16. ПРОКУРОР И ПОЛИЦАЙ

Животът в малкото балканско градче продължаваше да тече спкойно, даже монотонно. Градът имаше добро ръководство, което практически беше преминало в ръцете на един и същи човек. Другарят Иван Иванов имаше цялата власт, но какво от това, ако не я използваше за лични облаги. Тук нямаше престъпност и скандали, нямаше корупция, за каквато всеки ден се говореше по вестници, радио и телевизия. Заради красивите местности наоколо, имаше много предложения за развиване на туризма, но тази тема никак не допадаше на  другаря Иванов, който предпочиташе дейности, несвързани с идването на много хора към този край.  Беше странно, но всеки човек си имаше свои чудатости, но при затворения характер на другаря Иванов не беше много  за очудване такава позиция.

         Тези, които повдигаха настойчиво този въпрос, в края на краищата заминаваха за други места, където имаше по-благоприятни условия за туристически бизнес. Другарят Иван Иванов считаше такава дейност за неефективна за тяхното градче. А той никога не грешеше.

         В навечерието на Първомайските празници отново се получи радиограма от София за отложеното посещение на прокурор Богдана Захова. Веднага след празниците тя щеше да посети градчето и да се запознае с опита на Ръководството на града в борбата му с престъпността и корупцията. Въпреки че скромността на другаря Иванов беше пословична, той не обичаше да се шуми около неговото име, до столицата беше  стигнала информация за неговите успехи в тази област.

         В цялата страна тези отрицателни явления, плод на идеологическата диверсия на прогнилия капитализъм, се увеличаваха все повече и повече, а тук, в малкото балканско градче, същите явления бяха почти изчезнали след идването на новия началник на милицията. Ако този опит беше неприложим в столицата, то би могло да се приложи в провинцията, където условията на живот бяха твърде близки до тези на балканското градче. Прокурор Захова, като бивш  ръководител на “правния отдел” на МВР, беше най-подходящата и най-добре подготвената професионално личност за такова проучване. Тъкмо щяха да я отдалечат за известно време от София, където често объркваше сметките на някои високопоставени  партийни ръководители.

Бухала прочете радиограмата и кръвта му замръзна. Идваше ли краят на неговата роля на сцената на социалистическото общество? Той не би бил Бухала, ако се предадеше без бой. Двадесет и пет години никой не беше се усъмнил, беше перфектен актьор. Беше направил кариера по-успешна от онова време, което той считаше за свое.

                  Извика заместника си, оплака се, че има болки в бъбреците. Пиха  кафе, поговориха по текущите въпроси и Бухала му съобщи, че си взима 20 дни отпуск, за да отиде в Хисаря на бани. През всичките тези години не беше отсъствал повече от  три дни, все пак и той е човек и има нужда от почивка. Бай Всил се зарадва. Тъкмо щеше да се види с Богдана на спокойствие, без началството. Навремето беше шофьор на Денчо Хетемов и се познаваха добре с младата юристка.

Отпразнуваха 1-ви Май и още същата вечер Иван Иванов замина да си лекува бъбреците.  

         Когато на 4-ти май прокурор Захова пристигна в градчето с редовната автобусна линия, на площада я посрещна,  усмихнат до уши,  бай Васил. Богдана го прегърна  от радост, беше щастлива да срещне човек, близък на верния ù приятел Денчо. Когато се огледа за човека, когото очакваше да я посрещне, погледна  въпросително бай Васил. Началството излезло в отпуск по болест, човекът страдал от бъбреци. Щяла да разговаря със заместника му. На въпроса къде е този заместник, бай Васил отговори със смях, прегърна я отново, взе малкото куфарче от ръката ù,  и я поведе към дома си.

         След вечеря, приготвена от леля Яна, опърничавата съпруга на бай Васил, двамата се уединиха на терасата, за да си поприказват по работа.

         Бай Васил разказа за методите на работа на началството, за затворения му характер и чудачествата му, за скромния  му начин на живот и липсата на всякакви контакти с местни или външни хора. Разказа за успехите в борбата с престъпността и корупцията. Спомена за двете стаи в мазето и неразкритата тайна на следствената стая, пълна със специална и много скъпа апаратура, до която достъп имаше единствено началството. Това направи странно впечатление на Богдана, но не направи никакъв коментар. Обаче в себе си си обеща непременно да надникне в този строго секретен кабинет на другаря Иван Иванов.

         В края на вечерта, малко преди да си пожелаят “лека нощ”, бай Васил попита за отложеното преди два месеца посещение и реакцията на Начаалството. Отначало Богдана се засмя, но когато чу за белега  на челото, изведнъж побледня и тихо го помоли да разкаже най-подробно за  случилото се тогава.  В тъмнината Бай Васил не видя реакцията на прокурорката, и с насмешка ù разказа случилото се. Боряна, силно заинтригована, го накара да опише подробно външния вид на другаря Иванов. Спираше го, искаше уточнения и подробности. Лека-полека, детайл след детайл, се оформяше не само външния вид на Иванов, но и психическия му портрет. Подробностите около реакцията му при получаване на радиограмата за посещението ù, и внезапно появилият се белег на челото, особено формата и цвета на този белег, бяха до болка познати на Богдана. Това можеше да бъде или сам Бухала или негов двойник. Това заключение  тя остави за себе си, пожела “лека нощ” на бай Васил и отиде в стаята, определена за нея.

         Цяла нощ не можа да заспи. Анализираше всеки детайл, съпоставяше фактите, мъчеше се да си спомни отдавна забравени подробности и винаги стигаше до един и същи извод. Под личноста на Иван Иванов се криеше друг човек, Бухала или не, това не беше този, за когото се представяше.

На сутринта отидаха в Управлението, седнаха в кабинета на  бай Васил и продължиха разговора.

Богдана поиска да види тайната стаичка, но това беше невъзможно, никой нямаше ключ, даже заместник-началникът на Управлението нямаше право да влиза там. Беше направо неразбираемо и шокиращо. Богдана Захова беше прокурор и имаше право да действа по свое усмотрение в рамките на закона.

         В  Дома за битови услуги имаше ключар. Изпратиха един милиционер да го доведе с "газката", като вземе всички необходими инструменти за отваряне на бронирана врата. Очакваше се да се натъкнат на непредвидими обстоятелства.

         Добри се мъчи цели три часа, за да отвори вратата, но в края на краищата тежката врата се отмести, за да разкрие пред очите на присъстващите една  необикновена ковашка работилница. Край огромната пещ бяха наредени, чукове, длета, секачи. Десетки видове клещи с особени форми. Тайната стаичка приличаше на ковачницата на крал Людвик 16-и, където той е упражнявал хобито си. Но за разлика от ковачницата на краля, където по средата имало наковалня, тук имаше нещо като дървено кресло, с широки здрави кожени ремъци,  висящи от двете му страни. Креслото имаше много странна форма, беше нещо средно между стол и легло, по-скоро приличаше на плажен “шезлонг”, направен от яки букови бичмета. Не беше необходимо силно въображение, за да си представи човек какво следствие е водено тук. Явно от тук са излизали напълно оскатени хора, ако въобще са излизали. Тази голяма пещ не беше случайна.

         Бай Васил беше изумен, чустваше се отвратително. Всичко е ставало под носа му, а той и понятие е нямал на кого е заместник.

Милиционерът и  ключарят не можеха да си обяснят къде са попаднали и гледаха с очи, пълни с недоумение и изненада.

         Богдана беше побледняла като платно, но изразът  не издаваше преживяванията ù,  докато не видя на пода някакъв  железен инструмент. Тогава силен истеричен  вик изкочи от пресъхналото ù гърло и се хвърли да го вземе от пода. В устрема си се удари в дървения стол и падна на земята. Бай Васил и милиционерът се хвърлиха да я вдигнат, но тя ги спря с резък жест. Стана от пода, като в ръка държеше странния инструмент. Тя го познаваше добре, защото Бухала се беше заканвал хиляди пъти да го пробва и върху нея. Било негово изобретение за безкръвно чупене на пръсти, ръце и крака. Вече нямаше никакво съмнение - началник-управление на МВР и секретар на градския комитет на партията в балканскоро градче, другарят Иван Иванов,  беше  самият Бухал.

Излизайки от зловещата лаборатория на Сатаната, в коридора Богдана се подпря на стената и повърна.

         След като изпратиха милиционера да закара ключаря, Богдана предложи на бай Васил да излязат на разходка в близката горичка и да направят план за действие. Ако се събудеше и най-малкото съмнение, Бухала отново щеше да мине в нелеганост. Никой не трябваше да знае техния план, абсолютно никой.

         След два дни прокурорката си замина, като остави копие от заключенията от  инспекцията.

 Управлението на МВР в града можеше да се нарече “образцово”  и да служи за пример на много по-големи градове.

         След две седмици лечение другарят Иван Иванов се завърна от Хисаря, седна да чете протокола от инспекцията с ехидна усмивка на лицето. Не беше стигнал до края, когато на вратата се почука, и преди да каже “влез”, в  кабинета му нахлуха десетина тежко въоръжени барети с насочено към него автоматично оръжие.  След секунда пред него застана “политическата” от 306-а килия, прокурор Богдана Захова. В едната си ръка държеше изобретението на Бухала, а в другата пистолет.

         “Бих искала да те застрелям лично, но за съжаление съм прокурор, а не съдия”. Прокурорката даде знак и Бухала бе окован с белезници.  Отведоха го в София, където щеше да бъде съден. Прокурор по делото на Бухала не беше Богдана Захова.