Всяка сутрин се будеше с желание. Отваряше очи, усмихваше се на утрото, което галеше нежно страните му през малкото таванско прозорче и слагаше маската на лицето си. Тя бе най-ценното му притежание. Без нея хората щяха да видят истинското му лице и да бягат от него. Сега поне всички го отминаваха - никой не го забелязваше, сякаш беше невидим, сякаш не съществуваше. Но поне нямаше крясъци.
Всеки ден се разхождаше по смълчаните улици в търсене на искрата. На онова чувство, онзи плам, който да му върне живота.
И всеки ден се прибираше вкъщи... самотен. И продължаваше да вярва, продължаваше да търси. А пламъкът все не го спохождаше.
Пречупен през призмата на старо огледало, животът му се рисуваше. Преследваше сенките на бъдещите хора. Затръшнал вратата с реалността, той живееше в собствена картина. И дните препъваха се един през друг кой да го прекърши пръв. Защото духът му бе млад, а сърцето - пъстро.
Една вечер се прибра по тъмно. Беше обикалял в дъжда, от косата и дрипите му капеше вода ...