- Тъмно е! Промълви градинското джудже на спуканата пластмасова лейка.

Отвън бе паднал сребърно перлен здрач. Студът бе изковал своя аплик около бледото и подпухнало лице на луната. Тя бавно тътреше старите си пробити чехли по билото на дълбоко спящата отсрещна планина. Утрото се струваше толкова далечно на двамата приятели, че чак тръпки ги побиваха от страх. Какво щяха да правят през дългата, меланхолична зимна нощ. Джуджето се опита да покрие треперещата от студ лейка с парче от някаква стара, избеляла рогозка. Протегна олющената си на няколко места глинена ръка и нежно я погали.

- Благодаря ти! Тихо промълви розовата лейка и обърна към джуджето страната си, на която бе нарисувана една маргаритка. Това е за теб, промълви му тя. Беше получавал тази маргаритка хиляди пъти, но винаги усещаше едно странно гъделичкане, което преминаваше като искра през малкото му глинено телце. Точно тази искрица му даде сили преди време да надмогне гравитацията и да направи първата си крачка в градината. После да протегне за първи път ръката си. После за първи път да погали гладкото и розово тяло.

Сега двамата стояха свити до декоративната дървена оградка и си спомняха за отминалите щастливи дни. Дни, в които децата бяха малки, обичаха ги и сред бурен смях и игри нежно си играеха с тях. Лятото прекарваха сред хилядите цветя в китната, слънчева градинка. А когато настъпеше лютата зима, внимателно ги прибираха в топлата и уютна барачка. Там оставаха най-после сами. Цялото време на света беше тяхно. Щастието се просмукваше през всички цепнатинки на дървеното им царство и ги обливаше с лъчите на безметежните любов и щастие.

И така до преди две години. Лятото отмина, а след това и есента. Задаваше се бялата мразовита снага на зимата. Всеки път, когато видеха по двора някой от стопаните си, джуджето и лейката се изпълваха с надежда и радост. „Ето, не са ни забравили! Сега ще ни приберат в топлата барачка на топло и сухо”. Но уви, като че ли никой вече не ги забелязваше.

Джуджето се сгуши още по-плътно до лейката. Малките му усмихнати очички се напълниха със сълзи. Накрая се предаде и сънят го прегърна и положи в скута си. Сънуваше толкова хубав сън. Пълен с чудно красиви цветя, огрети от топлите, усмихнати лъчи на слънцето. Сред цветята разпозна красивото тяло на лейката, обагрена във всички нюанси на розовото. Тя му се смееше и весело му махаше с грациозната извивка на чучурчето си. Той се затича с широко разтворени ръце към нея и... тогава се събуди. Всъщност, събуди го оглушителният шум на боклукчийския камион. Сепнато се надигна и тогава видя как крехкото телце на неговата любима потъва във вонящата паст на машината. Видя изпълнените ù с тъга очи и повехналата маргаритка на тялото ù.

Две години по-късно: беше лято и птичките шумно се гонеха из цветните лехи на градината. Тя отново беше огласена от детски смехове. Едно от децата се приближи до избелялото и очукано джудже, което стоеше самотно до декоративната дървена оградка. Протегна ръка и нежно го погали. Усети хладното му като камък мъртво телце, после се обърна и извика на баща си:

- Татко, татко! Джуджето плаче!

- Деца, какво да ги правиш! Весело се засмя бащата.