Любовта с нощта поражда ден

Залезът се скри, замъквайки със себе си деня с цвят на кехлибарено капучино, примесен с мрак - черен кофеин с горчив шоколад. След  като вдигна медноцветната си завеса ,той откри сладкия аромат на лунни цветя. Месечината блесна като оголена кост, около нея се разпиляха като снежни зарчета безбройни звезди – някои древни като ранния мрак, а някои новородени като полуизписана нотна тетрадка. Тъй се роди и моят вечен копнеж по нощта, бездиханен като лунна соната, но жив като пламък, обгърнал ръждиво есенно листо. Върху ми се посипаха звездни усмивки и нежно разгърнаха устните ми във вечерна песен. Ледени снежинки засипаха пламъка в очите ми и създадоха възраждаща пепел. От нея изникна огнен феникс, бурен като януарски вятър и горещ като жива жарава. Той беше началото. Литна към небето, оставяйки като комета диря от жега след себе си, отнасяйки стихийното ми нестихващо сърце, туптящо буйно в грабливите му нокти. Изпепели Луната с плавни махове на мощните си криле, стрелкащи парещи езици и тя, изгорена, но от любов, се оттегли, хвърляйки нежни майчински погледи към страстното ми сърце. Фениксът го погълна, сетне се сви на топка, сякаш покосен от внезапни скръб и срам. Светлината все още рикошираше в месечината и се връщаше отново към него, сетне го обгърна и облече в мрак и без това обгорения ми поглед. Дупка, оставена сякаш от цигарен фас, се появи в съзнанието ми. Когато отново съумях да надигна натежалите си клепачи, зърнах огнено кълбо в небето, хвърлящо като прежда мрежи от лъчи върху ми... Роди се денят!