Вярвате ли в чудеса? Вярвате ли, че те съществуват? Че те са навсякъде около нас и само да ги повикаме могат да дойдат? А смятате ли, че нашите сбъднати мечти всъщност са нашите истински чудеса?

 Едно малко момиче с дълги руси коси вървеше през гората. Беше пролет. Неговият любим сезон. Харесваше му да гледа как всичко се съживява, събудено от птичата песен. Харесваше му да усеща свежия полъх на току-що поникналите залени треви. Обичаше да върви и да вдишва благоуханния мирис на хилядите цветя, които сякаш бяха образували цветна мъгла над земята. Това беше само малка част от най-съвършеното чудо на света - пролетта. Тя бе неудържима, истинска, изящна - искаше да покаже на другите какво може като преобрази природата по най-необикновения начин. По начин, който дори не можеше да се опише с думи, а трябва да видиш, за да разбереш колко красиво може да бъде.

 Именно това караше малкото момиче да се скита безцелно из гората. То беше ниско за възрастта си и винаги толкова бледо, че човек ще си помисли, че изглежда болнаво. Носеше дълги джинси, които се влачеха по земята и риза на черни и сини карета. Русите му коси почти се сливаха с красивата пролетна природа, а големите му сини очи, за жалост, гледаха някак особено тъжно.

 Макар още толкова мъничко, то имаше проблеми. Нали изглежда странно едно едва десетгодишно момиче да се тормози за неща, които бяха коренно различни от всекидневните вълнения на малките деца? Честно казано, в този момент то не искаше да се върне на детската площадка. Копнееше единствено и само да поговори с някой, който можеше да го разбере. И да помогне не него да разбере, да проумее тази глупост, тази абсурдна идея, която беше узнало едва преди няколко часа. И като се замисли човек, в този миг на момичето не му оставаше нищо друго, освен да продължава да върви, без да знае къде отива.

 А наоколо пролетта продължаваше да сее красота. Първо се рееше из облаците, за да кара слънцето да грее по-силно, после слизаше на земята и се сливаше с природата. След себе си оставяше невидима следа, която правеше необясними неща - малките пъпки на цветята в миг разбулваха цветовете си, брезите мигновено започваха да греят със зелените пламъчета на новите си листенца, а притихналите води на безбройните горски потоци пак в миг заговаряха весело помежду си. Кой би повярвал, че може да съществува такава хубава приказка?

 Е, приказката може и да беше хубава, но дори самата Пролет забеляза, че нещо не е наред в нея. Онова малко русо момиче, което бавно вървеше по горската пътека, трябваше да се усмихне и да прогони тъгата от сините си очи, защото иначе разваляше цялата магия.

- Какво има, момиче? - обади се с топъл глас Пролет.

Момичето вдигна глава.

- Ти ли ми говориш, Пролет? - плахо попита то. - Нима имаш и глас?

- Едно чудо си има всичко и доколкото разбирам, ти ме смяташ точно за такова - отговори Пролет. - Какво търсиш в моята гора?

 Момичето тъжно повдигна рамене.

- Не знам.

- Мога ли да ти помогна с нещо?

Малкото момиче не отговори веднага. Много се беше зарадвало, че неговата Пролет можеше да говори, но все още имаше нещо, което не го оставяше намира.

- Пролет - обади се след малко то, - смяташ ли, че мечтите са време за губене?

Пролетта се изсмя:

- Че кой каза така?

- Ами всички казват така.

- А ти да не би да вярваш в мечтите? - продължи Пролет.

-Разбира се - веднага отвърна русото момиче.

 Пролет не отговори нищо, но то не можа да разбере дали защото беше заета да разбулва нови цветове или просто не искаше.

- А ти, Пролет, вярваш ли в мечтите? - запита момиченцето на свой ред.

- Аз съм чудо, мила. Сбъднатите мечти са нашите най-истински чудеса. Те са част от мен. Ако искаш ме смятай и за една мечта - стига само да повярваш в мен, ще разбереш колко красота мога да разпръсна наоколо.

- Тогава защо аз и ти сме единствените, които вярваме в мечтите?

- Сигурна ли си?

- Нима има и други?

- Има, разбира се. Къде останаха моите братя и сестри - Лято, Есен, Зима? Ами Майката Природа, която е най-голямото чудо от всички нас? Без нея нямаше да имаме място на тази земя!

- Какво искаш да кажеш?

- Че ако Природа я нямаше, ние нямаше да има какво да красим.

- Но, Пролет, твоята сила не се изразява само в красене - каза момичето. - Ти си навсякъде, винаги си толкова съвършена и истинска!

- Нали това е работата ми. Аз съм чудо, мечтите също са чудеса. Щом аз съществувам, значи ги има и тях! Стига само да повярваш в красотата им, те сами ще дойдат при теб. Разбираш ли?

 Детето замълча. Щеше му се и другите да вярваха в тези думи...

- Не бива да вярваш на тези, които ти казват, че мечтите са време за губене - продължи след малко Пролет. - Защото мечтите са нещо по-голямо. Те са нашите стремежи и желания, нашите най-съкровени мисли, най-истински чудеса! Дори тези, които ти говорят подобни абсурдни неща, искрено се радват, когато им се случи нещо добро. Нима можеш да го отречеш?

- Но, Пролет, тогава как мога да повикам мечтите си?

- Какво повика и мен. Ти повярва, че аз съществувам, направи същото и с мечтите си.

- Не мога. Трудно е.

- Щом човек има желание, нищо не е трудно. Опитай се и сама се увери, че ще стане. Или досега си ме лъгала, че вярваш в мечтите си? - каза Пролетта.

- Не съм те лъгала - тъжно отговори момичето. - Просто не знам защо другите не го правят.

- Ами кажи им да започнат да го правят - простичко отвърна Пролет.

- Не мога да го направя, защото съм прекалено малка и никой не ме слуша! - момичето изрита един камък в яда си.

- Нищо няма да постигнеш като риташ камъни! - извика Пролетта. - Заболя ме!

- Но този камък не е ли част от Природа?

- Аз току-що го създадох, не виждаш ли?

 Тогава момичето видя, че е една многоцветна вихрушка се рее пред него и оставя след себе си треви, камъни, цветя и какво ли още не.

-Не вярвам само това да те безпокои, дете - обади се след малко Пролет. - Сигурна съм, че има и още нещо.

 Момичето не отговори. Да, наистина имаше нещо, много по-страшно от това, че хората са спрели да вярват в мечтите си. То почти нищо не разбираше от проблемите, които си имаха възрастните, но това, което бе чуло и видяло едва преди броени часове, едвам не го беше накарало да заплаче и да се отчая окончателно от живота.

Работата опираше до това, че днес се навършваха цели пет години, откакто момичето беше загубило баща си. Не си спомняше много от онзи тъжен ден - само че му бяха казали, че той няма да се върне от работа тази вечер, защото е отишъл на едно много по-добро място от земята. И че то щеше да го види едва когато също отидеше на това място. Когато бе останало само в стаята си, момичето си беше поплакало за баща си и дълго се бе чудило кога щеше да отиде там, да го види отново, да го прегърне силно и съвсем по детски да му каже „татко". Във времето, когато растеше, момичето постепенно беше проумяло, че повече няма да види баща си. Но въпреки всичко вярваше в мечтата си такова място да съществува и там да всички да са всички негови починали роднини - скъпият татко, милият дядо, дори онази добра прабаба, която си отиде миналата година на преклонна възраст. Момичето се радваше единствено, че малкото й братче няма спомен от онзи ден - тогава то бе едва на две годинки и поне на него не се наложи да обясняват къде е баща му.

 До днес... когато тъгуващата майка им разказа всичко. И докато казваше, че любимия татко е загинал при изпълнение на служебния си дълг, тя изглеждаше направо съсипана. В очите й не се откриваше живот. Момичето имаше чувството, че сърцето й биеше само, за да я поддържа жива, но не и за да бъде щастливо и да мечтае. Блясъкът на онези руси коси, които беше наследило, беше изчезнал още преди пет години. Майката още страдаше неимоверно за съпруга си, за бащата на двете й деца, който беше оставил у нея само далечни, отминали и болезнени спомени. За разлика от нея обаче, малкото момиче имаше своята малка мечта - че отново ще види баща си на онова прекрасно място, за което й бяха казали преди пет години.

- Мислиш ли, че това място съществува, Пролет? - плахо попита момичето.

- Ако вярваш, че го има, значи съществува. - отвърна тъжно Пролетта. Беше се разчувствала от трагичната история на малката си гостенка.

- Как да повярвам, че го има, след като всички ми казват да не вярвам в такива глупости?

- Нима наричаш шанса отново да видиш баща си глупост?

- Не, другите го наричат така.

- Трябва да си непреклонна! Щом ти искаш да повярваш, никой не може да те спре!

 След дълго мълчание, момичето най-накрая се обади:

- Само това ли ще ми кажеш, Пролет? Да вярвам?

- В това се състои целият човешки живот. Във вярата. Независимо дали вярваш в Бога, в себе си или в мечтите си. Ако човек изгуби вярата си, тогава закъде е? - Пролет като че въздъхна. - Мога да ти кажа само, че без мечтите си със сигурност ще умрем! Вземи за пример самата мен - има ме, защото по света все още има хора, които не са загубили своята вяра. Такива като теб, които си имат своята малка мечта. А сбъднатите мечти са нашите най-истински чудеса, не го забравяй!

 Момичето се беше спряло на едно място. Думите на Пролет му бяха вдъхнали сила  да продължава да вярва въпреки всичко.

- Хайде, вече е време да се прибираш - чу то Пролетта. - Достатъчно дълго време ти отделих, виж чака ме цяла гора.

 Момичето обърна глава към цветната вихрушка.

- Благодаря ти, Пролет! 

- За нищо. Ако някога пак имаш такъв проблем, потърси ме независимо каква е Природа навън. Повярвай, че ме има и аз ще дойда. Направи и същото с мечтите си.

 И тогава момичето за пръв път от много време насам повярва. „Татко, ще те видя отново" - каза си то и се обърна обратно. Сега вървеше бързо, дори подтичваше, искаше да стигне до дома колкото се може по-бързо, за да разкаже - да разкаже и да убеди всички да вярват. Така, както беше повярвало то.

 Стигайки до големия град, то бягаше по тротоарите, сблъскваше се с хората и ето че накрая на отсрещната страна на улицата видя родния дом. Избяга по улицата, но в този момент чу силен звук от спирачки и почувства някакъв сблъсък. Но не и болка... Момичето затвори очи без да го иска, а в съзнанието му се появи Пролет, която му казваше да вярва. „Вярата ми е по-силна от всичко" - каза момичето, но гласът му прозвуча някак глухо, все едно говореше отдалеч. Когато отново отвори очи, момичето видя пред себе си баща си, който бе протегнал ръце към него и се усмихваше със сълзи на очи. Тогава то се хвърли нетърпимо в прегръдката му и съвсем по детски го нарече „татко".