12 min reading
– Вечерта е разкошна – въздъхна доволно Елена. – Беше ми омръзнало от този студ.
– Наистина – съгласи се мъжът ù. – Пролетта започва да се усеща.
Светлината от високите улични лампи и неоновите реклами, изпъстрили фасадите на околните сгради, придаваха на неголемия площад, на паметника в центъра, на околните дървета златист, фееричен вид. Хората се разхождаха спокойно, разговаряха, смееха се, загърбили забързаното всекидневие. Даже автомобилите бяха по-малко, освободили място на топлия вятър, обвяващ косите, галещ лицата, плъзващ се по телата под разкопчаните палта.
– Отдавна не сме излизали така – обади се отново Елена. – Едно от онези дребни, зареждащи неща. Сега си давам сметка, че бях започнала да ги пропускам.
– Неминуемо се случва, когато човек няма необходимото спокойствие.
– А не би трябвало. Те са като подправки в ястие – оживи се Елена. – И без тях може, но с тях е много по-вкусно. Може да не променят живота, но го правят по-шарен.
– Все пак има значение и какво е яденето.
– ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up