Стая 604 на последния шести етаж. Навън е обед. Слънцето си играе с пердето. Плъзгам пръсти по ръбовете на мебелировката. Синята рамка на прозореца ме приканва да го отворя. Навън е пролет. Облакът отсреща ми прилича на замък. Нашият замък, където ще отидем когато затворя очи и почувствам вкуса на устните ти. Зеленото пристъствие в синьото небе е всъщност твое. Твои са, и белите ми ръце, и белите ми мисли. Строежите пречат да те видя, но не ми пречат да усетя как дишаш учестено, приближавайки се към хотела. Теменужките покрай парфюма ти се повдигат на пръсти на алеята. Вятърът роши косата ти. Носиш торбичка с две праскови. Найлоновото пликче шумоли, припомняйки ти мириса на сочните плодове, които си взел за мен, но едва се сдържаш да опиташ. Спираш, за да си оправиш яката на ризата и се любуваш на времето. Красив и смел вървиш напред, като в същото време се чудиш защо изобщо се облече, след като и без това всички хора те гледат особено. Така гледат хората, когато срещнат ходеща птица, ...