Съзерцавам тихото на природата. От време на време вик прорязва спокойната летаргия на случващото се. Толкова е привикнала с естествените си нужди, че раждането на един човек не разклаща по никакъв начин естествения й ход към еволюцията. Ние, обаче, в желанието си да се обезсмъртим, тръбим в тишината за съществуването си. И изгаряме още преди да ни забележи някой. Като жарава, угасена след нестинари. За секунди остава натрапчив вкус някъде в небцето. От пушека. И спомен за лудешки бяг в безбрежните устои на небитието...
Мънички ръчички посягат към гърдите ми. Още е гладен. Добре. Ще почакат. Може да отида и по-късно. Поглеждам през прозореца развиделяващото утро - предстои красив и усмихнат ден. Мъничките ми дечица още сънуват. Две главици се подават изпод шарения юрган, който мама ми уши от непотребни парченца плат. Толкова е весел, че с нетърпение очаквам да им омръзне, за да си го взема за мен. Тя вече е станала и нарежда нещо на баща ми. Откакто мъжът ми замина за Германия, те се гр ...