За тогава, когато Сега ще бъде Някога

Една-единствена дума, а толкова много значения и пропита с толкова много чувства..

Дума, понякога равна на Смъртта, а друг път.. друг път дори по – силна и от нея. Но как една най – обикновена дума може да има такава сила? Как е възможно при изричането й да се сриват светове, а само дори при мисълта за нея да не желаеш нищо друго, освен Смърт?! ...

Изписала съм толкова много редове за любови, предателства, разочарования; грехове прикрити в тишината на мрака и истини, търсещи пътя си в тъмното на светлината; прошки (поискани, и непотърсени; дадени и премълчани), наказания, неспазени обещания, изплакани сълзи, изкрещяни молитви, и.. накрая тишина...

Изписала съм толкова много, че вече дори аз самата не мога да разпозная себе си измежду собствените си редове (заключена в оковите на невъзможното ти отсъствие, където е мястото ми).

Винаги съм се обръщала към теб, читателю, разкривайки най – тъмните си тайни и най – големите си страхове, и съм те допускала в дебрите на световете ми без капка съмнение, че мястото ти е именно там. Днес обаче ми е толкова изморено, че реших тихо и кротко да приседна до теб, и да надникна леко в моята микровселена.

Нека заедно с теб сега да материализираме думата. Да я почувстваме. Да я вкусим и докоснем. Да я оставим да се разлее във вените ни и да прониже сърцата ни, да отрови душите ни, и да замъгли съзнанието ни.

Сбогом..

Нищо..

Гледам лилавата стена срещу мен и единственото, за което мисля е колко неравномерно е боядисана. Как тук-таме боята прозира, оставяйки усещането за нещо незавършено. Така се чувствам и аз – неравномерно боядисана, и незавършена..

Винаги ли е така, читателю? Винаги ли се чудиш какво да правиш със стената в живота си? Дали да я боядисаш още веднъж или да я събориш и изградиш наново? И винаги ли решението е толкова трудно?

Разхвърляните ми мисли ме дърпаха към онази пропаст, която беше като поглъщаща, бездънна яма, давеща те в най – различни чувства, страхове и несбъднати мечти; мисли, които като бесни кучета се откъсваха от синджирите си, и стремглаво се хвърляха в същата тази бездънна пропаст.

Разхвърляно и неподредено, читателю, и толкова объркващо. Кога в изписаните от мен редове бесните ми кучета слагаха край на живота си, вместо да измъчват душата ми?

Дали ще си спомням нещо от досегашния си живот, когато след време отново ми се даде шанс да погубя себе си?

Чувстваш ли вече сбогуването? Знаеш ли откъде да започнеш и къде точно да спреш, за да кажеш всичко, което имаш, но, и за да не натежиш с думите си, за да не отегчиш и разгневиш?

Намери ли думи, с които да се сбогуваш (с любовта, с тъгата, със самотата, със света, със старото си аз) ?

Аз ли? .. Мога само да въздъхна за всичко хубаво, което е минало покрай мен, като приятен полъх на фона на безцветното ми съществуване..

Послепис: Могат ли думите ни да накарат някой друг да се разплаче? Да се засмее? Да се влюби?