Не бързах за никъде. Поприседнах на пейката, гледах таблото за излитащи с насълзени очи.
Минавах често по тяхната улица, не се виждаше нито кирия Хрисула, младите германци или кучето.
Всичко бе потънало в апатия, само буренаците из градинката живееха необезпокоявани.
Вероятно бе минал повече от месец.
Забелязах кучето легнало пред стълбите,измършавяло, подсвирнах му два-три пъти, напери уши.
- Лиза, Лиза...-подвикнах тихичко и се приближих до голямата врата на лятния гараж. Кучето вдигна глава, огледа се, изглежда ме подуши и бавничко запристъпя към вратата, подаде муцунка, изскимтя тъжно няколко пъти. Даже не са го и вързали, вероятно го чакат да предаде богу дух. Ами като не го хранят и дават вода, какво друго да се очаква.
Няколко привечери го виках, на картон му сипвах кучешка консерва, в някаква кутия му сложих вода.
Побутнах вратата, очаквах да е автоматична, а тя обикновенна , само че с едно крило и се плъзка по стената. Спасителен план се зароди в главата ми. Сложих му пореднат ...