Баща ми ми казваше: “Истинският мъж трябва да знае три неща - Как се убива мамут, как се правят мъжки деца и респективно - да научи потомството на предните две. Без съмнение първите две му идваха отръки, но опреше ли до това, моя милост да усвои тази вековна традиция, нещата удряха на камък. Буквално. Камък по главата ми.
     Вече 5-та година откакто ми пораснаха косми там долу, (което съгласно племенните стандарти бе равносилно на пълнолетие), аз бях абсолютно неспособен да убия едно от тези проклети същества. Не, че щях да умра от глад – баща ми, било то с неохота, отделяше залък от семейната трапеза и за мен. Истинският проблем беше в това, че някой от празноглавите ми прадеди, умрял преди няколкостотин зими (надявам се да го е стъпкал разгневен мамут) е решил, с цялото си дебелоочие, че подрастващият младеж, докато не осигури мамутско на трапезата, не може да се заеме с изпълнението на втората част от завета. Сами разбирате, че за един пещерен човек на моята възраст това си е истинска трагедия, още повече, че повечето ми по-малки братя всяка вечер се въргаляха в кожите, кой с една, кой с няколко женски.
     След последния ми неуспешен опит реших, че ситуацията е безнадеждна и се оставих в ръцете на отчаянието. Отидох до реката, където обичах да се излежавам и да целя онези глупави водни същества с камъни. Бръкнах в плитчината, заредих се с цяла шепа и се заех със задачата си, мислейки си през цялото време за онова момиче от съседната пещера, с големите, сладко полюшващи се гърди. Баща и я беше обещал на този, който тази година успее да убие най-големия мамут. По-всичко личеше, че това няма да съм аз и не ми оставаше нищо друго, освен да отида да се оплача на единствения ми приятел, чието име, поради нечленоразделния му характер ще заместя с Х.
     Х беше странен тип. Не приличаше на никой от останалите в племето. Мажеше тялото си с разни бои и носеше на врата си кожени връвчици с цветни камъчета, вместо обичайните зъби и нокти и изобщо, беше голяма работа. Заниманието му бе да драска разни животински фигурки по стените на пещерите, за което пък жените му даваха храна и кожи. Мъжете пък стояха намусени, мляскаха с кървава мръвка в ръката и гледаха как изпод ръцете му оживяват фигурите на мамути и саблезъби тигри. Още нещо обаче отличаваше Х от останалите. Един ден преди няколко зими, мамутите не се появиха и по всичко личеше, че племето сериозно го е загазило. Точно тогава, Х се появи, влачещ голям, космат хобот, оставяйки кървава диря зад себе си. Всички се събраха зяпнали около него, жадно попивайки и най-малките подробности около кървавата схватка с чудовището, за която Х разказваше с такова спокойствие, все едно е убил не мамут, а катерица. От този момент нататък Х не бе хващал копие и в знак на благодарност имаше осигурено месо до края на дните си.
     Това, което се бе случило обаче бе малко по-иначе. Знам, тъй като същия този ден се скитах безуспешно с надеждата да намеря някой премръзнал корен, с който поне малко да притъпя болката в корема. След като бродех цяла сутрин най-накрая краката ми измръзнаха и сломен от глада и студа реших да се прибирам към пещерата. Точно тогава зърнах в далечината покрития със сняг труп на мамут и Х, на стотина крачки от него, който бавно се приближаваше и подозрително се оглеждаше около себе си. И до днес не знам защо Х си измисли историята с мамута, но дали го е убил сам или го е намерил умрял, поне според мен нямаше никакво значение. Нали все пак всички се въргаляхме с дни в пещерите, с препълнени кореми и омазани от глава до пети в мамутска лой. И до днес не съм казал на Х за тази история и не мисля някога да му казвам, все пак той е единственият човек, който не ми се подиграва.
     Седнах на един объл камък пред пещерата му и се заех да го наблюдавам. Х упорито стържеше някаква безформена червена буца с брадвата си. Честно казано не разбирах защо се занимава с тези неща, но пък ми бе приятно да го наблюдавам. Често си мислех, дали пък някой ден хората няма да оставят мамутите на на мира и току-виж започнали да се занимават и с такива, било и то странни неща като мацане по стените. Гласът на Х ме стресна.
     - Пак си нямал късмет при лова. А?
     - Знаеш ли, Х, струва ме се, че никога няма да мога да убия мамут. Даже възнамерявам да се откажа, просто не ставам за тая работа. Не си ли се чудил, какъв щеше да е животът без мамути?
     - Живот без мамути?
     - Ами да. Ако въобще ги нямаше или просто някой ден изчезнат? - Х се засмя и седна до мен.
     - Искаш ли да ти разкажа нещо? - Поклатих одобрително глава. - Преди много зими, много преди да се родите ти и баща ти, твоите прадеди са дошли тук от място, където е нямало мамути. Но ето, че дошли тези големи, космати животни и всичко започнало да се върти около тях. Хората забравили завета на дедите си и започнали да измерват живота си с мамута. Но запомни, че дори един ден те да изчезнат, ти или твоите синове пак ще трябва да се докажат като убият своя мамут.
     - Но нали ще са изчезнали?
     - Някой ден ще разбереш. - Х ме потупа по рамото и се върна при разноцветните си камъни. Седях си там, на камъка, и в главата ми бе пълна каша.
     - Значи така! Трябва да чакам проклетиите да измрат... Не! Още днес ще убия най-големия! Ще ги убия всичките! Ще взема момичето с големите гърди и никога, ама никога няма да спомена пред синовете ми, че въобще са съществували мамути!