Вероятно трябва да пийна нещо. В главата ми се е загнездил един пасаж от „Малка нощна музика” и упорито подрънква в унисон с капчука, а паузите стават все по-продължителни, докато се слеят в едно безкрайно тире, уведомяващо за настъпването на самата безкрайност. Разбира се, има и мъгла. Не би било редно без мъгла в подобна инфарктна нощ; виждам я бликаща от всеки ъгъл, тротоарите димят и това се случва неизменно, защото няма какво друго да се случи. По принцип кардиограмата не може да има нищо общо с мъглата, но винаги когато ме нападне тъга, а тя е твърде загрижена за моето самочувствие, все си представям тези паузи и тирета от „Малка нощна музика”, когато лимитът е изчерпан и наблюдаваш себе си от страни и от високо. Далеч съм от мисълта за ново прераждане, макар че там има някой – мълчащ задкулисно – който не съм аз, защото мълчанието продължава и това е така, и винаги е било по същия начин много преди всякакви кардиограми и мъгливи тротоари. Ясно е, че не бих могъл да се сърдя на J ...