May 2, 2020, 1:22 AM

Марио 

  Prose » Narratives
970 2 6
17 мин reading

 Спирачките на влака пронизаха тишината.  Вече съм у дома, въздъхна с облекчение младото момиче. Леден вятър я посрещна на гарата в нейния роден град. Тук имаше много повече сняг, от колкото в големия морски град. Голямо усилие й бе необходимо, за да се придвижи с двата огромни куфара до стоянката на такситата. Другите пътници я бяха изпреварили и там беше останало само едно такси. Щом се приближи, шофьорът излезе и отвори багажника. Взе двата куфара и ги прибра. Тя го поздрави преди да влезе в колата. Беше симпатичен млад мъж с дебела черна шапка и черни ръкавици.

Колата се движеше бавно, ледът под гумите скърцаше зловещо. Шофьорът на таксито я загори, щяха да пътуват по-дълго от обикновено. Тя му разказа, в кой университет следва и че се прибира за десетина дни преди изпитите. Той й сподели, че от съвсем скоро е в града. Бил очарован от хората и опростения начин на живот тук. Младото момиче си помисли, че гласът на шофьорът е много плътен и се усмихна. В този момент усети, че той я гледа в огледалото и се изчерви.

Колата спря пред блока, в  който живееха родителите й. Младото момиче подаде пари на шофьора. Той ги пое, като я гледаше право в очите. Ръката й докосна неговата…..последва секунда мълчание. Тя се отдръпна и слезе от колата. Младият мъж свали багажът й, отново гледайки я право и го подаде.

 На следващата сутрин Ели пиеше кафе с родителите си в кухнята. Баща й обясняваше, че навън е страшно студено, около минус десет градуса. Баща й запали цигара на прозореца, Ели също подаде глава навън. Снежнобели преспи сняг, много сняг. Нямаше никого. Пред входа на блока имаше едно такси. Баща й коментира, че вероятно шофьорът замръзва с този изключен двигател.

През целия ден Ели седя пред телевизора. Ранният следобед на следващия ден реши да посети баба си, която живееше наблизо. Облече се топло и излезе навън. Слънчевите лъчи оглеждащи се в белия сняг я заслепиха.

- Здравей! – чу мъжки глас пред себе си.

Ели повдигна очи, първо успя да различи жълто петно пред себе си. После осъзна, че това е младежът със същото такси, което бе взела от гарата. Младият мъж седеше пред колата.

- Казвам се Марио. Зная, че ще ти прозвучи глупаво, но аз те чакам тук от вчера за да те поканя да пием по кафе.

След няколко секунди, в които младото момиче превъзмогна изненадата си, отговори плахо:

- Аз съм Елена! Не зная какво да кажа….това е много странно…..да, може да пием кафе.

Младият мъж се усмихна, имаше прекрасна усмивка и красиви бели зъби.

Отидоха в близко заведение. Без да гуми време, Марио заговори смело. Предположи, че има риск тя да го сметне за напълно луд, но въпреки това ще сподели какво усеща. От мига, в който я е видял, не е могъл да спре да мисли за нея.

- За да не те изпусна реших да чакам пред вас колкото е необходимо. Зная, лудост е, странно е, но аз съм такъв човек…… Преди известно време аз се сблъсках със смъртта и това ме накара да не пилея нито минута повече в живота си. Реших, че  е най-добре да бъда откровен с теб. Тези твои сини очи…… Аз се опитвам да кажа, че тези твои очи накараха сърцето ми да бие лудо! Никога не съм вярвал с глупостите за любов от пръв поглед, но ето че се случи просто. Може да ми се изсмееш в лицето и да си тръгнеш, но поне ще знам, че съм ти казал какво чувствам. А това е много трудно за един мъж….. та исках да кажа, че бих желал да те опозная….

Ели го прекъсна:

- Това е много мило, но аз ……ти не ме познаваш, как е възможно да….

- Ели, спри! Забрави сега всичко, което ти казах преди. Да започнем отначало, искаш ли? Просто да пием кафе.

Младото момиче поклати глава в знак на съгласие.

- Аз съм Марио, на двадесет и девет години съм. Работя, като таксиметров шофьор, живея на квартира отскоро в това градче. Много обичам футбол, мразя мръсни обувки и крем-карамел.

Двамата се разсмяха.

- Аз също мразя крем-карамел!

После Марио сподели за своята лична драма. Разказа й, че е бивш наркоман и дълго се е лекувал в една клиника. Вече три години бил изцяло чист и водел нормален живот. Елена също му разказа за себе си. Марио се оказа доста забавен, често я караше да се усмихва в разговора. После я изпрати до дома й, предложи да се видят и на следващия ден. В съзнанието на Ели изплува образът на нейният приятел, но въпреки това се съгласи. Младият мъж и бе интересен и забавен.

 Следващите няколко дни се срещаха всеки ден. Марио се държеше с нея приятелски, тя с него също. Беше й много приятно в неговата компания. Естествено, дори и при малък намек от негова страна, щеше да го отблъсне.

Една сутрин Марио предложи да се спускат по снежния хълм и да си припомнят детството. Оставиха колата в ниското и той извади от багажника голям черен чувал. Той щеше да бъде тяхната шейна. От дете Елена не се беше забавлявала така! Двамата, седнали на импровизираната шейна се спускаха по хълма, след няколко метра шейната се преобръщаше и те падаха в снега. При едно от тези падания някак се завъртяха и Ели падна върху младия мъж. Усмивката и застина! Гледаха я две дълбоки и тъмни очи, от които струеше много любов. Дори през дрехите усещаше ударите на сърцето му. Осъзна се едва, когато отдръпна устни от неговите. Беше го целунала! Тя, момичето със сериозната връзка, момичето на което всички завиждаха, момичето с най-готиния приятел – високият рус асистент. Изправи се бързо. Какво правеше? Защо?

Помоли Марио да си вървят веднага. Чистеше снега от себе си, когато той я хвана за раменете и я обърна към себе си. Каза й, че трябва да поговорят, но тя единствено повтори, че иска да се прибере.

В колата Елена разказа на Марио за своя приятел. После му обясни, че е най-добре да не се виждат повече. Той прие това нейно решение и каза, че няма да я притеснява.

Тази нощ Елена не успя да затвори очи. Не спираше, искаше, но не можеше да спре да мисли за Марио. Често поглеждаше мобилния си телефон, но той не беше я търсил.

 Минаха няколко дни, в които тя мислеше все за него. Сподели с майка си, но тя беше категорична. Нямаше как да замениш красив асистент с бъдеще за беден шофьор. Въпреки, че осъзнаваше това, сърцето подсказваше друго.

Една снежна сутрин, едва успяла да премине преспите сняг, Елена стоеше пред квартирата на Марио. Тя знаеше, че скоро той ще излезе за работа.

- Здравей! – той застана пред нея.

- Марио, аз искам да ти кажа много неща, но най-важното е, че не мога да спра да мисля за теб.

 Въпреки проблемите с родителите си, Елена прекара следващите дни и нощи с Марио. После замина за две седмици, имаше изпити, а и трябваше да оправи отношенията с бившия си приятел.

Марио усети, че гласът й трепери, когато го помоли да я чака на гарата. Вече бяха в квартирата му, когато тя сподели, че предишния ден е била на лекар. Оказало се, че е бременна. Следващите няколко минути младият мъж не успя да помръдне. После я сграбчи и притисна към себе си.

- Това е невероятно, прекрасно! Защо си тъжна? О, съкровище! – Марио я целуваше и прегръщаше. После се изправи и извади нещо от един шкаф. Застана пред нея и подаде черна кутийка.

- Ели, мила моя, пазех това за друг случай, но сега е най-подходящият момент. Обичам те много и те моля да се омъжиш за мен!

Ели го целуна, пръстенът бе малък, но прекрасен.

- Съкровище, виж ме как живея. Аз избрах този обикновен живот, нямам нищо, само себе си мога да ти дам! Но ти обещавам, че ще работя много, на теб и бебето нищо няма да липсва. Ще направя всичко по силите си! Ще се грижа за вас! Обичам те!

Трудно беше на Ели да убеди родителите си да приемат бедния шофьор. При запознанството с него, те откриха, че е много интелигентен и забавен младеж.

Елена се премести в квартирата на Марио. Сватбата щеше да бъде след месец. Няколко пъти тя се опита да научи от Марио за неговите близки, но той категорично отказваше да коментира. Елена се сети, че може от личната му карта да разбере какъв е адресът на семейството му.

 Още на следващия ден каза на Марио, че отива ще пътува само за ден за някаква курсова работа. Вместо това, пристигна в града, от който идваше Марио. Такси я откара до адреса на личната му карта. Оказа се, че сега там има построен голям лъскав хотел с огледални стъкла. Тя реши да влезе и да попита дали случайно знаят нещо за хората, живели преди на това място. Единственото, което знаеше, че майката на Марио се казва Мария.

На рецепция попита дали случайно знаят нещо за семейство Оряхови, живели тук преди. Момичето я погледна малко странно, после отговори, че това са собствениците на хотела и ако желая ще повика г-жа Мария Оряхова. Елена съвсем не беше подготвена за това, успя само да кимне в отговор. След минути от асансьора слезе елегантна дама с красив сив костюм и стилна прическа.  Тя покани младото момиче да седнат във фоайето и попита по какъв въпрос я търси. Ели и се представи, плахо обясни, че е приятелка на сина й. Тялото на възрастната дама се изпъна, като струна. Ели обясни, че Марио няма представа, че е дошла тук. Тя извади от чантата си покана за сватба, възрастната дама я прие с трепереща ръка.

- Благодаря ти, мило дете. Стана така, че ние имахме много проблеми. Много се надявам, че той е добре сега. В началото нямахме представа къде е. Аз го открих, че един детектив. Дойдох във вашия град и просто го наблюдавах от далеч. Ела с мен горе, за да си поговорим насаме.

Качиха се на последния етаж на хотела. Целият етаж бе техен апартамент. Ели никога не беше влизала в подобен скъп и изискан дом. Мария беше много мила с нея, тази среща бе шок и за нея. Каза, че ще си налее питие, подаде чаша и на младото момиче, но тя отказа. Мария директно попита дали не е бременна. Елена само се усмихна. Възрастната жена нямаше как да прикрие радостта си. Вдигна телефонната слушалка и след минути масата бе отрупана с храна.

- Хапни си добре, дете и моля те ми разкажи всичко.

Ели разказа всичко от самото начало.

- Такъв си е той, винаги е бил романтичен и чувствителен. Но тези наркотици……

Мария се разплака. Разказа на Ели, че до преди четири години всичко е било чудесно. Марио, заедно с по-големия си брат, учел в на-престижния университет в столицата. Марио точно завършил семестриално, когато се случило нещастието. Една сутрин открил брат си мъртъв от свръх доза, това го накарало да осъзнае своята зависимост  и се съгласил да постъпи в клиника в Мюнхен.

С баща си от малък, Марио винаги спорил, но след смъртта на брат му, отношенията им се влошили. Той обвинявал него, а Марио парите на баща си. След поредния скандал Марио просто изчезнал. Бащата на Марио бил богат човек. Притежавал три хотела и два ресторанта, а Марио избрал да работи, като шофьор.

Младото момиче слушаше и не можеше да повярва. Колко тайни имаше нейният годеник! Онова момче със евтината черна шапка, онова момче с парче найлон вместо шейна…..

Мария излезе от стаята, после се върна с дебел плик. Помоли Елена да го приеме, за да си помогнат с разходите за сватбата. Ели категорично отказа да го приеме. Шофьорът на Мария я закара до гарата. Докато пътуваше телефонът е звънна. Беше Марио:

- Съкровище, идвай си бързо. Имам изненада! А и си намерих още една работа през нощта. Така, с две заплати, ще имаме прилични доходи! Ти как си?

- Не, но как ще работиш и нощем? Не съм съгласна, не може така.

- Идвай си бързо, трябва да ти покажа нещо!

Елена успя само да му каже, че го обича. Заплака. Той би могъл да има всичко, а бе избрал толкова беден живот. Много се стараеше заради нея и тя го осъзнаваше.

 Вечерта той изглеждаше много ентусиазиран. Паркира таксито пред една нова сграда и каза, че това е новият им дом. На последния етаж  таванските помещение  бяха пригодени за живеене с ново обзавеждане.

- Много е хубаво, нали! Тук ще отгледаме нашето бебе. Не ти ли харесва, Ели?

Беше хубаво, всичко бе ново, но  Елена не можеше да се зарадва. Мислеше само къде е била  преди часове и нямаше как да се зарадва на тези скосени тавани.

 Следващите седмици почти не се виждаха. Пред деня Марио беше таксиметров шофьор, а вечер охрана в казино. Въпреки натоварването, той сияеше. Беше щастлив, че има допълнителни доходи.

 В деня на тяхната сватба валеше силен дъжд. Ритуалът щеше да бъде в много тесен кръг, нали Марио не бе поканил никого, освен двама приятели.

Младоженците влязоха в залата, където ги очакваха гостите. Ели се чудеше дали родителите му са дошли, но Марио веднага ги позна из между другите. За секунда застина, но после продължи напред.

Ритуалът беше чудесен, всички се просълзиха! Дойде и време за снимките. Родителите на Марио наблюдаваха от един ъгъл. Марио отиде до тях, Ели вървеше след него.

- Какво правите тук, вървете си веднага!

- Но, сине! – майка му се разплака

- Аз ги поканих, те имат право да са тук. – младото момиче го хвана за ръката

- Ти как разбра за тях? Всъщност няма значение, аз нямам родители, вървете си веднага! – Марио бе много ядосан.

Родителите му тръгнаха надолу по стълбите. Марио се върна при другите гости. Елена ги настигна и им се извини.

- Няма нищо, ти нямаш вина! Благодарим ти, че ни направи част от вашия празник! – Мария я прегърна.Благодаря ти и аз, беше смела постъпка! Няма да я забравим! Това е за вас! – бащата на Марио и подаде ключове за автомобил с червена панделка.

Ели отказа да ги приеме, но бащата на Марио бе категоричен. Гледаше ги как се отдалечават, беше й  страшно мъчно за тях, знаеше какво става в душите им.

Някой я хвана за рамото. Марио ли беше?

- Ели, Ели, събуди се! Ще изпуснеш влака! Ставай!

Беше съквартирантката й! Елена подскочи! Нима всичко бе сън? Нима все още не беше срещнала Марио?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Mира Ангелова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??