21. Съдии и Прокурори

              Съдия Мария Петрова седеше зад  масивното бюро и довършваше маникюра си. В пепелника догаряше поредната цигара. Тя взе внимателно друга от кутията “Кент”, лежаща на бюрото, сложи я между силно начервените си устни, взе масивната златна запалка “Картие” и щракна внимателно, за да не повреди лака, който беше току-що нанесла на грижливо подържаните си нокти. Това дело беше елементарно, личеше  още от пръв поглед. Усложнения не можеше да се очакват. Момчето щеше да отнесе поне 15 години. Убийство на служебно лице беше тежко обвинение, въпреки наличността на елемент “по невнимание”, което едва ли щеше да бъде взето предвид от Прокурора по делото. Съдийката добре познаваше тази “стара мома” - активен борец. Лежала в затвора няколко месеца  и излязла от там едва ли не “национален герой”. Такива “герои и героини” имаше стотици. Мария Петрова не можеше да ги търпи. Дошли от селата, настанили се в разкошните къщи на богати софиянци, отглеждаха кокошки и зайци в баните. За собствените заслуги към властта или заради роднински заслуги, се бяха превърнали в привилегирована класа.  Учеха в Рабфак,  и отново с връзки ги назначаваха на най-престижните места. Бяха “наши момчета и момичета”, не знаеха и елементарни неща, нищо, “ще се научат” казваха партийните им ръководители, които също не знаеха. Но имаха власт. А власт не се дава, тя се взима. Но в България нямаше кой да я вземе.

Самата съдийка Мария Петрова беше осиновена от далечен роднина, за да  смени фамилното си име и  да следва. С фамилно име като Губиделникова би могла да следва само ”лагерно право” в Белене, но не и в Университета, независимо от отличната си диплома.

Оставаха още двадесет минути до началото на  съдебното заседание. За съдебни заседатели бяха избрани един “стахановец” от завода за електрокари и една многостаночничка от Памукопредачния комбинат “Ернст Телман”. И двамата нямаха завършена даже прогимназия, но бяха партийни членове и първенци в производството. Това беше достатъчно, за да решават съдбите на хората.

       Съдебното заседание беше насрочено за 10 часа в зала номер 1. Интересът към делото беше много голям и затова бяха  определили най-голямата зала. Първите 3 реда бяха запазени за  служебни лица от МВР и ДС. Медиите  заемаха дясната страна на залата, а лявата беше предоставена на близките на пострадалия и публиката. Тъй като обвиняемият нямаше други близки, освен майка си, тя щеше да бъде на пейката на свидетелите. Очакваше се голямо присъствие от циганското малцинство и бяха взети строги мерки за недопускане на безредици и ексцесии от тяхна страна. Пред вратата на залата  4-5 души милиционери въдворяваха ред и не пропускаха никой без специален пропуск. Униформени представители на МВР дежуреха по целия етаж. Вероятно имаше и цивилни агенти на ДС.  Сякаш щяха да съдят национален предател, а не младо момче с криминални прояви.

       Съдебните заседатели бяха заели местата си, както и секретарите на съда. На масата на обвинението беше секретарката на Прокурора, а адвокатите на подсъдимия оживено разговаряха .

Въведоха  обвиняемия точно в десет  без пет. Беше конвоиран от четирима въоръжени милиционери. Беше спретнато облечен в бяла риза и черен панталон. Русата му коса беше сресана, но един палав кичур се вееше при всяко негово движение. Погледът му прекарваше през сито залата, сякаш търсеше някого. Когато видя майка си на предпоследния ред, между Емил и Самара, се усмихна  и впери поглед натам, откъдето се очакваше съдията.

       През това време в кабинета на Главния прокурор се водеше изключително напрегнат и неприятен разговор между него и прокурор Захова. Тя го беше търсила три дни, за да проведат този разговор, но поради неговата заетост такъв не беше се състоял. Тя беше дошла, за да си направи отвод, отказваше да бъде Обвинител по това дело, но не излагаше никакви аргументи за причините. Главният категорично отказваше да приеме отвода ù и изтъкваше хиляди аргументи, заради които Захова беше длъжна да остане на мястото си като Обвинител. Беше работила неуморно месеци наред, за да изготви осемте дебели папки на обвинителния акт, беше проучила всички обстоятелства и детайли, беше сигурен, че след нейната обвинителна реч адвокатите на защитата щяха да останат без никакви възможности да изградят ефективна защита. И сега се отказваше. Защо?? Какво се беше случило? Тя отказваше да даде логично обяснение. Това не беше характерно за прокурор Богдана Захова, винаги стриктна, дисциплинирана и пряма. Главният се замисли, мъчеше се да открие истинската причина, но Захова никак не му помагаше в това направление.

       Когато я запита кого предлага на мястото ù, Захова назова най-некадърния и мекушав свой колега. В главата на Главния прокурор светна сигналната лампичка и засвири тревогата. Нима Захова искаше да провали обвинението? След тримесечния труд, всичките ù усилия, сякаш цялата ù мотивация беше изчезнала за една нощ. “Подкупена”? Беше абсурдно. Той я познаваше още от  “Правния” отдел на МВР, където Богдана му беше началник. Имаше нещо друго. Може би страх от отмъщението на циганите? Категорично не! Тя не беше се изплашила от много по-страшни случаи, не ù трепна окото, когато поиска смъртна присъда за пастрока, убил двете деца на съпругата си от първия брак, макар че той беше известен  като жесток и безскрупулен шизофреник. Тогава какво?

       Съдия Мария Петрова хвърли последен поглед на прическата си, извади от чантата си малка опаковка лак за коса и пръсна  силно оксиженираните си коси. Облече тогата върху елегантната си копринена рокля, обгърнала  гъвкавото ù тяло като велурена ръкавица. Откъде ги бяха измислили тези “попски раса”, целият ù  сексапил изчезваше под сукнената роба, наречена “тога”. А съдия Мария Петрова държеше изключително много да привлича вниманието на мъжете, особено на младите мъже от медиите, които можеха да я направят известна.

       Настъпи любимият ù момент, влизането в съдебната зала и ставането на крака на всички присъстващи. В тези моменти тя се чувстваше като кралица, пред която се покланят всички поданици на Царството.

       Съдебният пристав обяви идването на съдията (също като в дворец, когато влиза Кралицата), тя влезе, хвърли обзорен поглед към присъстващите в залата и тържествено седна на креслото си.  Едва сега забеляза отсъствието на прокурорката. Беше готова да изригне заради проявеното невъзпитание да влезе след нея, но вместо прокурорката, от служебния вход на залата се появи секретарката на Главния прокурор, приближи се до съдия Мария Петрова и ù  подаде  малка бележка. Съдийката взе бележката, отвори листчето, прочете съдържанието му и пребледня. Делото се отлагаше, поради отвод на Прокурора по делото. Съдебното заседание трябваше да се отложи  за след два месеца. Новият прокурор трябваше да има достатъчно време, за да се подготви.

       Съдийката кипеше от ярост, какво си мислеше тази селянка, че може да я разиграва като кукла на конци. Бясна, съдия Мария Петрова  обяви, че  делото се отлага за 2 Март в 10 часа.  По този начин новият прокурор щеше да има цели четири месеца за подготвяне на обвинителната си реч.

       Назлие беше щастлива, за четири месеца много неща можеха да се случат. Когато беше видяла отсъствието на  Богдана от  банката на  “обвинението”, беше сигурна, че нещо ще се случи, и не сбърка.   Дали тази нова надежда щеше да се оправдае, щеше да покаже бъдещето. Скоро бяха Новогодишните празници и Коледа, а те винаги носят хубави подаръци на вярващите.