Маня пресече улицата припряно, стъпи на тротоара и автобусът пристигна. Беше се замислила и не виждаше никой, не чуваше какво говореха другите пътници. Мислеше си за своите неща. Трябваше да отиде на проба, шиеше си палто, че старото се беше поизтъркало вече. Трябваше да вземе детето от детската градина, да се прибере, да приготви вечеря, да оправи детето и чак тогава можеше да легне да си почива. Слезе на спирката до катедралата и тръгна пеш по главната улица, до ателието, където ù шиеха палтото. Дали нямаше да закъснее… ако имаше и други за проба… Пристигна и наистина, видя още две жени да чакат.
След тридесет минути беше готова. Излезе на тротоара, погледна часовника, беше вече шест часа – господи… детето! Застана на спирката - поне до катедралата да хване автобус, а от там до детската градина пеш имаше още 10-15 минути. Ех… не идва…
Ха, тази кола, която идва насреща, май е на един съсед на майка ù. Като малка с децата играеха пред тяхната порта. Бате Николай със зеления „Вартбург”. Махна с ръка и колата намали, малко я подмина, върна назад и спря пред нея. Тя отвори предната  врата и седна, без да погледне към бате си Николай.
- Здравей, бате Ники! Как си? Сигурно се прибираш от работа? И аз излязох от работа в пет часа, трябваше да отида на проба, да напазаря и закъснявам за детето. Нали ще ме оставиш до катедралата, аз от там нататък ще продължа сама до детската градина. Как са старите? - Майката и бащата на Николай бяха над 80 годишни, но бяха  много добри съседи с майката на Маня. Познаваха се от много години. А откакто татко ù почина, те помагаха на майка ù още повече.
Маня не спираше да говори и видя, че наближават катедралата. Приготви се да слиза, каза му да предаде поздрави на родителите си и тъкмо му поблагодари за услугата, той каза:
- Благодаря за поздравите, но аз не се казвам Николай и не ви познавам.
Маня обърна глава на ляво и изтръпна. Боже… непознат човек! От очите ù закапаха сълзи. Напираха едни противоречиви чувства, ту ù се искаше да се закикоти с глас, ту ù се плачеше от срам и притеснение.
Човекът се представи. Бил лекар, хирург във Военна болница, ако искала, щял да я закара до детската градина. Ако има нужда от помощ, да му се обади, каза си и името, но Маня изобщо не го чуваше какво говори. Благодари му за кой ли път и слезе от колата. Вървеше по тротоара и ту се смееше, ту плачеше, сложила длан на устата си, но не спираше да върви. Пристигна в детската градина, изпотена, притеснена и уплашена.Отвори вратата на стаята и едно слънчево момченце с големи кафяви очи хукна срещу нея.
- Мамоооо…
Две ръчички се увиха около врата ù, две малки устнички се докоснаха до нейните и… сърцето ù се успокои. Грабна торбите, дамската чанта на рамо, в другата ръка ръката на детето и тръгнаха усмихнати и щастливи към дома си.