Aug 25, 2017, 10:06 AM

Люси 

  Prose » Narratives
1940 1 3
10 мин reading

          Беше спокойна и изглеждаше дори щастлива, колкото и на мен да не ми се вярваше. Явно беше постигнала свое вътрешно равновесие след всичко преживяно. С познатата лека усмивка и топлина в погледа. Седеше в края на пейката, а до нея беше инвалидната количка на млад мъж, поставил нежно ръката си върху нейната. И двамата наблюдаваха от другата страна на алеята на тревната площ играта на около тригодишно момченце и неголямо куче. От време на време тя ставаше, за да намери изгубената топка, и пак се връщаше на мястото си, като сега тя поставяше своята ръка върху неговата. Значи това е той.

          - Приятелко, къде се отнесе?

          - Люси. Това е Люси.

          - Коя Люси?

          - Онази жена там.

          - Много е хубава.

          - Винаги е била хубава. С бяло лице без никакво петънце по него, с естествено изписани вежди, с устни, за които не е нужно червило, с черна тежка коса на едри вълни - мечтата на всяка жена, която ѝ отиваше и когато беше къса, и сега, когато е под раменете ѝ, със стройна фигура.

          - Откъде я познаваш?

          - Израснахме в една махала, живеехме на две съседни улици, учихме в едно училище. С две години е по-голяма от мен и както обикновено се случва, малките помнят големите, защото са ги харесвали, защото са искали да приличат на тях и осъзнато или неосъзнато са им подражавали, но големите, заети със собствените си изживявания, почти не забелязват по-малките. Аз я познах, но тя едва ли ме помни. Погледни и ми кажи, не ти ли се струва, че тя пак е бременна, във времето, когато едва започва да личи.

          - Възможно е. А това мъжът ѝ ли е?

          - Мисля, че да. Поне преди време чух, че се омъжила за инвалид в някакъв друг град, не в нашия. Тогава само вдигнах рамене изненадано, защото според мен беше все още рано и си помислих колко ли ще издържи този брак,  но като ги гледам сега, май всичко е наред. Ще ти разкажа, изпитвам нужда да споделя съдбата ѝ, защото тя се оказа по-силна, отколкото предполагахме, въпреки крехкостта и нежността си. Да се преместим, да се отдалечим. Тук изпитвам неудобство.

          Бях на гости на приятелката си в родния ѝ град. Бяхме и състудентки и скоро се дипломирахме. Преди да направим нова крачка в живота си, тя ме покани у тях.

 

         Хубостта ѝ респектираше. В поведението си беше сдържана, не се натрапваше. Нямаше и много приятели. Някои момичета сигурно са се страхували да не останат незабелязани покрай нея, но пък други кръжаха около ѝ, защото точно това търсеха - и тях да ги видят - едва ли всички те са изпитвали искрени приятелски чувства. Момчетата също се въздържаха, защото се страхуваха да не бъдат отблъснати, сигурно смятаха, че е прекалено хубава за тях. В края на десети клас започнахме да я виждаме със Стефан, неин съученик от друг клас. Усамотяваха се на някоя пейка, стояха засълнати край някоя ограда или сграда, или просто стояха един срещу друг и тихичко си говореха, привели глави и двамата. Хубава любов, не шумна и показна. После, някъде към средата на единадесети клас вече не ги виждахме заедно, но май не се бяха разделили. Стефан беше най-добрият математик в гимназията тогава, много хубаво рисуваше. Бяхме изненадани, когато след дипломирането си, постъпи във висше военно училище. Обяснението дойде, когато разбрахме за скандала у тях.

          Когато научил, че те се срещат, баща му заявил: "Аз нямам син за фабрикантска щерка. Ако отново чуя, че продължаваш да се срещаш с нея, повече не се връщай тук!". Той беше директор на завод, а бащата на Люси някога имал малък плетачен цех с около 6-7 плетачни машини в задния двор на къщата им. И сега е там, но вече е на държавата.

          Ако сте на 17 години, ако сте в последния клас на гимназията, какво бихте направили? Явно се е срещнал с нея, споделил е за ултиматума на баща си, но и своето решение: не в гражданска специалност за инженер или архитект, не в Художествената академия, а във висше военно училище, но отново с инженерна специалност – след завършването разпределение далече от бащата, квартира и самостоятелност.Не знам  колко време е траело обучението му, но ги видях за последно вероятно в края му, както си ги спомнях отпреди - изправени един срещу друг, с приведени глави и нещо тихичко си говорят в единия ъгъл на кварталната градинка.

          На другия ден привечер се понесе мълвата: Стефан е загинал при катастрофа на път за училището.  После се разбра, че предния ден са направили годеж в нейния дом и се уговорили, че той ще замине да поиска малък отпуск, а следващата неделя ще се оженят.

          Стефан вече е могъл да вземе самостоятелно решение – мнението на баща му едва ли е било от значение. Не вярвам бащата да е отстъпил, още повече, че по това време в семейството им започна и друга трагедия.

          Стефан имаше сестра с около две години по-малка от него, може и по-малко, защото в училище вървеше един клас след него. След завършване на гимназията започнала работа и се запознала с едно момче, чиято майка била датчанка или белгийка, не помня вече. Бащата реагирал по познатия начин, проучил го и ѝ заявил: "Да престанеш да се срещаш с него, аз нямам дъщеря за капиталистическа издънка!". После явно я е следил дали се срещат, и след време ѝ забранил да излиза от вкъщи няколко месеца. Докато станало късно. В петия, шестия месец започнало да личи. След раждането детето било добре, здраво момченце, но при нея нещо се объркало и след около пет месеца тя почина. Детето остана на ръцете на бабата и дядото. Бабата издържа едва година и половина – загубила син, загубила дъщеря, тичала след малко дете и непрекъснато плачела. Отиде си и тя. Бащата на детето опитал да се види с него, да се погрижи, но дядото отсякъл: "Махай се, ти не си му никакъв!". Да, по закон, той наистина не е признат за баща. А вероятно се е страхувал, че по съдебен път няма да успее да се пребори с "директора на завод", и заминал при майка си, която се върнала в родината си временно, за да се погрижи за възрастните си родители. Дядото останал сам да се грижи за внука си.

 

          Не знаех какво да правя със себе си. След първия месец, когато почти непрекъснато бях на успокоителни, само плачех и спях. После очите ми пресъхнаха. Вкъщи гледаха на мен като на болна. Пазеха тишина, не смееха да ме заговорят, майка ми най-често подхващаше неутрални теми, баща ми сумтеше и бързаше да излезе, брат ми и сестра ми ако ме нямаше край тях, бяха шумни както винаги, но появях ли се, млъкваха и бързо-бързо се изнизваха. Съседите след първите съчувствия, се чудеха как да ме погледнат, какво да ми кажат. Само леля Бонка като ме срещна, ме спря: " Момиче, няма да го забравиш! Такава любов не се забравя. А и не искай от себе си това! Запази я и я предай на някого – мъж, дете... Това ще те спаси! И не само тебе, но и спомена за него – нали виждаш, ако не си ти, няма вече кой да го спомене. Майка му едва ли ще издържи дълго. И помни – той беше много светъл лъч за тебе и ще продължи да те води! Помни го!".

          Върнах се на работа. В началото колегите се държаха с мен както вкъщи, но после всекидневието тръгна нормално. Поободрих се, но болката остана – изведнъж се появяваше, прималяваше ми, после ме отпускаше и чувствах в себе си празнота. И някаква отчужденост от всичко.

          В първите месеци все още ми се струваше, че отново ще получа писмо или пък, че ще ми се обади, после осъзнах, че това никога няма да се случи. Вече не можех да произнеса името му, то ме стряскаше. Но, когато наближи една година от смъртта му, така ми се искаше да поговоря с някого за него, да спомена името му, да си спомня и да споделя кой беше, какъв беше, как изглеждаше, как мислеше... Но нямаше с кого. Тодор! Май само аз и той го познавахме почти еднакво. Знам, че е споделял с него проблемите си. Аз обаче не бях виждала Тодор, не знаех адреса му, трите му имена, само града. Как ще го намеря! И все пак... Взех си отпуск, събрах малко багаж и се качих на влака. В купето попаднах на жена от града. Вече бях решила как да попитам:

          - Извинете, а познавате ли Тодор, който е пострадал преди години като войник?

          - 0, Тошко, че в града кой не знае за него. Хубаво момче, но с такава съдба! Не му е лесно, но се съвзе. Сега работи в общината. Вие каква сте му?

          - Трябва да му предам нещо от негов приятел, но не зная как да стигна до него.

          - Не е трудно. Потърсете го или в общината, или у тях. Той живее до голямата църква, така че като я намерите, всеки после ще ви насочи.

          Не исках в общината пред много хора. А не знаех нищо за семейството му и не ми се искаше да ги смущавам. Изчаках края на работния ден, и когато той се появи с инвалидната количка, се поколебах - имах ли право да прибавя и моята мъка към неговата. Беше жизнен, разговаряше с колеги до някъде, после те се отделяха и поемаха по своя път. Някои хора го поздравявах пътьом. Реших все пак да му се обадя. Настнигнах го и го повиках:

          - Тодоре!

          Той спря и се обърна:

          - Люси? Ти си Люси, нали?

          - Да аз съм Люси. Виждал си моя снимка сигурно?

          - Да, така е. И много съм мислил в тази една година и за Стефан, и за тебе. Да повървим, Люси, ще ми разкажеш какво те доведе в нашия град - командировка, почивка или нещо друго.

          - Имах нужда от промяна, а и Стефан толкова ми е говорил и за тебе и за града, че реших тук да дойда. Извинявай, не сме се виждали досега, но много ми е необходима приятелска подкрепа. В средата, от която идвам, срещам в очите на хората твърде много съчувствие, та чак ми тежи, но и обвинения – за какво ли? А също и подозрения – и пак не знам за какво. Искаше ми се да бъда сред хора, които не ме познават, но в същото време ми се искаше и да мога да говоря за него. Ох, само дано не те натоварвам прекалено.

          - Разбирам те, Люси. А знаеш ли, Стефан понякога ми казваше, че ако има възможност, би дошъл да живее тук. Дано и на теб ти хареса градът!

          Останах в хотела по-малко от месец. После си намерих квартира и реших да си потърся и работа. Не беше трудно за медицинска сестра в курортен град. Тодор ме запозна с приятелите си. Не бях попадала досега в такава компания – млади хора – събираха се, правеха излети, пееха най-вече песни от техния край, играеха бавни хора, прегърнати  през раменете в съпровод на същите песни. Някои от тях бяха в местния ансамбъл и увличаха и другите. Можеха да не спрат четири-пет часа и повече. Помагаха си, помагаха на Тодор, помогнаха и на мене. А после, след около година не ми се искаше да се връщам към миналото и с Тодор се оженихме. Признавам, че понякога ми минаваше през главата мисълта: да не беше загинал Стефчо, дори и в тежко състояние да беше останал, но да беше жив – щях да остана с него, щях да се справя. С Тодор вече имаме син – Георги. И двамата му дядовци са с това име. Обещали сме си, че ако пак имаме син, той ще бъде с името Стефан.

 

          ––––––––––

          "Рано тази сутрин, малко преди Мездра, в близост до жп  линията бе открит труп на възрастен мъж. Движението временно... ". Дядото беше изпълнил своя дълг – тази година внукът му се дипломира като строителен инженер, а той вероятно дълго е чакал времето, когато ще може най-после да плати цената за няколкото погубени човешки живота.

          Бащата на момчето отдавна се е виждал със сина си. Помогна му да продаде наследствената къща и купиха хубаво жилище в другия край на града, където самият той живееше със семейството си.

          И второто дете на Тодор и Люси беше момче – Стефан естествено, а след него и Елена. Те вече са поотраснали. Не е било лесно отглеждането им, защото са с малка разлива в годините, но Тодор и Люси се справят, чудесно се справят.

 

         

         

© Лидия All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря за мнението ти, Донко!
  • Хареса ми много.
  • Дълъг е, затова благодаря, че си го прочела! Понеже тук има много какво да се чете, всички предпочитаме кратките текстове, така че ти "ще се котираш". А аз също имам и кратки.
Random works
: ??:??