Една глупава маймунска история

                           (Може да има и други, но аз измислих само тая)

     Драги читателю, не обръщай внимание на заглавието. То си е чиста измислица на автора, която не заангажирва никого с нищо. По-важното е да се запознаете със съдържанието на  разказа, та затова, ако имате време и търпение, прочетете останалото.

   Преди много години на самотен остров, сред безбрежните простори на световния океан, по понятни причини (морска катастрофа) попаднал като по чудо спасил се корабокрушенец.
  Тъй като в подобна ситуация можел да попадне всяко скитащо се по работа или без работа човешко същество, затова е без значение името му. За мен, пък и за другите, той е само човек.
  Изхвърлили го вълните на пясъка ни жив ни умрял, както се казва в приключенските романи, където бил намерен от стадо маймуни.
  Тук е редно да отбележа, че тези маймуни били по различни от ония, които сме свикнали да зяпаме по зоопарковете, не че нямали контакт с хората, напротив, навремето той бил доста интензивен, дори се научили да говорят езика им, от където пък ние можем да си направим извода, че не са били глупави същества. Напротив, били доста интелегентни, от маймунска гледна точка, разбира се.
 Човекът се съвзел от ужасните преживелици и уплахата, а като чул косматите туземци да говорят родния му език и разбрал, че по характер това са добродушни същества, напълно се успокоил.
  Маймуните му обяснили, че островът е голям, но отдалечен от друга подобна суша. Но, добавили те, да не се безспокоял, ядене и вода имало в изобилие и животът тук не бил никак лош. Пояснили още, че ще му носят всяка заран прясна храна – банани, кокосови орехи, специални корени и листа от непознати за него растения, но много вкусни.
 Човекът поблагодарил  и така между другото подхвърлил, че няма да е лошо, ако храноснабдяванато започне веднага, щото бил адски гладен. Маймуните, естестено, го разбрали и не след дълго до човека бил оставен кош с прекрасни банани, три огромни кокосови ореха и някакви други маймунски коренотревни специалитети.
 Човекът се настанил удобно под сянката на една палма и започнал да се храни. Маймуните го гледали и му се радвали. Нищо не казвали, но си личало.
Когато нашият човек се нахранил, съвсем естествено било и да му се доспи. Започнал да се прозява, което било знак за маймуните да се оттеглят и те деликатно се изнизали навътре в джунглата.
Макар че наоколо пеели какви ли не екзотични птици, а и морските вълни вдигали страхотен шум, удряйки скалите с дива ярост, човекът легнал на тревата и заспал като прибозало петмесечно бебе. За това, че спал дълго и непробудно, не е неоходимо да казвам, вие сами сте се досетили и знаете, че това си е естествена последица от един обилен обяд.
 След като се събудил, човекът се разходил наоколо и останал поразен от красотата на острова. Дори си помислил дали пък не е попаднал в рая.
Скоро с помощта на новите приятели си направил удобна колиба и то не защото имало хищници на острова, не, такива въобще нямало, а защото валели проливни дъждове, които не стига, че го превръщали в мокър фазан, ами му каляли бананите и другите съестни продукти, без които нито един организъм не можел. Особено неговият. Освен това в колибата било приятно прохладно. Въобще това била една доста полезна  за него придобивка. Маймуните не проявявали никакво любопитство нито към него, нито към човешкия род и това било добре дошло за човека. Просто заживял като в приказките.
Е, не точно като в приказките, защото за това трябвало да си има дворец, принцеса и куп други неща.
  Така минали няколко години. Маймуните носели храна, човекът я изяждал, ония пак носели, той отново я изяждал и от тази гледна точка животът бил от хубав по-хубав.
Но само от тази. Защото от друга, обаче, нещата не стоели така прекрасно.Напротив – никак не-добре.
   Защо – сега ще разберете.
 Един ден отишъл човекът при старейшината на маймунското стадо – старият маймун – и ядосан му заявил, че те не проявяват и капка човещина. Обяснил му, че е още млад, а това си била самата истина – човекът бил само на тридесет и пет години – че няма никакво намерение скоро да мре и затова нямало да бъде лошо да му дадат за вечно ползване някоя млада и хубава маймунка, в смисъл за законна жена.
 Старият маймун дълго се взирал с воднистите си очи в стоящото пред него маймуноподобно същество, което още с куп приказки му обяснило, че човешката цивилизация няма равна на себе си и че попадането му на този остров било чиста случайност. Старият маймун го слушал, но си мислел за съвсем друго. Накрая, след като обменил мълчалив поглед с останалите мъжкари от маймунското стадо, рекъл:
 - Не можем да ти дадем за жена нито млада маймуна, нито стара, нито грозна, нито хубава.
 - Но защо? – подскочил човекът,  едва сдържайки яда си. Такъв обиден отказ той въобще не очаквал. Затова, ха, ха - да започне с думички, гдето и палмите биха почервенели от срам, но си замълчал. По-точно на време си спомнил, че той все пак е сам, а маймуните цяло стадо. Вярно, от пресните банани и от другите съестни продукти, с които маймуните го снабдявали редовно, бил заякнал, но спрямо едрите мъжкари от маймунското общество, той приличал досущ на концлагерист.
 - Защо ми отказвате? Та аз съм човек! – рекъл той.
 - Точно за това – продължил да говори стария маймун, – защото си човек. Ние знаем, че не си с лоши намерения, като искаш да ти стане жена някоя готина маймунка – сексът е хубаво нещо – но сме безсилни срещу природата.
 - Каква природа, бе – развикал се човекът. – Не разбирате ли, че ми писна да живея сам?
Старият маймун и останалите членове на маймунския консилиум не обърнали внимание на протестите му. Само се спогледали и отново старейшината продължил:
 - Човеко, ние знаем още, че като всяко живо същество и то мъжко, имаш нужда от друго същество себеподобно – женско. Знаем го това. Но знаем и какво става след това.
 - Какво става? – рекъл човек. – Става това, което трябва да стане.
 - Точно така - което трябва да стане. Спане, раждане на деца, отглеждането им, възпитанието им и т.н. Какво можеш ти да дадеш на едно бъдещо маймунско поколение, което на всичко отгоре ще има и човешки наследствени качества? Навици, които не се знае накъде могат да избият. Ние не искаме то да живее в несигурност, която при вас, хората, си е нещо обикновено.
 - А кой ви дава тази сигурност? – едва сдържайки яда си, попитал човекът.
 - Как кой? – Природата.
 Човекът разбрал, че нищо няма да излезе от този сватлък, и отчаян се прибрал в колибата си, която била единствена на острова.
Навярно се досещате защо била единствена на такъв грамаден остров.
Но все пак да уточня; маймунското стадо, като истинско маймунско общество, си живеело по дърветата, откакто Бог протегнал ръка и рекъл:” Живейте в мир, чада мой, работете, плодете се, тази земя е обща за всички.” Тук е мястото да допълня, че с тази изтъркана фраза, Бог създал всички живи същества, включително и човека, но единствено той, човекът, по понятни причини запомнил само, че трябва да се плоди. Останалото забравил.
 Но да продължим с това, какво станало по-нататък.
Та прибрал се човекът в колибата, проснал се на меката папратова постеля и възбуден от преживяното, не можал дълго да заспи. Иначе той си заспивал веднага.
 - Мръсни расисти! – развикал се отново той и така ритнал от яд коша с бананите, че те пръснали навсякъде из колибата. – Едни нищо и никакви маймуни да ме правят на маймуна. Но да не се казвам ЧОВЕК, ако не ги надхитря.
Казал това нашего брата и веднага в главата му се родила страхотна  идея. И не само се родила, но и за някакви си броени минути узряла и вързала. Поводът за тази гениална идея бил нищо и никакъв – любовта.
Решил, човекът, да спечели най-хубавата и млада маймунка, и то не как да е, а като я накара да се влюби в него.
Не било трудно – трябвало да заприлича на маймуна. И то само външно. Иначе, за нищо на света, не искал да се разделя с човешките похвати, навици и хитрини.
  Речено – сторено. 
От този ден човекът захвърлил и последните останки от дрехи, които все още висели по него, нарочно подчертавал окосмените си части от тялото, но най-много усилия хвърлил да заякне като мъжкарите от маймунското племе.
Спомнил си за някои увлечения, които имал като млад бараба – онова добро старо време, когато обикалял плажовете на своята страна, перчейки се с бицепсите си пред дръгливи чужденки. Спомнил си и за прочутата школа по мускулотрупане на китайския монах Чу Кун Дур, за книгата на Рекордите, където редовно се регистрирали най-дебелите мъже в света, въобще изведнъж си спомнил толкова неща от човешката цивилизация, които за нищо и никакво време – три, четири месеца – щели да го направят истинска маймуна.
 Правейки се на обиден, продължавал да приема храната от някогашните си и бъдещи роднини, но ги отбягвал. По-точно отбягвал само мъжкарите и дъртите маймуни, но младите и палави маймунки – не, като упорито заработил за превръщане на гениалната си идея в живо дело.
  Като бивш културист, изпълнението не било трудно.
Най-напред оправил мускулите на краката си, после с една цепеница,  един повален от бурите дънер и два огромни камъка, оплетнени с лиани, натрупал такива буци от месо по раменете и ръцете си, че дори прочутият някога Кинг Конг би му завидял. Работел и по бързината си, защото знаел, че мацките, особено маймунските мацки, най-много харесват пъргавите мъжкари.
 Маймуните продължавали да носят кокосови орехи и банани, но вече в по-големи количества, щото все пак колкото и да се криел човекът от тях, те го виждали от време на време, и естествено било да преценят, че за по масивните същества трябвало и повече храна. Иначе, си давали вид, че той изобщо не ги интересува.
 Когато преценил, че отговаря на условията, за които работил упорито толкова време, човекът си избрал, една доста млада маймунка и което било по-важно, започнал да я ухажва.
 А колко му е на една кокетка.
Първия път, когато го видяла след дългото му отсъствие, тя само  рекла: “ Я, а! – което на маймунски език значело много.
 Втори път уж случайно го срещнала, когато отивала на водопой и възкликнала :”Ах!” – козината ù се изправила, което вече означавало страшно много, тоест тя била почти вътре. 
 Третия път бившият човек направо я шашнал, като вместо нея, той се покатерил на една висока палма с невероятна дори за истинска маймуна бързина и започнал да ù хвърля от там кокосови орехи. При тая постъпка маймунката изгубила цялото си достойнство и запленена от чара от това същество полумаймуна-полубог – след броени минути покорно тръгнала след скъпия за нея вече маймун.
 - Тя е моя! Моя! – вътрешно тържествувал човекът.
А тя? Тя нищо не говорела, а само вървяла след него с наведена глава и подвита опашка – знак за безпрекословна покорност.
 Никак не било трудно да се разбере, че вече е окончателно негова и само негова. Било въпрос на минути да се намери и подходящо място за това доказване.
 Така мислели те, двамата – тридесет и петгодишният човек и младата красива, божествено красива маймунка Тоти.
Така мислели те – двамата, но не и останалите от маймунското общество.
 Когато човекът, заслепен от набъналите си страсти, въвел своята избранница в колибата  и когато... но да не се впускаме в банални подробности, тогава цялото маймунско стадо надало страшен рев и то не къде да е, а точно пред входа на колибата.
 За пръв път, от както бил на острова, човекът се уплашил. Загубил и ум и дума. Бицепсите му омекнали като направени от дунапрен, окосмените му части от тялото, с които най-много се гордеел, настръхнали като наелектризирани, а зъбите му така затракали, че заглушили олелията, вдигната от доскорашните му приятели.
 - Това е краят! Краят дойде... – едва успял да прошепне той с пресъхнали устни и за пръв път в живота си съжалявал, че в училище не научил поне една молитва.
Изведнъж олелията стихнала и пред човека се изправил Стария маймун, който нито бил ядосан, нито уплашен, нито... всъщност и да било така, с нищо не го показвал.
 При внезапното му появявяне младата красива, божествено красива маймунка Тоти, се плъзнала като сянка край човека и хоп, пак си отишла при своите.
Стария маймун не се ударил с юмрук в гърдите, както обикновено изразявали яда си мъжкарите, а кротко рекъл:
 - Човече, ти наруши нашия маймунски закон, който е всичко за нас. Ти се опита с хитрост да обладаеш нашата прелестна Тоти, с което обиди всички ни. Ние обаче те разбираме и вместо да те накажем, искаме да ти помогнем, така че слушай внимателно. В другия край на острова живеят също човеци и ние ще те отведем при тях. Наистина, имат обичаи, които са непонятни за нас, маймуните, но ти си човек, сигурно ще ги разбереш. Ти, човече, не можеш да живееш вече сред нас.Ти ни обиди. Затова няма просто да ти покажем пътя към твоите братя, а ще те разменим за кош банани. Смятам, че това е справедливо – завършил той и се обърнал с поглед към останалите маймуни.
 Чули се одобрителни възгласи, което означавало, че въпросът е приключен.
 Маймунската тълпа се разотишла, а заедно с нея и очарователната Тоти, но човекът бил извън себе си от радост затова, че щял да се срещне с хора, с истински човеци.
Естествено, близко било да ума му да си помисли каква глупост щял да направи, като свърже живота си с някаква космата маймуна, и страшно се зарадвал, че това не станало.
  Тъй като маймуните, въпреки яда си, не забравили да донесат обичайната му храна – превъзходна връзка банани, четири узрели кокосови орехи от специален сорт и да напълнят корубата с прясна вода, човекът така се нахранил и напил с вода, че дълго време коремът му бил опънат като барабан.
 На другата сутрин се събудил късно.
 Станало така, както предния ден решил старейшината; с трима яки мъжкара, човекът заминал на другия край на острова.
Церемонията по размяната не траяла дълго.
Маймуните получили грамаден кош с превъзходни банани, а хората – човека, който с цялото си същество се стремял към тях.
 Но когато чул човеците да казват на трите маймуни, че ще се радват много,  ако и в бъдеще си обменят хранителни продукти, човекът прибледнял като платно.
 Чак сега той разбрал, защо бананите били толкова много и така хубави.  

                                          ---------------