Малка любовна драма без хепиенд, но с Господ в поддържащата роля

 

Пиеса

 

Действащи лица

 

Кротичкият и всевиждащ Господ

Свети Петър, негова дясна ръка

Сатанаил, вечната опозиция, при това доста амбициозна

Младеж с библейското име Данаил – нещастно влюбен в неподходящо момиче

Момиче – отчаяно и объркано

Пострадал при катастрофа, годеник на момичето, в инвалидна количка

Барманка, която обича последната дума да е нейна

Дете

 

Сцената е на две нива. На горното е престолът на Господ, срещу него – компютър. До престола – два стола и масичка с шахматна дъска.

Долното ниво представлява кафене с бар и една маса.

Господ седи пред компютъра, мърмори си нещо и щрака по клавиатурата. Влиза Петър и дълго наблюдава Господ.

 

Петър: Отче, почини си малко, бе! Цял ден си се вторачил в тоя компютър... Какво ти цял ден – колко хилядолетия вече не се отлепваш от него! Ще те хване компютърна болест! Отдъхни малко!

Господ: Не мога, Петре. Точно сега не мога. Точно в този момент човечеството има най-голяма нужда от мен!

Петър: Така си мислиш... Хората те забравиха, отче. Никой вече не те зачита, страх нямат от теб. Сбъдна се предсказанието ти. Дума по дума се сбъдна, ето, чуй (Отваря Библията и чете): Второ послание от Тимотей, глава трета, казва: „А това да знаеш, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, без семейна обич, повече сластолюбиви, а не боголюбиви, имащи вид на благочестие, но отречени от силата му...” Питам се струва ли си да се трепеш толкова за тях? Просто ги остави да правят каквото си искат! Мисля, че те вече не заслужават твоята благодат. Кой ще ти признае всички тези усилия?

Господ: Не говори така, Петре, грешно е! Нима искаш да изоставя творението, което създадох по свой образ и подобие с толкова любов? Истина ти казвам, дори само един-единствен човек да оцени всичко, което съм сътворил, за мен ще бъде достатъчно удовлетворение, че трудът ми не е отишъл напразно.

Петър: Е, ти най-добре си знаеш. Просто казах каквото мисля.

Господ: Петре, помниш ли Тунгуския метеорит?

Петър: Помня го, отче, как да не го помня! Беше най-голямата космическа катастрофа, която съм виждал! Имах чувството, че Земята ще се разцепи надве! Само кратерът, който метеоритът изкопа, беше с диаметър четири километра, а в радиус от сто километра хората оглушаха от тътена...

Господ: А представяш ли си какво би станало, ако този метеорит беше паднал не в безлюдните руски степи, а върху някой гъстонаселен район, като Ню Йорк например?

Петър: Ох, косата ми настръхва, като си го помисля...

Господ: Този ден бях решил малко да си почина, както ме съветваш ти сега. Полегнал си бях на канапето и случайно погледнах монитора. Изведнъж видях метеорита, който връхлиташе Земята с бясна скорост! Втурнах се към компютъра, но вече беше твърде късно. Единственото, което успях да сторя, бе да отклоня метеорита към онова безлюдно кътче. Тогава осъзнах, че не бива нито за миг да се отклонявам от задълженията си. А едно от най-важните ми задължения е да пазя живота на Земята. Знаеш ли колко гигантски метеорити са се устремявали към нея в продължение на 6000-годишната ù история? Ако не ги бях отклонявал, сега човечеството щеше да е само спомен. А в онзи далечен ден замалко да се проваля! Така и не разбрах откъде се появи този Тунгуски метеорит, няма го в регистрите ми...

Петър: Дано е последният...

Господ: За съжаление не е. Виждаш ли тази комета? (Сочи на монитора.)

Петър: Доста е едричка...

Господ: Точно след три години, четири месеца, пет дни, шест часа, седем минути и осем секунди ще се сблъска със Земята. Ако сега не успея да я отклоня, после ще стане невъзможно...

Петър: Ами действай тогава.

Господ: Там е работата, че не помръдва! Изпратих мощен сноп космически лъчи, но без резултат.

Петър: Защо не увеличиш заряда?

Господ: Ето, слагам го на максимална степен. Хайде... Сега! Дявол да го вземе!

 

Влиза Сатанаил.

 

Сатанаил: Викаш ли ме, шефе?

Господ: Не, не съм те викал...

Сатанаил: Понеже минавах случайно наблизо и чух да споменаваш името ми.

Господ: Така ти се е сторило! Не ми трябваш точно сега!

Сатанаил: Проблемче ли имаш бе, шефе? Виждаш ми се нещо нервен...

Господ: Махни се от очите ми, Сатанаиле, в момента не ми е до теб!

Сатанаил (Козирува.): Слушам, шефе! Но ако желаеш, сподели с мен проблемчето си, може и да мога да помогна... Знаеш, че се славя с нестандартния си подход към проблемите. (Наднича в монитора.) Охоооо, кометка си имаме! Голямка е! И какво – не ще да те слуша, така ли?

Господ: Абе той кой ли ме слуша мене вече...

Сатанаил: Мен обаче ще ме послуша. Искаш ли да видиш? (Вади някакава електронна джаджа и започва да докосва дисплея ù. Господ се приближава до него, за да вижда.) Първо да я завъртим около оста ù... Такаааа... Сега, миличка, се наклони малко надясно... Такаааа... Сега с 90 градуса налявоооо... А сега – бегом, марш към Земята!

Господ: Как го направи, Сатанаиле?!

Сатанаил: Много съм добър, нали?! Хайде, кажи го! А пък аз ще ти призная нещо, което отдавна искаш да научиш! Признат грях не е грях, ако мога да те цитирам... Хайде, кажи, че съм добър!

Господ: Така е, добър си.

Сатанаил: И все по-добър ставам! А един ден смятам да седна на престола ти! (Сяда на престола колебливо, клати си краката. Господ му хвърля смразяващ поглед и той скача оттам.) Когато се пенсионираш, де...

Господ: И какво ще правиш, като седнеш на моя престол?

Сатанаил: Как какво? Ще се забавлявам! При цялата власт и авторитет, които ще имам...

Господ: И как ще се забавляваш?

Сатанаил: Ами, знаеш ли, шефе, намирам, че ти си доста старомоден и консервативен... Затова първо ще отменя всички забрани! Хората ще бъдат свободни да вършат каквото си искат! Върви си, значе, по пътя едно маце, ти го пожелаваш и... хоп – твое е! Някой притежава нещо, а не, но ти се ще – готово, получаваш! Това де факто отменя и собствеността, понеже я смятам за проява на егоизъм. Искаш например да се друсаш – моля, заповядай! Щом ти доставя удоволствие... Ще създам свят на удоволствията! Хората ще се забавляват, на Земята ще настъпи...

Господ: Какво?

Сатанаил: Демокрация.

Господ: Анархия ще настъпи, Сатанаиле, не демокрация!

Сатанаил: Че то е едно и също!

Господ: Ех, Сатанаиле, Сатанаилееее... Създадох те да си ми пръв помощник, а ти... Каквото и да предприема – гледаш да го развалиш!

Сатанаил: Е, че какво съм виновен аз, като си ме създал със свободна воля?! Ако искам – да приемам твоите закони, ако не искам – да не ги приемам. И затова си имам свои виждания за нещата. Това лошо ли е.

 

Господ само клати глава.

 

Сатанаил: Шефе, разрешете да напусна.

Господ: Чакай, чакай! Щеше да ми казваш нещо важно!

Сатанаил: А, за кометката ли? Ама ти не се ли досети и сам? Тя си е моя, аз си я създадох и затова само мене слуша. И тунгуският метеорит беше мое изобретение, но за съжаление не попадна където трябваше. Тоя път обаче съм предвидил всичко. Докато разкодираш защитата, кометката ми вече ще е разплискала някое океанче или ще е размазала някое континентче.

Господ: Сатанаиле, ти си луд!

Сатанаил: Искаш да кажеш – гений?!

Господ: Да, гений. Зъл гений.

Сатанаил: Зависи от гледната точка.

Господ (Сяда уморен на престола, отпуска глава, после става и се разхожда наоколо.): Добре бе, Сатанаиле, хайде обясни ми – защо го правиш?

Сатанаил: Кое?

Господ: Как кое – кометата!

Сатанаил: Просто се забавлявам.

Господ: Ега ти забавлението – да изтребиш цялото човечество...

Сатанаил: Не цялото, шефе.

Господ: Добре де, 99 процента. И какво ще спечелиш от това?

Сатанаил: Аз – нищо. Печалбата ще е изцяло твоя.

Господ: Какво? Боже мой! Исках да кажа... не разбирам...

Сатанаил: Добре, гледай сега какъв е сценарият. Първо, астрономите ще забележат кометата. После ще изчислят, че сблъсъкът ù със Земята е неизбежен. Сетне всички умове на планетта ще се обединят срещу надвисналата космическа заплаха. Военноромишлените комплекси на враждуващи страни ще заработят като един, за да се произвеат ракети да унищожаването на кометата. Така за няколко години на Земята ще се възцари мир, разбирателство... Това лошо ли е? Но да не се отклоняваме с излишни разсъждения. Хората ще изстрелят ракетите срещу кометата. Те обаче ще се разбият о повърхността й като рохки яйца. Човечеството ще осъзнае, че е безпомощно, и... ще си спомни за теб! До един ще ти паднат на колене, горещи молитви ще се въздигнат към небесата. Ще се покаят за греховете си човеците, със сълзи на очи ще те молят за пощада... Най-сетне мощта ти ще бъде оценена. Е, как ти се вижда планчето?

Господ: Но нали нищо няма да мога да направя за хората?! Кометата ще се сблъска със Земята, земетресения ще срутят всичко, построено от човешка ръка, континентите ще се разбягат, вулкани ще се събудят, облаци прах ще затулят Слънцето... На Земята ще настане нов ледников период, малцината оцелели ще треперят от студ...

Сатанаил: И от страх! Ще поглеждат със страхопочитание към небето и ще молят да пощадиш нещастния им живот. Никой няма да посмее да върши грехове – ще се боят да не те разгневят отново. Аз издигам авторитета ти, шефе, не разбираш ли?

Господ: Ех, Сатанаиле, Сатанаиле, ти не разбираш! Аз не искам хората да ми служат от страх, а от любов. Не искам да ме възприемат като зъл тиранин, а като любящ баща. А на теб... на теб любов ти липсва, любов няма в сърцето ти...

Сатанаил: Любов ли каза? И какво е това любов? Можеш ли да ми обясниш? Ето, убеди ме, че има любов, че тя съществува – и аз ще се променя! Имаме ли сделка?!

Господ: Сатанаиле, чуй ме! Отвори Библията, там е написано всичко за любовта. Няма какво да ти обяснявам и да те убеждавам. Петре! Петре, къде си? Прочети, ако обичаш, на Сатанаил това, дето го интересува.

Петър: Момент, отче, да си намеря очилата. (Рови си из джобовете, слага очила.) Първо послание на апостол Павел към коринтяни, глава 13, стих 4, 7 и 8.

Господ: Карай без формалности, ако обичаш.

Петър (Монотонно): „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда. Любовта не се превъзнася, не се гордее... всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпиии. Любовта никога не оттпадааа.”

Господ: Е, Сатанаиле, доволен ли си?

Сатанаил: Не, разбира се! Впрочем аз също чета евангелието, и то доста творчески, ако мога така да се изразя. Това, което е казано там за любовта, се отнася само за нейните свойства, не за това – какво представлява, какво е. Както ти е известно, всяко явление или процес в материалния свят си има свои характеристики, количествено и качествено изражение и методи на измерването им. За всяко нещо може да се изработи математически модел, компютърна графика да се начертае. Е, и за любовта аз това искам – научно обяснение!

Петър: Сатанаиле, никой досега не е успял да обясни какво е любовта. Тя е най-красивото чувство, което се появява неочаквано, необяснимо откъде. Понякога трае един миг, но миг на невероятно блаженство.

Сатанаил: Говориш празни приказки, Петре! Това, което се смята за любов, е всъщност подтик за задоволяване на сексуалния нагон, инстинкт за продължение на рода. Колкото повече препятствия има пред реализирането на този нагон, толкова по-силен става този повик на плътта, наречен любов. И когато този нагон бъде задоволен, любовта се стапя като ланския сняг! Или пък бързичко си потърсва нов обект! Любов всъщност е друга дума за егоизъм, желание да притежаваш, да имаш нещо само за себе си, па ако трябва – и да убиваш за него! Затова моето заключение е, че любов няма.

Господ: Има!

Сатанаил: Хайде да се обзаложим! (Плюе върху палеца си.) Петре, ще цепиш ли баса?

Петър: Писано е да отбягваме безсмислени спорове. Аз казах какво мисля, но не споря. Вие по-добре си знаете. А и аз си имам достатъчно грижи. Ето, виждате ли го оня нещастник долу? Ще трябва да ида да го прибера – по всичко личи, че вече се е пренесъл при нас. (Тръгва бавно по стълбите надолу.)

Сатанаил: Че това не е ли работа на Михаил? Защо ти ще ходиш да го прибираш?

Петър: Архангел Михаил е много зает напоследък. Има, така да се каже, интензификация в неговия сектор – едно-две наводнения на изток, две-три земетресения на запад, доста е натоварен. Затова му помагам от време на време.

Сатанаил: Хм. Щом казваш...

 

По някое време преди това в кафенето е седнал младежът и често надига бутилка. Главата му клюма.

 

Барманката: Ей, това комуникацията между тия горе и нас, долу, е страшна работа, да знаете! На ония горе хич не им пука за нас. Въртят си техните си игрички, та пушек се вдига! Само от време на време се сещат, че тия два свята са свързани, не могат един без друг! Нас ако ни няма, кой ще вярва в тях, нали така?! И хукват да си пишат актив – току издигнат някоя заблудена душа и тя замине, та се не върне! Не знам как ги прилъгват да останат, но иде ли някой горе, после не го търси никакъв...

 

Петър (Води младежа.): Ето го, отче.

Сатанаил: Я го разкарай тоя оттук! Вони на алкохол от сто километра!

Петър: Недей така, Сатанаиле, къде да го слагам? Нали трябва първо да мине през Страшния съд?

Господ (Неохотно): Е, хайде да изпълним каквото е писано. (Навлича съдийска тога.) Готов съм.

 

Петър домъква огромна книга и мастилница и се приготвя да пише.

 

Петър (Тържествено): Започва Дело номер 6 милиарда петстотин милиона четиристотин хиляди триста девет десет и едно на Страшния съд. Ответник: Данаил Иванов Иванов. Съдия...

Господ: Аз, Господ.

Петър: Обвинител...

Господ: Пак аз. За икономия на ресурси...

Петър: Защитник на подсъдимия?

Сатанаил: Аз, Сатанаил!

Господ: Така и предполагах...

Петър: Секретар и съдебен заседател – аз, свети Петър. Свидетели? Няма свидетели! Давам думата на обвинението.

Господ: Виж се бе, Данаиле! Виж на какво си заприличал! Не те ли е срам? Явяваш се пред съд в нетрезво състояние, а помилване ще искаш... Как да стане, а?

Сатанаил: Възразявам! Ваша чест, нямате право да се карате на подсъдимия и да го заплашвате. Това е противоконституционно.

Господ: Възражението се отхвърл!. Това не е обикновен, а Страшен съд, Сатанаиле. Не виждам нищо противозаконно да се поскарам на обвиняемия.

Петър: Хайде, ако обичате, да преминем към същността на делото, че навън чака един с нож в гърба!

Господ: Добре, по същество. Данаиле, ти днес се напи до смърт. Защо го направи?

Младежът: От любов.

Сатанаил: От любов ли?! Ха-ха-ха! Звучи интересно. Значи според теб има любов, така ли да разбирам?

Младежът: Има любов. Аз срещнах голямата любов. И тъй като не ми беше писано да я имам, предпочетох смъртта пред вечната болка.

Господ: Сатанаиле, разбираш ли за какво става дума?

Сатанаил: Абе нещо не ми се връзва...

Господ: Какво не ти се връзва? Следи ми мисълта! Този човек се отказва доброволно от най-ценното, което има – живота. И то в името на любовта. Следователно любовта е нещо по-голямо и по-ценно дори от живота. А това ще рече, че аз Господ, печеля баса!

Сатанаил: Неее, това нищо не означава. Искам факти!

Господ: Добре, щом искаш факти, ще ги имаш. Данаиле, бъди така добър, разкажи ни за любовта.

 

Данаил тръгва по стълбите надолу.

 

Барманката: Големи приказки, голямо нещо! На приказките равни нямат! Любов, ценности, добродетели – жонглират с морални понятия като уличен клоун! А са готови да разнищят човека, да го разголят, по безпомощна душа само да остане. И лъсва истината за човечеца и се вижда, че големите думи са едно, а животът – съвсем друго нещо...

 

Сценичното действие следва разказа на младежа.

 

Младежът: Родих се и израснах на село. Баща ми беше пияница, често биеше мама. Казваше, че я млати от любов! Веднъж обаче прекали и мама почина от мозъчно сътресение. Сетне той започна да пие още повече и скоро след това умря. Просто една сутрин го намериха замръзнал в дола край село. Тогава се заклех да не сложа и капка в устата си! Дадох си дума, ако създам семейство, то да е оазис на най-великата любов! Но не ми било писано... Скоро след това заминах за града, започнах работа в завод, а вечер се отдавах на книгите. Обичах да чета за любовта, за добрите дела на хората, за красиви, вдъхновяващи неща... Мечтаех и аз да направя някаква голяма добрина, много голяма!

За работа тръгвах рано. Отбивах се в кафе-сладкарницата срещу болницата, там влизаха всякакви хора, обичах да ги наблюдавам, да чета по лицата им...

Една сутрин в кафенето влезе момиче. (Влиза момичето.) Беше много красива и ужасно бледа, очите ù бяха зачервени и подпухнали. Поръча си кафе, но така и не докосна чашката. (Отива при момичето): Мога ли да ви помогна с нещо? (Към публиката): Погледна ме, но сякаш не ме видя, все едно гледаше през мен. През целия ден мислих за нея! За болен ли се грижеше, безсънна нощ ли беше прекарала? Тези мисли не ми даваха покой. На другата сутрин тя пак дойде. Беше се поразведрила. Стори ми се, че ме търси с поглед. Когато ме видя, се усмихна широко.

Момичето: Ще оживее! Лекарите дават надежда!

Младежът: Страхотно! Да го полеем! Кафето е от мен. (Към публиката): Този ден бях щастлив, идваше ми да литна. Мислех си: Щом тя споделя своята радост с мен, макар че не ме познава, значи съм важен за нея... Но на другата сутрит тя пак бе загрижена. Очите ù бяха пълни със сълзи.

Момичето: Налага се спешна операция. Много скъпа! Иначе ще остане неподвижен! С всеки ден шансовете намаляват. А ние нямаме толкова пари...

Младежът: Колко не ви достъгат?

Момичето: 20 хиляди.

Младежът: Утре ще ги имате. (Към публиката): Нямах представа откъде ще намеря тези пари. Но усещах, че е дошъл денят на голямата добрина. Тази, която дълги години бях мечтал да сторя!

Имах някакви символични спестявания – парите, които майка ми и бабите ми бяха отделили за бъдещата ми женитба и дом. Продадох старата таратайка на баща ми, която от години събираше прах под един сайвант, обиколих роднини и приятели, които излъгах, че се женя. На третия ден събрах парите. Бях задлъжнял до мозъка на костите си. (Вади пачка банкноти и ги слага на масата.)

Момичето (Скача от стола, гледа с недоверие ту парите, ту младежа.): Аз... аз не знам какво да кажа... Вие... вие спасявате един живот! Не знам как да ви благодаря, та ние дори не се познаваме...вие сте най-добрият човек, когото съм срещала! (Хвърля се на врата му и го целува.) Ще ви върна тези пари до стотинка! Обещавам! Няма да ви излъжа!

Младежът: Но моля ви, изобщо не се съмнявам във вас. Иначе нямаше да ви ги дам. Всъщност те не ми и трябват. Това бяха спестяванията за сватбата ми, но в скоро време няма да се женя.

Момичето: Ще ви върна парите! Няма да ви излъжа!

 

Излиза.

 

Барманката: Понякога стават чудеса. Може и добър, отзивчив човек да срещнеш. Такъв, дето и без думи те разбира. Непознат, а сякаш от столетия си го познавал. Някои ще кажат, че това е отговорът на молитвите ни. Други пък ще твърдят, че това, което намираш у другите, си самият ти, огледалния си образ срещаш. Обаче съм чувала и друго – че няма ненаказано добро...

 

Младежът: Отново бях щастлив. През целия ден усещах топлата й прегръдка и бях щастлив! Струваше си да й дам парите – дори и да не ми ги върнеше, прегръдката й покриваше всичките ми разходи...

Минаха няколко месеца. Момичето често се отбиваше в кафе-сладкарницата. Може би да ме увери, че не е избягала с парите... Не знам. Понякога разговаряхме. Бъбрехме за незначителни неща, разказваше ми за себе си.

Разбрах, че болният, за чието лечение ù бях дал пари, е нейният годеник. От първия учебен ден били неразделни, седели на един чин, крояли планове за бъдещето... Обещали си никога да не се разделят, вярвали, че не могат един без друг. Когато го приели в университета, родителите му му купили кола. Вечерта всички излезли да се почерпят, Станимир – казваше се Станимир – пил само една чашка, но на връщане изгубил управление и колата полетяла в пропаст. Техните загинали, а той бил откаран със счупен череп в болницата. Три дни лежал в кома, после се оказало, че е парализиран.

Със събраните от мен пари Станимир заминал да се лекува в чужбина, състоянието му се подобрявало с всеки изминал ден, вече ходел, макар и с патерици, така ми казваше тя. Цвета – името й беше Цвета – вече броеше минутите до неговото завръщане.

Сутринта, когато трябваше да го посрещне, я чаках дълго в кафенето, дори по едно време си помислих, че няма да дойде. Но точно когато се бях отчаял, тя влезе. (Към момичето): Е, всичко наред ли е? Не ми се виждаш много щастлива...

Момичето: Нищо не е наред! Ще остане инвалид дясната му ръка е неподвижна. Много е отчаян и изнервен. (Заплаква.)

Младежът: Сега трябва да тръгвам, закъснявам за работа, утре ще говорим. Все ще измислим нещо. (Излиза.)

Момичето: Господи, как ще живеем занапред! Какво да направя, Господи!

 

Господ слиза при момичето, сяда до нея и я гали по косата.

 

Господ: Много ли страдаш, дъще?

Момичето: Много…

Господ: Изплачи си мъката, дъще, ще ти олекне.

Момичето: Защо стана така, Господи? Защо допусна това да се случи? Защо му позволи да пие? Защо не предотврати катастрофата?!

Господ: Аз не мога да се намесвам в живота на хората, дъще. Намесвам се само ако ве помолят. Но обикновено ме търсят чак когато изпаднат в беда, при свършен факт. Не мога да връщам времето, не съм магьосник! Написал съм заповеди за това – как човекът да живее, но съм го дарил и със свободна воля – сам да взима решенията и сам да отговаря за последствията. Такива са правилата на играта живот...

Момичето: И какво да правя аз оттук насетне, Господи?

Господ: Послушай сърцето си, дъще. Ако все още имаш любов в сърцето си, ако ще можеш да го обичаш такъв, какъвто е – не го изоставяй, грижи се за него. От горе аз всичко виждам, ще оценя добрината ти. Изборът си е изцяло твой. (Качва се горе.)

Момичето: Не знам... Не знам дали ще намеря сили да живея така... цял живот мъки...

Сатаната (Приближава тихо, говори й на ухо.): Имаш и друга възможност, чеденце. Защо трябва цял живот да страдаш?! Ти си млада, здрава... Какво си виновна, та да похабяваш живота си? Имаш нужда от мъж до себе си, за да си щастлива. А той, нали се сещаш, не е вече съвсем мъж...

Момичето: Махай се, изрод! Как си позволяваш да ми говориш такива гнусотии?! Мога и без това!

Сатанаил: Аз само си казвам мнението, чеде. Ето например тоя младеж. Такава добрина ти направи! Не е ли достоен за любовта ти? А той те обича, готов е да умре за теб...

Момичето: Казах да се разкараш!

 

Сатанаил разперва ръце и се качва горе. Към момичето се приближава Петър.

 

Петър: Аз също имам предложение, госпожице. Ако... нали... искаш... аз мога... така да се каже... да взема при себе си твоя... годеник... Ще го настаня там, където цари вечен покой, където няма скръб и страдания. Той ще е на хубаво място, а ти ще си свободна. Само кажи, че искаш!

Момичето: Махай се! Махайте се всички! Не мога да ви слушам! (Излиза.)

 

Влиза младежът, сяда на масичката. След малко момичето се връща и сяда при него.

 

Момичето: Реших! Прекратявам следването!

Младежът: Защо?

Момичето: Трябват ми пари. Ще започна някаква работа.

Младежът: Толкова ли е спешно?

Момичето: Трудно ще ни бъде само с неговата инвалидна пенсия. А и твоите пари трябва да започна да връщам...

Младежът: Те не ми трябват.

Момичето: Лъжеш! Трябват ти – нали и ти ги взе назаем! Този дълг ми тежи, не разбираш ли?

Младежът: Разбирам! Но нека дългът не ти тежи повече – смятай, че тия пари съм ти ги подарил.

Момичето: Ти си луд! Извинявай, не исках да те обидя... (Прегръща го, плаче на рамото му.) Толкова ми е трудно...

Младежът: Добре, добре, не плачи, стига... Ще измислим нещо. Днес ще говоря с началника, може да те вземем при нас на работа...

Момичето: Благодаря ти! Какво щях да правя, ако не беше ти!?

Младежът: Трябва да тръгвам. Чакай ме утре пак тук.

 

Затъмнение.

 

Младежът: Готово! Всичко е уредено – говорих с шефа, разказах му за теб и той те вика на събеседване! Хайде, да не губим време!

 

Излизат. Влиза пострадалият. Сяда на масичката, опитва се да запали цигара. Влиза младежът, подава му огънче.

 

Пострадалият: Бесен съм, човече! Иде ми да вия като вълк!

Младежът: Проблем ли има?

Пострадалият: Проблем, викаш... Това малък проблем ли е? Да не мога даже цигарата си сам да запаля?! Да моля разни случайни хора да ми дават огънче, а те да ме гледат снизходително! Това малък проблем ли е?! Ще я отсека тая ръка някой ден, ти казвам, и бездруго за нищо не ми служи!

Младежът: Успокойте се. Аз мисля, че имате проблем с нервите, пиете ли хапчета? Просто трябва да приемете нещата такива, каквито са.

Пострадалият: Лесно ти е да го кажеш – нали си здрав! А мен питаш ли ми какво ми е на душата!? Само ако знаеше какво ми се случи вчера...

Младежът: Какво?

Пострадалият: Приятелката ми я поканили на интервю за работа...

Младежът: О, чудесно! Как е минало?

Пострадалият: Е, то хубаво са щели да я минат, ако не ми беше такава сърцата! Оня мръсник, началникът, врътнал ключа на кабинета и направо й се нахвърлил! Тя го ритнала и докато се превивал надве, скочила през прозореца! Сега лежи вкъщи с навехнат глезен... Ако не бях в това положение, щях да му извия врата като на пиле на тоя похотливец!

Младежът: Бъдете спокоен, има кой да му подири сметка! (Излиза бързо.)

Пострадалият: Господиииии...

Господ (Слиза по стълбите.): Какво има, сине?

Пострадалият: Кой си ти, бе?!

Господ: Аз съм Господ. Чух, че ме викаш...

Пострадалият: Глупости! Няма господ!

Господ: Ето ме, синко!

Пострадалият: Абе ти откачен ли си, шут ли си някакъв?! Подиграваш ли ми се? Ако имаше бог, аз щях ли да страдам така?!

Господ: Аз ли съм виновен за страданията ти, синко?

Пострадалият: Абе не си, сам съм си виновен! Но не искам повече да живея така!

Господ: Мога да те изцеля от страданията ти, синко.

Пострадалият: Ами какво чакаш тогава! Излекувай ме, де!

Господ: Добре, но има едно предварително условие. За да те изцеля, трябва да повярваш в мен. Много силно да повярваш!

Пострадалият: Ще повярвам, що да не повярвам?! Ти само ме излекувай – и тутакси ще повярвам...

Господ: Правилата на играта, наречена живот, сине, са такива – който вярва, получава...

Пострадалият: А, така ли било? Я да се махаш, мошенико!

Господ: Ти не искаш да приемеш Бога в сърцето си, синко. Нищо не мога да направя за теб.

Пострадалият: Абе я върви по дяволите!

 

Господ клати глава и поема нагоре. Втурва се Сатанаил.

 

Сатанаил: Какво бе, приятелче, яко си загазил май...

Пострадалият: Ти пък кой си?

Сатанаил: Амииии... приятел съм ти, да речем.

Пострадалият: Аз нямам приятели. Падналият човек няма приятели.

Сатанаил: Но аз съм тук, за да ти помогна.

Пострадалият: И ти ли? И какво – ще ме излекуваш ли?

Сатанаил: Не, не ми е по силите да лекувам. Но мога да ти дам някои съвети.

Пострадалият: А, то всеки съвети дава!

Сатанаил: Безплатни са! Искаш ли да ги чуеш?

Пострадалият: Хайде казвай ги и се пръждосвай!

Сатанаил: А, това е друго нещо! Добре... Нека сега анализираме твоето състояние. Ти си болен, изнервен, капризен, досаден. Тя е млада, здрава, привлекателна. Докога, мислиш, ще се грижи за теб? Докога ще търпи капризите ти, при положение че не ти е никаква? Колко време ще мине, преди да я надуши някой разгонен пес, така да кажа?

Пострадалият: И какво предлагаш да направя?

Сатанаил: Е, нямаш голям избор. Ожени се за нея – брачната клетва ще я задължи да се грижи за теб. Не че няма да кръшка, де...

Пострадалият: Това няма да стане!

Сатанаил: Кое – да кривне встрани ли? Ще стане и още как...

Пострадалият: Имам предвид, че няма да се женя за нея! Прекалено много я обичам, за да я превърна в моя болногледачка... Да я лиша от мечти, от кариера, от деца...

Сатанаил: Е, решението си е твое все пак...

Пострадалият (Троснато): Точно така, мое си е!

 

Сатанаил излиза, влиза Петър, подрънквайки с ключове.

 

Пострадалият: А, не! Само това не!

Петър: Ама чакай сега, за само исках да предложа алтернатива...

Пострадалият: Махай се! Искам да живея, не разбираш ли?! Искам да живеяааааа!

 

Петър излиза, влиза младежът, целият бинтован.

 

Младежът: Хубаво го наредих! Ще ме помни, докато е жив! Потроших и него, и лъскавия му кабинет, дето сваля чужди жени! Е, вярно, като нахлу охраната, нещата се развиха малко неблагоприятно за мен, както е видно... И ме биха, и ме уволниха. И сега съм безработен, но си струваше, казвам ви!

 

Влиза момичето.

 

Момичето: Какво е станало с теб? Ти си се бил! Заради мен ли? Миличкият ми, той ме е защитил... (Прегръща го.)

Младежът: Как ти е кракът?

Момичето: Оправя се, не боли толкова. Но има друг проблем – той иска да се женим...

Младежът: А ти? Ти искаш ли?

Момичето: Жал ми е за него! Никого си няма освен мене. Ако му откажа, ще се съсипе... Може и да посегне на живота си...

Младежът: Но въпросът е ти дали го обичаш!

Момичето: Ох, не знам, обичах го. Преди. Но сега – не знам какво чувствам към него сега. Нищо не мога да реша.

Младежът (Към публиката.): Ожениха се, разбира се. Но продължихме да се срещаме, макар и по-рядко.

 

Барманката: Тия двамата не са за тоя свят! Обичат се като луди, но не го знаят. Тя живее с лош човек, който не я уважава, подозира я в изневяра и я тормози постоянно. Той пък не смее да срещне очите ù. Изгубени души, осъдени да страдат...

 

Младежът (Към публиката.): Говорехме за незначителни неща, избягвах да я питам за него. И тя не говореше за семейния си живот. Но една сутрин...

 

Момичето (Седи на масичката с чаша кафе пред себе си. Младежът отива при нея.): Знаеш ли, на днешния ден точно преди една година го оперираха.

Младежът: И точно в този ден ние с теб се започнахме. Не е това ли повод да се почерпим? Какво ще кажеш за вечеря? Тук?

Момичето: Добре. Чакай ме в седем.

Младежът (Към публиката.): Броих и секундите до срещата ни! Предчувствах, че ще стане нещо съдбовно! Не знаех какво, но бях сигурен, че животът ми ще се промени...

 

Момичето носи бутилка шампанско.

 

Момичето: Това е от мен!

Младежът: И аз имам изненада! (Вади от джоба си кутийка.) Нека това е моят сватбен подарък за теб.

Момичето (Отваря кутийката, вади халката.): Това за мен ли е?!

Младежът: Разбира се. (Слага халката на пръста й.)

Момичето: Ти си най-милият човек, когото познавам!

 

Стават от масата и започват да танцуват.

 

Момичето: Ожаднях, ще отворим ли шампанското?

Младежът: Веднага!

 

Барманката: Ааааа! Това вече на нищо не прилича! Идват тук като на пикник, нищо не поръчват, аз само чистя след тях..... (Към двамата): Ало, господине! Госпожице! В заведението не се консумира внесен отвън алкохол! Айде, ако обичате!

 

Момичето: Тя гони ли ни?

Младежът: Така изглежда. Да се махаме! Ще идем у нас! (Към публиката): Това беше най-щастливата нощ в живота ми! Отворихме шампанското, танцувахме – изобщо, празнувахме нашата любов! И я консумирахме до дъно! И това не беше последната ни среща. Но една сутрин...

Момичето: Бременна съм, Данаиле.

Младежът: Наистина ли? Но това е чудесно!

Момичето: Какво му е чудесното?

Младежът: Че още една душичка идва на света да дарява и да получава любов... Той знае ли?

Момичето: Само това оставаше! Ти имаш ли идея какво ще стори, когато разбере, че съпругата му, на която той изобщо не е мъж, е бременна!? Ще ме убие! Или ще се самоубие, ти не го познаваш...

Младежът: Чакай малко, нищо не разбирам... Кой е бащата на детето?

Момичето: Как кой – ти, глупчо!

Младежът: Аз ли!? (Грабва я на ръце и започва да танцува.) Ще ставам баща! Обичам те, Цветенце! Обожавам те!

Момичето (Отскубва се от прегръдката му.): Трябва да махна това бебе, Данаиле.

Младежът: Но това е нашето дете!

Момичето: Ще го махна.

Младежът: Не ти разрешавам! За пръв път си позволявам да се намеся в живота ти, но ти забранявам да махаш детето!

Момичето: Това си е лично мой проблем! Аз сама ще реша какво да правя! (Сяда, плаче.) Омръзна ми! Всичко ми омръзна! С какво съм заслужила толкова страдания! Нищо хубаво не видях в тоя живот!

Младежът: Нищо ли? Сигурна ли си? (Колебливо я погалва по косата.)

 

Влиза Станимир.

 

Станимир: Охоооо! Ето я къде била нашата Пепеляшка! В обятията на младия и красив принц! Нейният недъгав съпруг е оставен на доизживяване вкъщи, а тя навирила опашка... Отдавна подозирах, че ми изневеряваш, но днес те проследих и се оказа, че не съм се лъгал. Уличница!

Младежът: Не смей да я обиждаш, че...

Станимир: Че какво – ще ме биеш ли? Хайде, удари ме! Лесно е да посегнеш на недъгав човек, като знаеш, че не може да ти отвърне... Хайде де, направи си кефа!

Младежът: Стига си се жалвал, знам ти целия репертоар наизуст! Казах само да не я обиждаш, тя не заслужава такова отношение.

Станимир: Кой ти ти, че ще ми казваш какво да правя! Това е моята жена, повтарям – мо-я-та! И айде изпарявай се! (Към момичето): Тръгвай! И кракът ти да не е с тъпил повече тук!

Младежът: Повече не я видях. Може би бяха напуснали града и се бяха преместили на село. Минаваха дни, седмици, нея я нямаше... Не мога без нея! Обичам я, Господи! Живота си бих дал, за да я видя отново!

Господ: Какво искаш от мене, синко?

Младежът: Върни ми я, Господи! Аз я обичам!

Господ: Но тя не е твоя, чедо!

Младежът: Обичам я, Господи! Ако у те е останала и капчица милосърдие – смили се над мен!

Господ: Но ти прие моите заповеди, синко. „Не прелюбодействай.” „Не пожелавай жената на ближния си.” А ти ги погази! Покайваш ли се за греховете си, синко?

Младежът: Не! Да се покая – значи да се отрека от любовта си към нея. Да се отрека от онази щастлива нощ, от нашата нощ. Не, от нищо не се отричам, за нищо сторено не съжалявам.

Господ: Е, тогава не искай помощ от мен, чедо. Пътят, по който си поел, си е лично твой...

 

Господ се връща горе, Сатанаил скача пред младежа, който обикала напред-назад.

 

Сатанаил: Какво си се оклюмал, приятелю?

Младежът: Огромна мъка ме души, друже, мъка по любимата жена...

Сатанаил: Искаш ли да ти помогна?

Младежът: Можеш ли? И душата си на Дявола бих продал...

Сатанаил: Считай, че си го направил.

Младежът: ... само да се върне при мен!

Сатанаил: Сега, след като имаме сделка, мога ли да действам от твое име?

Младежът: Прави каквото трябва, само ми я върни!

Сатанаил: Нямаш грижи – след час ще е при теб!

Младежът: Но как смяташ да ми я върнеш?

Сатанаил: Много лесно – ще му взема живота и тя е твоя!

Младежът: Недей! Не искам той да умира! Не бива щастието на един да се гради върху нещастието на друг човек!

Сатанаил: Боя се, приятелю, че нямаш право на мнение. Ти ми продаде душата си, не помниш ли?

Младежът: Не! Няма да го направиш! Ти няма да убиеш Станимир...

Сатанаил: Защо смяташ така?

Младежът: Защото Господ е казал: „Не убивай!”

Сатанаил: Няма да го убивам, де! Той сам ще се убие...

Младежът: Не искам да му причиняваш това!

Сатанаил: Добре, добре, отказвам се... Засега! Но ти каза, че не можеш да понасяш страданието – дай да решим на първо време тоя проблем.

Младежът: Как?

Сатанаил: Нищо по-лесно! Пий! (Отваря бутилка.)

Младежът: Не пия!

Сатанаил: Винаги има първи път! Пий, де! Няма да си единственият ,който дави мъката в алкохол. Пий – това ще те развесели, ще забравиш любовната болка, ще ти олекне. Пий!

 

Младежът надига бутилката. Сатанаил излиза. Петър се приближава, подрънквайки с ключовете.

 

Младежът: За какво са ти тия ключове?

Петър: Ти си пийвай – ще разбереш скоро.

Младежът: Да не си дошъл за мене?!

Петър: А, рано е още, ще почакам малко. Ти си пий, пий си.

Младежът: А къде е онзи, Дяволът?

Петър: Отиде да свърши някаква работа.

Младежът: Даааа, разбирам. Разбрах! Сега разбрах всичко! Господи, какво направих с живота си?!

Петър: Той няма да те чуе – ти вече не му принадлежиш.

Младежът (Не го слуша): Защо стана така, Господи? Защо си провалих живота!? А имах такива добри намерения, такива светли мечти... Останах без работа, без пари, изгубих любовта си, вярата ми угасна, продадох душата си на Дявола и се пропих... Искам да умра! Това е единственото ми желание!

Петър: Е, щом такова е твоето желание...

 

Главата на младежа клюмва върху масата. Влиза Сатанаил, като води момичето.

 

Момичето: Данаиле, какво си направил? Какво е станало!? Данаиле!

 

Барманката: Няма да те чуе, моето момиче. Май вече нещо не му трябва на тая Земя... Освен поп и гроб, де...

 

Момичето: Защо го направи, Данаиле!? Защо? Аз вече съм свободна! Вече съм твоя! Изпълних дълга си към него, грижих се за него до последно! Знаеш ли какъв ад беше животът ми?! С всеки изминал ден Станимир ставаше все по-ревнив, започна да ме бие. Заведе ме на село, да не се срещам с никого, но когато забеляза, че съм бременна, побесня. Признах всичко и избягаш – страх ме беше да не ме убие! Когато се върнах, го заварих в локва кръв. Със здравата си ръка бе успял да забие нож в гърдите си. Издъхна в ръцете ми, знаеш ли колко много плаках – за нещастията, които му причиних, за несбъднатите си мечти... Но ето – върнах се при теб!

Барманката: Хайде, ела, моето момиче, ела тук си поплачи...

Петър: Ела, моето момче, ела да те отведа там ,където няма страдание, там, където цари вечен покой... Какво сте ме зяпнали?! Плача! Не може ли човек да пророни някоя сълза от време на време?!

Сатанаил: Според мен това е много несправедливо, уважаеми господа.

Петър и Господ: Кое?!

Сатанаил: Смъртта на Данаил.

Господ: Защо да е несправедливо, Сатанаиле, нали той сам я пожела? Ние само изпълнихме волята му.

Сатанаил: Е, да, но ситуацията се промени.

Господ: Добре, де! И сега какво предлагаш?

Сатанаил: Предлагам да го върнем.

Господ: Че защо?

Сатанаил: Нима не виждаш? Тя страда, той се бе измъчил, нямат ли право на мъъъничко земно щастие?!

Господ: Не мога да сторя това, Сатанаиле.

Сатанаил: Че защо, какъв е проблемът?

Господ: Никой не се е върнал от отвъдното, знаеш, синко.

Сатанаил: Е чак пък никой... Лазар помниш ли го? Помниш ли как Исус плака за него и го съживи?

Господ: Аааа, това е една друга история...

Сатанаил: Добре, така да е! Ами стотиците хора, изпаднали в клинична смърт? Стоят си те някъде горе и наблюдават безжизненото си тяло, а после – хоп, изведнъж се връщат в него?!

Господ: Е, да, за клиничната смърт си прав...

Сатанаил: Като съм прав, защо не го върнеш тоя? Просто го пиши изпаднал в клинична смърт и хайде обратно... Моля те, не заради мен, в името на любовта – върни го!

Господ: В името на какво? „Любовта” ли каза? Значи признаваш, че любовта съществува?! Е, тогава аз печеля баса!

Сатанаил: Ааа, не е честно! Просто се изпуснах, ти сега от една неволна реплика искаш капитал да правиш!

Господ: Волна-неволна, ще върна подопечния ти на Земята, ако потвърдиш, че признаваш съществуването на любовта.

Сатанаил (Към публиката): Ахххххх! Прецаках се! (Към Господ): Да, дотук нещата вървят в полза на любовта. Но нека видим какво ще стане по-нататък. Както вече отбелязах, препятствията засилват чувството, но после, когато нещата са вече сигурни, уредени... Затова искам да го върнеш – да разберем как ще продължи историята.

Господ: Ей, голям дявол си! От мен да мине – Данаил се връща на Земята! Обаче на твоя отговорност!

Сатанаил: Окей, шефе, разбрано...

 

Слизат в кафенето. Идва момичето, прегръща Данаил, двамата излизат.

 

Господ: Е, Сатанаиле, сега доволен ли си?

Сатанаил: И още как, шефе! Голем си, да знаеш!

Господ: А ти, Петре?

Петър: И аз съм доволен, отче, нека крачат по майката Земя тия двамина, докато смъртта ги раздели. По-точно – докато смъртта пак ги раздели...

Господ: Добре, да се почерпим тогава! (Към барманката): Пусни три кафета! За моя сметка!

Сатанаил: И едно уиски за мен!

Господ (Към публиката): А, то нали е аванта...

Петър: Ако може – един коняк за мен. Малък, де...

 

Барманката сервира поръчката и се оттегля зад бара.

 

Барманката: И като се заседяха, не мога да ги изгоня! Единият потънал в размисъл, другият разтворил дебелата книга като някой счетоводител, третият пък се заиграл на тоя компютър, все едно е тийнейджър! Влиза детето. А, ти ли си, мойто момче? Свърши ли за днес школото? Сядай, сядай, мама Цвете се обади, че ей сега ще мине да те вземе. (Към публиката): Счупват се от работа и майка му, и баща му Данаил – да му осигурят всичко, от което има нужда. И как иначе – то е детето на любовта им, през какви изпитания минаха заради него...

 

Детето отива при Сатанаил, гледа през рамото му екрана на лаптопа.

 

Детето: Чичо, какво е това, дето свети там?

Сатанаил: Комета, мойто момче, моята комета.

Господ и Петър: Кометата!!!

Детето: Ти си имаш твоя комета?

Сатанаил: Даааа! Искаш ли да си поиграеш с нея?

Детето: Може ли?

Господ: Вразуми се, Сатанаиле!

Сатанаил: Може. Ела. Виждаш ли тия стрелкички?

Детето: Да.

Сатанаил: Като ги натиснеш, местиш кометата, караш я да върви насам-натам.

Детето: Ухааааа...

Сатанаил: Хайде, къде искаш да я пратим?

Детето: Ами не знам... Някъде надалече...

Сатанаил: Давай тогава, натисни дясната стрелкичка... Ха така, ето, сега вече е далече.

Детето: Ще се върне ли?

Сатанаил: Не знам... Ти искаш ли да се върне?

 

Чува се клаксон.

 

Детето: Мама!

 

Хуква навън.

 

Господ: Ааааа! Не издържам повече на това напрежение! Вие ще ме съсипете!

Петър: Ама аз, отче, какво съм сторил...

Господ: Край! Взимам си отпуск! Не ме безпокойте!

 

Качва се горе.

 

Барманка: Много му дойде на стареца... Че то шега работа ли е – съдбата на най-китното ти творението да е в ръчичките на едно дете... Ама и оня, видяхте ли го (имитира Сатанаил) – голям дявол е, няма две мнения!

 

Затъмнение.

Горе Господ и Сатанаил играят шах. Петър наблюдава компютъра.

 

Господ: Петре, има ли нещо интересно?

Петър: А, нищо, само една свръхнова избухна току-що.

Господ: Е, това си е в реда на нещата. А по Земята какво става?

Петър: Обичайните работи – всяка минута става престъпление, всеки ден гръмва някоя вестникарска сензация, всяка седмица някъде има сблъсъци между управляващи и управлявани.

Сатанаил: А българите как са?

Петър: Е, как да са? Те повечето са безбожници, не си струва да се моря заради тях.

Господ: А, недей така, сине. Я разкажи – какво се случва там?

Петър: Какво ли? Чакай да увелича малко. Тук един пали дебели свещи в храма, понеже наоколо е пълно с камери и фотоапарати.

Сатанаил: Шах!

Петър: Там друг се моли горещо да не му излязат наяве далаверите.

Господ: В храма Божи ли?!

Петър: Не, в джипа си.

Сатанаил: Шах и мат!

Петър: Тук една нещастна женица си продава тялото, за да си нахрани детето, а там друга прави същото, за да си осигури кариера.

Сатанаил: Мат казах!

Господ (Разпилява фигурите): Добре де! Разсеях се нещо – и ти веднага...

Петър: Чуй, чуй това! Данаил е пиян до козирката, наби детето и сега лежи в несвяст в дневната, а Цвета нещо не бърза да се прибира след работа, седнала е с новия колега в кафенето...

Господ: Аааа! Така не бива! Ей, човек не може старите отпуски да си ползва – един ден да не се появиш, и всичко отива по дяволите!

Сатанаил: Шефе, на мен ли говориш?

Господ: Петре, така не може! Прати потопа!

Петър: Къде, отче?

Господ: В България.

Сатанаил: Абе защо да се хаби толкова дъжд, аз тук едно метеоритче имам...

 

Затъмнение.

 

Барманката: Казват, че всеки човек си заслужавал съдбата. И за народите се отнасяло. Така съм чувала. Не знам дали е тъй, онова старче, като го срещна пак, ще го питам. Е, той може и да се е отказал вече да идва на Земята... Отказал се е, сигурна съм, ние бая го разочаровахме... Даже понякога си мисля – абе тоя, Всевишния, съвсем ни е забравил, нещата тук са, сякаш е сдал властта на Рогатия. Уж любов, пък то – интерес, уж вяра, а то – поза, най-големите безчестници за честност говорят, престъпниците – за справедливост... И хайде да се разотивате вече, че трябва да затварям, потоп ли чакате да стане?!

 

Край