Любовта на края на кабела

,,Любовта започва точно, когато всичко спира. Просто седиш и препрочиташ един и същи ред, усмихваш се и не искаш да си го признаеш. Чувстваш се, все едно някой те следи, оглеждаш се и пак се усмихваш. Тогава не искаш да разсъждаваш, а само да чувстваш. После си мислиш, че си бил като животно – първично и безотговорно. Но не съжаляваш. И винаги затваряш очи и си спомняш, за това което те прави безсмъртен. Ти си такъв, защото тогава любовта е всичко – и душа, и сърце, и разум – две съдби в едно. Неповторимо е, когато той е всичко, за което си мечтала, всичко, което си търсила и желала. Драскаш върху вестник и си мислиш за най-големия дар – първата целувка. Толкова пъти си си представяла как ще те сграбчи и как времето ще спре. Главата ти е завъртяна или света се върти, жадна си отново за този миг. Той седи пред теб. Раздразнена, неуверена дори ядосана си, защото мислиш, че никога не би те забелязал. Стоиш пред него замълчана, защото иначе пулсът ти ще те издаде. Чувстваш как той се приближава до теб, в същото време вдигаш поглед и той не е помръднал. Тогава си отчаяна и се молиш за някакво бедствие – нещо да се случи, някоя магия да ви събере един до друг. И всичко е толкова странно, нямаш кураж да го повикаш при прегръдките си. Страха, че ще те отблъсне е жесток. Поръчваш си да се разцепи земята, за да се разтворят сърцата. Дори само да се докоснеш до някоя негова вещ те прави щастлива. Чувстваш се малка и от това се срамуваш, защото той е толкова високо, така уверен и целеустремен, сериозен, а ти ниско долу – разтреперена и смирена. И когато чуеш гласа му или уловиш погледа му, почваш да се смееш. Изнервена си – ти го чувстваш, ти го усещаш, ти го искаш, всяка клетка у теб изтръпва… трябва да си хладнокръвна…и си разярена, защото е толкова истинско и не знаеш дали и той чувства същото. Каква яма би била, ако от другата страна няма дори и капка от тази магия… изяждаш се отвътре, защото си мълчите, а искаш толкова много неща да си кажете. Дали някога пътищата ще ви се пресекат, като винаги са се разделяли? Как е възможно да изпитваш толкова силни чувства към някого, с когото все още не си била? Любовта е толкова жестока. Любовта има висока цена. Не може ли просто понякога да избягаме от нея. Любовта е кръв, а ние скелет.
Толкова много различни хора с опаковки, характер, излъчване, маниери, стил и как така се случва един от многото да ни заинтригува, привлече, спре? Сякаш си в гора от рози и може само напред да вървиш без да се връщаш. Първо се срещаш с млади пъпки, но те са все още зелени. Преминаваш напред вече се появяват разтворени цветове, но не знаеш, не си сигурен. Вече тичаш, любопитен си. Вече градината е много богата и разнообразна. Интересно ти е да видиш още и още. Толкова много цветя, чак си пренаситен. Вече се мяркат и повехнали, но все още са класни. Знаеш, че пътят не е безкраен и някъде у теб има едно чувство на самота и това те потиска. Искаш да споделяш своя свят с някого. Над пропаст си и от единия карай на въжето си ти, от другия е твоят избраник. Доверието гради мост, по който успешното преминавате. Има такива, които те впечатляват, но това не е достатъчно, трябва някой, който да те преобърне. Търсиш това усещане, което те изважда извън контрол. Копнееш за своята сродна душа, мига в който ще проумееш, че не можеш без точно тази. Случва се някой път да те ощипят, подлъгваш се и спираш. Но знаеш, ще има и друг като теб. На състезание си. Трябва ти твоята частица, какво нещастие би било, ако някой друг те изпревари. Тя е ключа, тя те прави да се вечно влюбен, вечно млад, уверен и силен. Твоят еликсир и каквото и да се случва и добро или зло, прави още по-огнена тази напитка. Кога да спреш е въпросът. Винаги ще има по-добър или по-бърз, или по-млад, или по-красив. Винаги ще има трепет, който да изкушава. Идва една фигура, през мрака се прокрадва един нежен поглед, недоверчив, изпитващ. Очи, които говорят, канят или унищожават всяка помисъл. И как така се случва в един момент един от многото да ни омагьоса? Жаждата да разбереш какво се крие зад него е толкова силна, че не ти дава да продължиш напред. Преценяваш, че това лице е различно, то е уникално – то е живо, то е връзка. Не е просто материя, а нещо по-висше.
Сякаш е невидима ръка, която те кани на танц. Не знаеш танца, изтръпнал, ти е интересно да опознаеш тази игра. Искаш само да е искрен, да се разкрие такъв какъвто е, да разгърне цялата си същност, целия си свят. Тогава той не е просто човек, а фонтан – страст и разум, копнеж и болка. Кара те да се чувстваш хем като празен лист хартия, хем изпълнена със стойност. Колкото странно, толкова и силно – нелогично. Като болката от вадене на зъб – когато стигнеш до края се чувстваш като победител и искаш пак и пак. Това нещо е толкова обсебващо, непрекъснато ти е в главата, бучи, вилнее и не иска да си върви. Като дете – трудно го контролираш, то е импулсивно и чисто, любопитно и наранимо. То е хаос, който трябва да го превърнеш в твоя синхрон. Хем сила, хем слабост. Как е възможно да е толкова сложно и колкото по-дълбоко копаеш, толкова по-истинско и силно става. Като кладенец, всеки е с различна дълбочина. Някои просто се надвесват и сръбват от свещената вода, други имат куража да напрегнат плещите си, за да загребат до най-долните, потайни слоеве. Някой намират съкровището, ала го загубват и съжаляват цял живот, други умишлено бягат от него. А ти знаеш ли какъв би бил твоят избор? Би ли се осмелил да приемеш залога?”

            На фона на това вълшебство, се чу прозявката на Камелия и тя остро отсече:
– Това е прекрасно Валентина, но ужасно за описание в интернет чат. Никой няма да седи и да чете всичко това, никой не се интересува от задълбочени размисли. Всеки харесва простички, кратки и ясни неща. Пък и каква е тази снимка, която си сложила? Трябва ти някоя по-разхвърляна.
– Оф, знаеш ли всичко това е много глупава идея. – отвърна романтичката.- Не искам аз да се променям, а просто да го забравя. Тази снимка ми харесва, показва същността ми – загадъчна, мистериозна, многопластова. Няма да си слагам полуголи-полуоблечени снимки и да чакам някой кретен да ми пише. Аз съм поетеса, трябва да се изразявам.
– Добре де, ама нали каза, че не искаш повече да се влюбваш, а само да се разсейваш, да си пишеш просто приятелски. Само че в интернет хората влизат да се разтоварват, а не да се напрягат да разберат коя точно си и какво точно искаш. Просто ме послушай и прави нещата по-повърхностно Aз съм ти приятелка и искам да ти помогна. Не ти казвам да излизаш с всеки от чата, а просто понякога хората трябва да правят нещата без да му мислят. Точно това е забавното, никой не знае коя си всъщност, на колко години си, може да връзваш тенекии и е толкова забавно. На теб ще ти се отрази добре, може после да напишеш някой роман или току виж намериш любовта на живота си на края на кабела.- засмя се най-добрата приятелка.- Оп, извинявай. Имам предвид понякога като не мислим толкова ни се случват вълнуващи неща, не може вечно да сме като роботи, да се прикриваме или да караме събеседника ни да е сякаш на кастинг или на изпит. Просто отпусни се малко. Въобще някога напивала ли си се?
– Това, че не правя простотии не значи непременно, че съм скучен човек. Просто искам истински да живея. Не знам това да качваш някакви снимки къде си бил, какво си ял, с кого си се разхождал, някакви коментари. Това си е чист клюкарник. Хората парадират с колите, марката на дрехите, а това са само трохите. Гледам дори и снимки от романтични вечери на яхти. Чудя се тези хора въобще говори ли са си или само са се снимали. Изкуствено ми изглежда. Ако си с любимия човек на толкова прекрасно място няма ли да слушаш музиката, нямали да гледаш към звездите, а не към обектива. Няма ли да искаш всеки един миг да изживееш, да го усетиш. Нямам против самото запечатването на прекрасния момент на лентата, а това че някои хора просто го правят за да се покажат. Дори не са с този, с когото искат, а само позират. И защо е всичко това? Изглежда ми кухо. А аз не искам да съм такава.
– Мила моя, аз някой път съм излиза не с този, с когото искам, но това не значи, че съм лека жена, пък и ревността е най-доброто оръжие. Когато види снимките в мрежата направо откача. Особено, ако е сервирано с някоя балада и коментар на най-добрата приятелка: ,,Ах колко влюбени изглеждат.“ Просто това са игрите на кабела, ако си умна може да го използваш като камшик.
– Изглежда ми толкова нагласено. Направо отвратително. Само един глупав мъж би се хванал на такива номера.
– Всички го правим, номерът е да си изкусен играч, за да подлудиш избраника. В крайна сметка нали ние сами строим живота, просто насочваме нещата. Не виждам нищо нередно. Не мисля, че като отида да хвърля боклука до кофата ще ме срещне перфектният мъж и ще се влюби в негримираното ми лице и в несресаните ми коси, по домашни дрешки и пантофки. Никой няма първо да ти прочете романите и тогава да тръгне да се занимава с теб.
– Всеки има своята пукнатина, своите белези и избира с кого да запълни пустошта. Предпочитам да съм си аз, а не да се правя като ,,всички“. Може би ще ми е интересно това пътуване из световете, но никога няма да намеря друг като него.
– Днешно време всичко е толкова забързано, това което ти пишеш и вярваш става само на хартия. Не знам с този мъж какво сте преживяли и защо въобще сте се разделили, но ако искаш да се съвземеш трябва да спреш да мислиш за него.
– Не знам това със сайтовете за запознанства ми се струва доста отчаяна стъпка. По-добре да се разходя в парка и да се спъна ,,без да искам“ пред млад, симпатичен атлет.
– И какво ще почнеш да му рецитираш стихотворенията си ли? Не става така, айде аз имам един приятел по интернета се запознахме, после се оказа, че и той е учил в моя университет, ще излезем с него и негов приятел.
– Искам да вали порой, да срещна друг като мен, който не се бой от това да усеща. Всички бягат като луди, а аз нарочно излизам и се наслаждавам, разминавам се не с чадъри, а със цветя. Бръмчат коли, стъкла се чупят, хора си викат, а аз чувам единствено своя собствен глас. Всичко е толкова необикновено. Гладна и жадна, скитница. Всяка една капчица ме докосва, като малки стрелички или инжекци, които ми показват други измерения, други светове. Жадна съм за тези скрити копнежи. Камелия, двете сме хора на изкуството, но сме различно устроени. Реално сме различни. Аз не мога като теб, аз искам да опозная, аз се привързвам. Мен не ме интересуват вещите, а теб те правят щастлива. Аз на хоризонта чакам свещи, луна, звезди…Материалното ми се струва първичното, то е пилеене на време, аз търся точно определено нещо.
            Двете студентки седяха, първо се гледаха странно, после се засмяха взаимно. Понякога се питаме как е възможно толкова различни хора така добре да си паснат. Може би, именно когато не се борят за едно и също нещо, не се появява съревнованието, завистта, злобата. Като един чифт, но с различен дизайн обувки. Отстрани погледнато те си помагат, но е странно, защото са съвсем различни. Две млади скитници, които си помагат в търсене на своята посока, реализация и дом. В стаята в единия ъгъл плете своята паяжина голям и черен паяк. Ако можеше само да поразговаря с тях би ги научил как да оплитат жертвите си. А ако те го бяха забелязали такъв писък щеше да настане. И защо винаги първата реакция на жените е да се плашат, като както казват хората – той е на късмет. Програмирани сме да отреагирваме еднакво в дадени ситуации. Вместо да разберем, че нещата са свързани. Както когато жените когато се колебаят, чакат знаците в живота. Кого да изберат, накъде да поемат, да останат или да си тръгнат, да рискуват или да бъдат разумни. Все избори и защо очакват някой друг да вземе решението вместо тях. Включват се в интернет и почват да правят тестове, които да им кажат какъв е характера им или кой тип мъж е за тях. А мъжете издебват жена им да отиде да преспива децата и тогава се включват в мрежата като ,,граф,, или избират нетрадиционни и провокиращи псевдоними като ,,пор“. И той е забавен, остроумен и умен, весели се там и как за жалост някой път света на шегата се пренася в реалния свят. Тогава и двамата играча отиват на хотел, за да обменят опита. Тогава играта става факт, а семейството игра. Света, в който си всеки и всяка една история, която казваш се приема за истинска. Там си супер герой, можеш да слагаш, която искаш снимка, да се представяш за нещо, което не си, да си позволяваш всичко. На това място е удобно, лесно, бързо. Общуваш с толкова много хора, вече имаш приятели от други държави, всичко е толкова динамично и интересно. Можеш да пишеш едно и също нещо, да го копираш и за секунди да го препратиш на всички в чата. Но питам се аз, същото ли е чувството както когато гледаш човека в очите, усещаш как диша, можеш да го докоснеш и да видиш как се усмихва само когато чуе любима песен? Една дума с различна интонация може да премине без да остави нищо в теб или да те грабне. Седиш зарязан, возиш се в претъпкания автобус. Преминаваш и на спирката чака любимият. Няма от къде да знаеш, че той е там, не си го видял, но го усещаш. Чувството е както когато седиш на течение. Лек и нежен полъх те погалва, като невидима ласка на призрак. Гадно нали. Царството на иконите могат ли това? Нима да си влюбен е едно човече с две, три сърчица? Нима любовта на края на кабела е само и просто това? И как така за всеки там, тя е еднаква…и за нея човек не се бори, на всеки може да го пратиш. И лесно може да се отметнеш и да кажеш ,,оп грешка, обърках чата.“

– Оп грешка – изхили се Димитър.
– Пак ли им сбърка имената – попита Петър.
– По-лошо, този път тотално обърках чата – гърчещ се от смях, изгрухтя приятелят. – --– Добре де, не си грозен, нито тъп. Защо просто не си хванеш някое свястно момиче и ще си спестиш тези филми.
– Да не си луд? Аз съм само на двадесет и пет, трябва да си поживея – изумен отвърна Димитър.
– Защо въобще си даваш и телефона, като само си играеш. Те ти звънят, ти лъжеш, мажеш. Защо е цялата тази работа?
– Това приятелю, е стаж. Как мислиш, че в днешно време един търговец може да пробие без да е добър лъжец. Ти като си на тридесет и четири би трябвало ти сам да ми ги обясняваш тези неща, а не аз да те уча. И все още не схващам как така си нямаш приятелка.
– Просто не съм си харесал, не съм от типа мъже, които държат на бройката.
– Според мен имаш проблем с жените, тази работа на физик те е направил много дървен.
– Дървена ти е твоята глава и нищо не разбира.
– Жените са елементарни. Просто трябва с кадифени ръкавици да ги галиш, нежни и мили думи да им шептиш, да ги ласкаеш, да им казваш, това което искат да чуят, а не това, което ти мислиш в действителност. И когато говорят тъпи неща, мазно се усмихваш, затваряш уши и казваш колко си влюбен. Ето заради това обожавам мрежата, там дори не е нужно да чета всичките им глупости.
– Е те не се ли усещат накъде биеш?
– О, жените са по-разкрепостени от мъжете в днешно време.
– Е добре де, ама ти въобще правиш ли си труда да им помниш историите?
– Разбира се, че не.
– Е, какво правиш когато оплескаш всичко?
– О питам ги за любимия им цвят, жените се радват на тези тъпотии.
– А ако те питат за твоя, отговаряш ли винаги еднакво?
– А да, червен винаги. Бил страст и не знам си какво. Защо според теб винаги мадамата когато те иска е в червена рокля. Да се разберем за улеснение и пестене на време, червената шапчица е за мен, за теб другата.
            Само ако можеха да говорят мадамите от плаката с големите бомби, залепени на стената. Щяха да изръмжат като лъвици, от сорта, че жените не са еднакви и въобще не са елементарни.

– Червената или шарената? – попита Камелия
– Червената! – убедено отвърна Валентина.
– Значи шарената, защо ли те питам. Ще му драсна по кабела, за загрявка.
– Аз ще изчакам реалната версия.
            Срещата бе като репетиция на пиеса. Сякаш по шаблон. Заучени фрази. Въпросите и отговорите звучаха като наизустени реплики. Валентина бе загубила интерес и забила поглед в двете разтапящи се свещи.
– Приличат ми на двама сгушени.- на глас почна да ги анализира поетесата – Може би танцуват или просто са се прегърнали. А може и огънят да е някакво нещастие, което ги разделя и любовта им се разтапя.
Изумени тримата я погледнаха и не знаеха какво да отговорят, погледнаха с питащ поглед свещите, но не виждаха тези картини. Димитър тръгна нещо да казва, но добре стана и Петър го пресече:
– Много интересно виждане за нещата, никога не съм си представял под такъв ъгъ           л. А примерно столовете на какво ти приличат?
– Не те не ми носят никакво усещане, може би ако им се промени концепцията ще ми хрумне нещо. – затварайки очи и потапяйки се в своето въображение творческата личност отвърна.
– Това да не си го гледала в тия женските романтични сапунени сериала? – смеейки се Димитър попита.
– Аз не гледам телевизия. Просто така ги виждам нещата.
– А да не си врачка, насън явяват ли ти се предсказания или звездите ти говорят?
– Питаш ме какво мисля, за да ми се подиграеш или за да ме провокираш да се ядосам, да те ударя, да те докосна?
– Да ти кажа честно, предпочитам направо да ме докосваш без да ми говориш много, много.
– С удоволствие сега ще те погаля.
Валентина нежно посегна ръка към лицето му, мило го погледна и му заби шамар. Отпи от чашата вино, взе си чанта, благодари за прекрасната вечеря и си тръгна. Всички седяха вцепенени и се чудеха какво да си кажат. Петър се засмя и проветри ситуацията:
– Мале, много харесвам жени с характер, пък и отдавна точно исках да му забия един на Митко.
Вечерта продължи с още две бутилки вино, пестеливи думи и много танци. Но тази различна жена бе оставила силен отпечатък в съзнанието на Петър. Той седеше при компанията, но бе разсеян. Двамата ергени се прибраха пеша и по пътя Петър само си мислеше за нея, дали пак ще я види. Накрая изръмжа:
– Е добре де, сега как ще оправиш нещата с червената шапчица, пак ли ще питаш за любимия цвят?
– Разбира се, само да се приберем и ще драсна.
Той бе толкова пиян, че не можеше да отключи външната врата. Смееше се и си тананикаше несвързани думи за Кумчо Вълчо и червената шапчица. Накрая Петър отключи, а Димитър се включи в мрежата и нащрака на клавишите въпроса си,  но с толкова грешки, че не се разбираше нищо. Отиде да се къпе и засмян рече:
– Ще си взема дълъг душ дано ѝ стигне времето да се изповяда.

– И в крайна сметка, защо точно този цвят ти е любим? – прочете изненадана Валентина и отговори след няколко минути:
– Темата за цветовете е интересна, като отговор ти пращам едно късо разказче, което съм писала, дано да го разбереш:
,, Моите любими цветове
Днес е големият ден… Би трябвало да съм щастлива, ще се омъжвам. Но защо съм несигурна? Късам листенца от роза и си казвам ,,да”, после следва ,,не”. И ,,да” и ,,не” се редуват. Кое е правилното решение, не може ли да видя в бъдещето? И защо точно бяла рокля е прието да се носи на това събитие? Кой въобще ми е любимия цвят?
Кажете ми кой художник може да каже кой е любимия му цвят? Кой музикант ще посочи предпочитана нота? Кажи ми и ти коя ти е най-харесваната дума? Като задавам тези, въпроси често ми отвръщат защо въобще трябва да имаме предпочитано нещо.
Питам се от цялата палитра с цветове пред мен, кой да избера искам този който би се синхронизирал с моя темперамент, този който би ме издигнал на най-високото емоционално равнище. Колебая се, всички ми изглеждат еднакво важни парченца от пъзела на живота. Затварям очи…
Аз съм сред бяло, безкрайно поле. Има само шест човека:
Пет мъже и една сянка. Те ме обграждат. Опитвам се да видя тъмната фигура, но погледът на един от мъжете пресича моя. Черните му очи са влажни и вече зачервени. Черен шал виси от врата му. Грозни, черни гарвани раздирят тишината. Извръщам поглед и ме стоплят кафявите очи на друг от мъжете. Погледат му е спокоен и благ, в същото време е и изпитващ. Той прехапва устните си и забелязвам, че държи жълта роза. Зад него се показват други очи- зелени. Те ме хипнотизират и успокояват. Имам чувството, че в тях се тай природата. Тя ме кани и ласкае. Но искам да видя и другите очи. Вдигам поглед и сякаш небето се сгромолясва. Огромна синя вълна ме обгръща. Не мога да сваля поглед от тези магнетични, сини очи. Прочитам в тях, че се крият мисли, усещания, чувства…изведнъж някаква прорязваща болка в гърба ми ме поваля на земята. Обръщам се и една сянка бяга. Желанието ми да видя кой се крие зад нея е безпощадно силно. Тя бяга от мен.. но защо! Всички ми се показаха, само тя се крие. Искам да видя очите, искам да разбуля тази неяснота. Ето вече я настигам, протягам ръка и я обръщам. Това лице го помня още от както носех бебешко розови и патешко жълти дрешки. Сега нося пастелни цветове, които придават на визията ми отговорно дори и малко сериозно излъчване. Помня, че когато бях слаба и сразена тези очи ги нямаше. Те се появяват само когато съм силна и уверена – когато давам и помагам. Те са лъжливи. Разочарованието е огромно, защото сянката е най-добрата ми приятелка. Нейните очи непрекъснато се променяха. Така както цветовете на окраската на хамелеона. Лицето на човек го виждаме, но същността му се крие зад изборите, които прави. И се питам какво ли представлява свят без цветове? Последният мъж е сляп. Той ми казва, че никога не е усещал цветове. Аз го поправям, че те се виждат. Отговаря ми, че е чувал, че кръвта е червена. Този цвят е нещо истинско. Нещо живо. Дори и да не го докосваш, пак може да го усетиш, защото той е част от теб. Колкото и скъпоценности да притежаваш или колкото и екзотични места да посетиш, те не могат да се сравнят със силата на този цвят. Той подчертава излъчването, внушава увереност, и дързост. Той е огън от съблазън и любов. Няма по-красива гледка от бяло лице с изгарящи червени устни, отпиващи от чаша червено вино. Повявана от вятъра ефирна червена рокля и червена роза, ухаеща на сърдечност и греховност. Този мъж ме отведе дълбоко до мен самата. Разбрах, че щастието се появява навсякъде само когато отваряме сетивата си. Един танц на улицата когато света е в своя заключен праволинеен ритъм, двама влюбени правят нещо толкова естествено, а то изглежда ненормално. Седим на тревата и гледаме на небето, то е различно. Там облаците ни прожектират филми. И дори птичките в този момент пеят различно. Осъзнах, че това е моят човек .“

– О не! Тая е луда! – избуча Димитър – Гледай какъв том ми е написала. Тя какво си мисли, че до сутринта ще пишем. Поне да бе пратила някаква гола снимка. И днес се бе облякла в някакъв червен скафандър.
– На мен ми хареса голият гръб. Изглеждаше класно. – измъмри Петър
– Няма ли дълбоко деколте, ако ще да е с три метрови крака, не ме заинтригува.
– Това, което е написала е интересно, тя май каза, че е поетеса нали?
– Знаеш ли какво, пиши си от моя профил с нея, аз си лягам.

            Стрелките на часовника тиктакаха в синхрон с клавишите на компютрите на два коренно различни светове. Единият учен, вярваш само в точните науки, другият кореспондент – поетеса, живееща за усещанията. Като двата полюса и това опознаване бе нещо толкова необикновено, толкова различно. Като един неспиращ сърбеж. Очите все по-бавно се отваряха и затваряха, но това предизвикване не им даваше да дръпнат кабела и да приключат чата. Луната заспиваше, а двамата продължаваха да си пишат, слънцето се събуди и те бяха още на линия.

– Брат, моля те не ми казвай, че досега си писал с онази кукувица! – възмутено в просъница попита Димитър.
– Да, цяла вечер чатим. Тя е много интересна, има някакви супер странни схващания, чакай да ти прочета нещо..
– О, не благодаря, без детски лиготийки – го прекъсна, с намръщено чело приятелят.
– Не сериозно, те са с много дълбок смисъл чуй само това:
,, Душата е дворец от любов и във всяка стая се крият различни ковчези, а вътре чувства. Понякога една дума ни дава увереността да отключим следващата врата, друг път само един поглед увеличава притока на ярост и я затръшваме. Едно непринудено докосване ни кара да настръхнем и да се отдадем и тогава се създава нещо ново, нещо красиво, нещо крехко и как боли когато сбъркаме и то изхвърча завинаги от нашия свят.”
– Петре, ти си човек на науката. Как е възможно да си губиш така времето. Аз с твоята вече правихме виртуална любов. Много е палава. Готова ти е да знаеш. Сега трябва да настройвам и поетеската. Дръпни се да ти покажа как се прави.
– Тя излезе от линия преди малко каза, че ще отива на йога.
– Типичната романтичка.
– О не, според мен е дебела работата.
– Ужас…само да не е девица…

– Девица! – изкрещя Валентина, докато двете приятелки приготвяха закуската си.
– Не че искам да те обиждам, ама от това което прочетох…предимно ти пишеш, а той е пасивен. Според мен въобще не чете нещата.. трябва просто малко да се поразчупиш. Да го стимулираш да мисли за разни неща. Нали си дар слово, малко двузначни му ги подхвърляй. – с накривена уста промърмори Камелия.
– Виж сега твоят стил с профилна снимка на прелестите ти и високо съдържателните писаници не ме интересуват. Мръсотийки аз не пиша. Въобще не ме интересува кой за каква ме смята!
– Е, сега почнахме да си лаем. Просто ти казвам да вкараш в речника си думи като ,,свещи“ , ,,гъделичкане“ , „белезници“ , а не „привързаност“ , „романтика“, „брак“.
– Мога и на двамата да им завъртя главата, без да си променям подхода.
– Добре. Три дена достатъчни ли са ти?
– Да, облога е цялата домакинска работа плюс наема за един месец. Ок?
– Добре. Предчувствам как ще влизам с обувки и ще пия кафе от твоята чаша.
– Ще видим!
            На рафта до чашите седят два кактуса. Не виждали вода от месеци, наклонени един към друг, но сякаш разделени, оковани във вериги. Невъзможността да се сгушат изглежда жалко. Дано когато ги полеят да съберат сили, да се протегнат един към друг и да направят невъзможното възможно.
            След три дена прахосмукачката нададе своя вой. После се включи и пляскането на мокрия парцал по пода. Последва тряскането на чинии. Дойде ред и на праха. Изморена Камелия се тресна на дивана и точно когато Валентина влизаше в хола.
– Давай, хвани си единия!- ядосано подхвърли победената- За другия ще помагаш да му завъртя главата.
– Не благодаря!
– Мислиш ли аз как се чувствам, в ролята си на твоя сянка? В крайна сметка ще ми кажеш ли като и двамата са луди по теб, защо не искаш нито единия?
– Защото винаги ще обичам само един човек и не мога да намеря заместител, защото просто няма такова нещо.
– Е хубаво, като не може да го преживееш, защо просто не се съберете отново? Като е любовта на живота ти, защо бягаш от нея? Аз ако усетя, че точно той е точният човек ще си дам всичко за него, ако ще да си дам единия дроб или цялата кръв да му прелеят на него.. Защо се разделихте от гордост ли? Защо не ми казваш?
– Защото си бях дала кръвта, но тя не помогна. Дадох си любовта, но не бе достатъчна. Дадох си душата и до последно държах ръката му и това не го спря.
– Не те разбирам, той е заминал за друга държава ли?
– Имаше рак на кръвта.
– Страшно съжалявам сега разбирам, защо толкова болезнено изживяваш нещата.
– Бяхме женени за шест дена и това бяха най-истинските ми спомени. И той все ми повтаряше: ,,остави ме, живей без мен, без тази болка. Не се обременявай. Остави ме!“ Но останах. Бяхме заедно против съдбата. Двамата в несправедливата борба. Сгушени, стиснати ръка за ръка, мечтаещи с насълзени очи, разбиращи колко е жесток живота. Как всичко е толкова несправедливо как и двамата искахме да се справим, да изгоним мрака и да сбъднем начертания план. И толкова силно исках да се оправи. Сънувах как го изписват от болницата, всичко бе бяло и спокойно, докато едно внезапно звънене не разруши това мило усещане. Тогава всичко спира, дори и сърцето ти, погледа увисва и продължават да ти повтарят на слушалката „ много съжалявам за загубата Ви, така е по-добре отколкото да се мъчи.“ Връщаш се в съня, в него пак всичко е бяло и чисто. Той е там усмихнат, маха ти, а ти стоиш от другата страна на реката тъжен и самотен. Ти си толкова унищожен, че нямаш сили да се метнеш и да преплуваш до него. Не може да проумееш какво се случва, трябва ти време, за да осмислиш случилото се. Когато сме между живота и смъртта, осъзнаваме колко безразсъдно и безсмислено живеем. Изтръпваме, защото разбираме колко много неща сме пропуснали да си кажем, да направил, да изживеем. И защо се случва късмета да обича, този който има и подминава, този който се нуждае. Нима късметът е орисия? И как така Бог просто си има любимци? Или съдбата ни е дар. Но какъв е този дар в мъки? Ето за тези неща няма подходяща картинка, нито клип на песен, нито коментар или снимка. Във виртуалния свят всичко е филмова лента, но не се ражда нещо ново, нещо истинско. Там можеш да се рекламираш, да поставяш в мрака истинската си същност, но когато застанеш пред огледалото често се случва да се питаш „Нима това бях аз?“ Не може да посееш зрънца любов сред пустиня. Не е истинско сред империята на гладни, диви прасета. Любовта не е харесването на твоя снимка, любовта е нежното погалване на лицето ти. Любовта не е преразказването на истории, а изживяването на нови. Ето видя ли какво стана и с нас в света на игрите. Двама мъже се влюбиха в една сянка. И това разочарование и чувството за предателство се коренят на края на кабела, защото никога не знаеш кой в действителност е отсреща и защо казва дадено нещо. Дали е искрен или е постановка? Единият е студено ледено кубче и въобще не се интересува какво представляваш. Той е първичен и егоистичен. Може да е забавен, но не е истински. Всичко, което прави е само, за да увеличи бройката. Неговото внимание се задържа не повече от десет минути, защото е като робот – не иска да чувства или да се задълбочава. При него няма фантазия, защото всичко му е програмирано. Другият също е умен и може да накара една жена да се чувства добре в компанията му. Но няма стил. Трябва да му кажеш какво искаш, той никога не би се сетил сам. Просто го няма живеца. И защо няма да се занимавам с тях? Защото кабелът става само за скачане на въже, но не и за създаване на любов.

– ,, Любовта започва точно, когато всичко спира“- легнал на пода си шептеше в едната стая Петър. Той се чувстваше съблазнен и изоставен. Не искаше да помръдне, защото изпитваше липсата на тази мистериозна жена. Толкова много искаше да опознае още от нея. Да прекарват отново заедно времето си в чата. И да спорят и после да си пращат онези смеещи се човечета. Имаше чувството, че се побърква. Толкова близко бе до нея. Така бе свикнал с нея. Сега нямаше желание нищо да прави. „Какво сгреших“ се питаше и повтаряше: ,, Любовта започва точно, когато всичко спира“

– „ Просто седиш и препрочиташ един и същи ред, усмихваш се и не искаш да си го признаеш.“- докато си приготвяше вечерята Димитър си говореше на глас- тази жена е някаква вещица, какво направи с мен? Защо въобще се покри? Бил съм с толкова много жени, а нея дори не съм я докоснал и не ми излиза от главата. Това не е нормално. Сигурно ми е сложила някакво хапче във виното и така си отмъщава. Не мога да повярвам какво ми се случва! Непрекъснато мисля за нея, а на нея явно не ѝ пука. Щом така изчезна внезапно. ,,А ти знаеш ли какъв би бил твоят избор? Би ли се осмелил да приемеш залога?” вещица, вещица! Обичам я тая проклетница! Боже господи какво ми се случва!
И започна с юмруци да бие по стената. Яростта изпълваше всичко у него. Той се тръшкаше като малко момченце загубило своята любима играчка. Яденето бе вече загоряло и той продължаваше да излива яда си. А приятелят му в съседната стая лежеше ни жив, ни мъртъв.

            Така лежеше и в болницата Камелия. Тя си тръгнала от последната лекция. На пешеходната пътека пред дома ѝ мъж с лъскава и модерна кола я бута. Той си чатил по телефона и не я бил забелязал. Неподвижна младата жена с безизразно лице лежеше в болницата. Тя бе в кома. И никой не узна, че тогава съзнанието ѝ повтаряше:
„Когато сме между живота и смъртта, осъзнаваме колко безразсъдно и безсмислено живеем. Изтръпваме, защото разбираме колко много неща сме пропуснали да си кажем, да направил, да изживеем. И защо се случва късмета да обича, този който има и подминава, този който се нуждае. Нима късметът е орисия? И как така Бог просто си има любимци? Или съдбата ни е дар. Но какъв е този дар в мъки? Ето за тези неща няма подходяща картинка, нито клип на песен, нито коментар или снимка.“
            Валентина бе седнала до нея и държеше ръката на най-добрата си приятелка. Чувстваше се отново тъжна и разрушена. Но не искаше да рухне, трябваше да е силна. Тя тъкмо бе заспала и телефона ѝ избръмча. Не искаше да отваря очи. Не искаше пак да чуе тези изпепеляващи думи „съжалявам за загубата Ви…“ седеше неподвижна и ѝ се стори, че ръка я погалва по главата. Тогава протекоха сълзи от очите ѝ тя мислеше, че пак ще сънува отвратителния сън с реката и този път ще се сбогува с най-добрата си приятелка. Накрая се окопити повдигна поглед и видя, че Камелия се е събудила. Радостта бе толкова силна и истинска. Двете се прегръщаха, целуваха и говориха. А на екрана на телефона на Валентина пишеше съобщение:
„Кво правиш мацко? Най-накрая ти открих номера. Влезни в нета да си полафим.“
            Двете приятелки се прибраха у дома, смениха номерата си и вече ползваха интернет само по работа. Така се чувстваха по-истински, по-добре. Живота им стана по-организиран и нищо не нарушаваше техния ритъм. Петър издирваше и уж случайно засичаше на уроците по йога Валентина. Но тя не му обърна внимание, защото увода на тяхната история бе изкуствен. Димитър реши да започне от начало живота си и замина за чужбина, за да забрави за зрънцата любов.
„Някои намират съкровището, ала го загубват и съжаляват цял живот, други умишлено бягат от него. А ти знаеш ли какъв би бил твоят избор? Би ли се осмелил да приемеш залога?”