Малкия финал
(хроника на една друга история)
Има истории, защото има хора. А хората най-често, без да искат създават истории, които ги надживяват. Забъркват се в нещо, предзвикват го наужким и така се раждат хартиените скулптури за памет на героите им. И както хората, така и историите са различни. По-дългите най-често завършват със свещ (оставена от някой непознат застинал в сенките на мразовит декември), по-кратките с целувка, а добрите и с двете заедно. Не е лошо да има по едни убит, един влюбен (които да са един и същи човек) и един здрач в края на хоризонта, малко напрашени мисли, и две-три попукани устни. Едно загръщане в мрака и човек, който се губи в него. За добрите неща си има стандарти. Като в любовта, погледите, кражбите (на сърца, дробчета и далаци) и думите. Не знам дали съм следвал тези стандарти. Но знам, че следвах спомените си като лош студент след лоша нощ.
Ти сигурно си мислил за това нощем, преди да заспиш, пред огледалото в банята, изправен до камината, загледал за ...