Веднъж на една пейка в гората се срещнали баба Ю и дядо Чур. Двамата били стари виртуални познати, но наживо се видели за пръв път тъкмо тогава. Баба Ю се подпирала на дръжката на метлата си, за да спести някой лев за отънялата си пенсия, оти бастуните били доста скъпички, а и не вършели работа за нейните тайнствени дела. Дядо Чур се държал като барон фон Мюнхаузен - за брадата си и така пазел равновесие, за да не падне. Грохнали от умора, двамата приседнали на благодатната пейка. Пръв дядо Чур попитал: Любопитен съм, защо всички те наричат баба Ю? Защо те наричат баба ми е ясно - /нетактично/ вметнал той. Но защо Ю? Баба Ю се усмихнала загадъчно с импровизираното си чене и отговорила шепнешком: Ами истинското ми име е Юй, което на китайски значи Нефритка. Но понеже на български някои не произнасят добре "ю" и могат в бързината да употребят "у", нашите не искаха да рискуват, защото в училище щяха да ме сочат с пръст и да ми викат Уй(ка). Затова започнаха да ме наричат Ю. Та така и до д ...