Карах със шейсет. Тананиках си нещо. Минавам по това шосе всеки ден. Беше заснежено. Подцених пътя. Не предположих, че е и заледено. Навлизам в поредния десен завой. Колата поднесе надясно - не ми се бе случвало досега. Опитвам се да я овладея. Последва остро поднасяне наляво. Неконтролируемо. Неочаквано. С периферното си зрение забелязвам размазан тъмен силует. Разминавам се на косъм. Автомобилът ми продължава да се носи. Пред мен изниква бетонната ограда на бензиностанцията. Виждам как летя към нея. Виждам сблъсъка на бялата предница със сивия бетон. Отворила съм широко очи и гледам...

            Точно в този кратък миг съзнанието ми беше изпразено от съдържание - напълно чисто и ефирно, сякаш полетях. Нещо като нирвана. Никаква мисъл, никаква емоция. Като вакуум.

            В следващия миг вече усещах краката си да натискат докрай съединителя и спирачката. Не знам дали беше правилно. Не знам и как го направих, понеже мозъкът ми не беше подавал такива сигнали, не беше изпращал такива импулси по невроните. Но го направих. И колата се завъртя на сто и осемдесет градуса, за да се закове на площадката на бензиностанцията. Виждах пред мен следите, които са оставили гумите по пътя - яростни черни ивици насред побелялото шосе в безмислен опит да предотвратят неизбежното...

            Но то беше избегнато. Не знам как. Стоях в колата напълно парализирана и гледах ту следите в снега, ту бетонната ограда. Към мен се затича уплашен мъж. Погледнах го и махнах с ръка, че всичко е наред. Даже успях да се усмихна! Бях напълно спокойна  и уравновесена. Не проумявам как. После дойде шокът. Сълзите. Хлипането. Боже, какво стана? Наистина ли съм добре? Размина ли ми се? Затворих очи и мислено благодарих на Бога. Много, много пъти...