всъщност се е случило - не знам. Минка каза само, че баба й на Магда починала скоро след случката и тогава Магда заминала нанякъде. Накъде, по какви пътища я е задухала съдбата й - не разбрахме.

- Мили Боже, сетих се за тази история и аз - избърсва сълзите си Савка. - Какво ли не сме преживели в тази служба, ех, животът ни почти мина тук!

Въздъхвам и аз. Уж за компютри исках да разкажа, за някаква грешка, а се сетих за най-тъжната история от моята работа. Верка мълчи - забравила е за забилия компютър и недоиграната игра на тетрис. Останалите жени и те мълчат. Неловко. Защо ли се сетих за тази история? Един Господ знае.

Станало е 5.30. Време да си ходим. А навън е як пек. Няма нито помен от вечерна хладина все още. Ще трябва да излезем от прохладната стая и да попаднем в пещта на нашия град. Но сме свикнали - жегата е част от живота ни. Изгасваме мълчаливо компютрите и климатика и тръгваме - всеки по пътя си към в къщи.

Част ІІІ

Чудото

Вървя аз по пътя си. Чантата ми по-тежка от мене. Потя се, а главата ми празна. Крача и гледам в краката си. И така стигам до центъра. Странна картина ме вади от полузаспалото ми от следобедната мараня състояние. На автогарата гледам седят пет-шест монахини. Всички минувачи се зазяпваме по тях. Първо, защото тук е смесено население и повечето са помаци, второ защото около града не знам да има манастир, трето защото сред жените виждам и млади лица. В тая непоносима жега, тези монахини облечени в черно със забулени глави - само лицата им се виждат. Забавям крачка и без да се усетя се вглеждам в лицата. Виждам игуменката - възрастна жена с набръчкано, но благо лице - пълно с любов. Прилича ми на квачка с пиленца. Опитва се да не изгуби нито едно от пиленцата си от очите си. Другите монахини - по-млади. Със забрадени лица. Изведнъж се сепвам. Не може да бъде! Точно днес, след повече от 5 години, да видя пак това лице! Мили Боже, май наистина има нещо в това момиче! Чантата ми сама се отпуска до краката. Не мога да мръдна.

Монахинята ме забелязва и също се взира в мен. Усмихва се! Червена коса не се вижда от расото й, но се виждат очите и усмивката!

• - Магда, Вие ли сте? - плахо я спирам аз.
• - Аз, а Вие сте жената от ЕСГРАОНА. Помня Ви. Как сте?
• - Ами аз, от работа... бях на пазар... много е топло. Не Ви ли е топло и на Вас - не мога да изтърся по-неподходящи думи. Усмихвам се сконфузено.
• - Не, свикнала съм, облеклото е част от мен, свикнала съм с расото като със собствената си кожа. Радвам се, че се виждаме пак. Ние често идваме в града. Носим това-онова за децата от дома за сираци. Така и днес, оставихме каквото носехме, видяхме дечицата, нагушкахме ги, изкъпахме ги и ги изпрахме - да помогнем на лелките, и обратно към манастира. Нямам търпение да дойдем пак. Само да посъберем пак нещичко и сме тук отново.

Не смеех да си отворя устата и да попитам защо е станала монахиня. Не знаех и защо я виждам точно днес, когато разказах нейната история и пак като тогава преди няколко години, мълчах неловко.

- Чудите се защо съм станала монахиня ли? - усмихва се пустата Магда, разбрала въпроса ми и макар и забулена, чаровната й усмивка озарява цялото й лице, а топлината от това огнено момиче лумва към мен, без да пита. - Защото в манастира намерих това, което винаги съм търсела и никъде не съм намирала.

- Сестра Магдалина, хайде, автобусът дойде, хайде да не ни чака шофьорът - мило я подканя майката-игуменка.

- Такава си е нашата майка - строга, ама иначе е много добра към децата си - усмихва се младата жена - Може пак да се видим - Всичко добро - и точно да се качи в автобуса и спира за секунда, усмихва се дяволито, от което очите й припламват и подвиква, като на шега:

-Пък Вие бързайте, кой знае, може да Ви чака добра новина в къщи! До скоро.

Видях усмивката й през прозореца на заминаващия автобус, после се загледах след него. Къде ли отнесе огнената Магда. По нейния си път.

Странни са нашите пътеки към любовта. Едни - прави, широки, без завои, ясно виждаш накъде водят и бързо стигаш до там, а после се чудиш точно това място ли си искал да видиш. А други - върволичещи, каменисти, катериш се, катериш, одереш се целият, капнеш от умора, отчаеш се и тъкмо решиш, че си загубил пътечката и в този миг пред теб се разкрие невиждана гледка - такава хубост, за каквато никога не си мечтал. Само дето за тези пътеки ти трябва повече вяра. Затова по тях не тръгва всеки.

Какъв ден! А вечерта сестра ми се обади от София и през сълзи ми каза, че най-накрая, след толкова години чакане ще става баба. Поплакахме си заедно. Утре щях да разкажа и тази история на колежките от ЕСГРАОНА, пък току виж пак видим някъде сестра Магдалина, стига само да си го помислим.

                                                                                                       01.02.08г.