* * *

       Знаеше, че не трябва да се приближава толкова много, не трябва да позволява на светлината да я заслепи и този път. Знаеше какво ще се случи, знаеше какви ще бъдат последствията, знаеше, но не можеше да устои. Бе толкова привлечена от тази Кристална лампа. Изящно изваяна, перфектно оформена. Топла и примамлива всяка вечер, студена и отблъскваща всяка сутрин. И въпреки това Малката наивна пеперуда бе готова да й се отдаде напълно - та нали това бе единственият начин да устоиш на изкушението! Затвори очи и полетя към светлината...Тръпката бе неописуема, болката – смазваща. Падна на земята в безсъзнание.

        Събуди се от дъждовните капки... Боже, това щеше да отмие прашеца от крилцата й! Трябваше бързо да се скрие някъде, но не можеше да стане. Крилцата й вече бяха повредени. Придърпа едно листенце и заспа отново. Дъждът спря, появи се дъга. Малката наивна пеперуда отвори очи и се огледа. Не помнеше какво се бе случило. Къде се намираше? Как се бе озовала тук? Изведнъж си спомни. Остра болка прониза сърчицето й. Реши повече никога да не мисли за Кристалната лампа и заключи спомена за нея с катинарче в едно шкафче дълбоко в сърцето си. Изтръска внимателно пепелта от крилцата си, които бяха разкъсани на няколко парченца. Събра ги едно по едно, хвана иглата и ги заши. Бяха като нови. Колко време й отне и колко труд положи само тя си знаеше... И ето че отново полетя. Беше сама, но това не я притесняваше. Чудеше се само още колко ли можеха да понесат крилцата й... От сега нататък имаше намерение да го кара по-спокойно и в същото време да се радва максимално на живота.

        Един ден реши, че ще замине някъде надалече.  Имаше чувството, че живее тук от цяла вечност. Уж бе пеперуда, можеше да отиде където си поиска само с няколко размаха на крилцата си, а сякаш бе пуснала корени в този пуст мрачен град... Постави хубавите си спомени в едно малко куфарче. Грабна лошите и понечи да ги изхвърли, но не го направи. Все пак и те бяха част от живота й, макар и изпълнена с болка и страдание. А мечтите - тях ги остави свободно да се реят до хоризонта и отвъд.  Затвори едвам, едвам куфарчето и отлетя. Не се обърна повече назад, това беше миналото й. Отправи поглед към настоящето, към морето, което блестеше сякаш някой бе изсипал тонове брокат в него и към нарисуваното сякаш от художник розово-лилаво небе.

        Летеше ден и нощ, посрещаше изгрева и изпращаше залеза. Обиколи толкова много места, изпита толкова много нови приятни емоции. Бе щастлива, но изпитваше празнота, която с всеки изминал ден се увеличаваше все повече и повече; черна дупка,загнездила се в малкото й телце, която се разширяваше, хранеше се от нейното щастие, като го унищожаваше постепенно, и скоро щеше да погълне и нея самата. Нещо й липсваше. Нещо, което преди имаше, но го беше оставила някъде по пътя. Нещото, което я правеше наистина щастлива, караше я да си мисли, че може да полети и без крила, защото само допирът с него я издигаше до небето. Нещото, което я вкарваше в екстаз всеки път, когато го опиташе; нещото, което я караше да се чувства по-жива от всякога. Най-прекрасното нещо на света, но същевременно и най-лошото, защото всеки път, когато вкусваше от него, то бавно и сигурно я убиваше... тръпката.

        Когато замина, остави тръпката зад себе си, защото бе сигурна, че при още един допир с нея ще умре. Но в момента именно липсата й я разяждаше бавно и болезнено... „Тръпки има под път и над път” – мислеше си. Само трябваше да намери магазин, в който продават. Щеше да си купи повече, но от по-безопасните, които няма да навредят на крилцата й, и щеше да бъде щастлива цял живот. Отиде в близкия град и започна да търси магазин за тръпки. Но защо никъде нямаше табели? Реши да попита някого, но всеки й се изсмиваше. Нима в този град не продаваха тръпки? Как тогава живееха всички тези хора?! Точно когато бе готова да се откаже и да си тръгне, някой я дръпна настрани в една малка уличка и й посочи магазина.

- Това е мястото, което търсиш.

Това не беше магазин. Беше една малка къщичка, която не се различаваше по нищо от останалите. Все пак трябваше да провери... Отвори вратата предпазливо. Някакво звънче издрънка и се появи човек.

- Една тръпка, моля!

        Дилърът на тръпки я изгледа многозначително, отиде някъде и се върна с кутия, пълна с различни кръгли хапчета. Имаше розови, сини, жълти, зелени, оранжеви, с цветчета, с пеперуди, с облачета, със звезди, със символи, с надписи, с целувки, със сърца...

   – Колко странно. – мислеше си Малката наивна пеперуда. – Никога не съм и предполагала, че тръпките са някакви кръгчета с различни щампи на тях.

   - Искам най-безопасната тръпка.

   - Ще ти дам от най-безопасните! Едно хапче и си „там”.

        От този момент животът на Малката наивна пеперуда бе като поредица от късометражни филми. Толкова много моменти, спиращи дъха; незабравими емоции, побрани в рамките на няколко часа. Няколко часа, през които тя опитваше от всички така наречени от хората „удоволствия”; няколко часа, които не бяха като другите часове, протичащи без да оставят следи. Няколко часа, през които тя бе свободна, извън пределите на тялото си; през които бе толкова красива и виждаше само красиви неща (лошите бяха заличени с коректор, а върху тях бяха изрисувани още куп красоти). Няколко часа, които започваха и свършваха с едно премигване. А когато свършеха, Малката наивна пеперуда изпитваше нуждата от още няколко. Тя бе открила тръпката и то безопасната тръпка, която няма да навреди на крилцата й, бе сигурна в това... бе открила път към безграничното щастие и всичко това закодирано в едно малко хапче...

        Отвори пликчето... “едно хапче и си там”... реши да вземе няколко... затвори очи... светлина, ярка светлина... докосна се до нея... тръпката, усещането.. никаква болка... крилцата... какво бе това? Слънцето, Раят? Потъна в бяла вълна от тишина, море от ситни диаманти. И изведнъж всичко спря. Времето спря, вятърът спря, Земята спря да се върти. Черна багра се разплиска по пейзажа. Мрак погълна всичко, погълна и безжизненото телце на Малката наивна пеперуда.

Защо бе толкова наивна да повярва, че има безопасни тръпки...

* * *