Откакто работеше в пиано-бара, вече близо три години, Олег за първи път обърка нотите, на парчето, което свиреше. За щастие никой не забеляза, освен него самия, но точно в този момент това не го вълнуваше. Той гледаше в една от отсрещните маси и колкото и да му  искаше да не поглежда, очите му постоянно се връщаха там. В главата му бушуваха противоречиви спомени и емоции, които му беше трудно да изключи. Насреща стоеше Васил . Не беше го виждал от единадесет години, от времето, когато беше ученик... Забеляза, че и Васил го поглежда, но всеки път, когато погледите им се срещаха, той бързо отместваше своя.

     Дойде време за 15-минутната му почивка и докато палеше цигара Олег се върна назад в спомените си. Спомни си как отнасяше подигравките на съучениците си от самото начало в новото училище. Колкото и майка му да му обещава, че в един момент той ще свикне там и съучениците му ще спрат, това така и не се случваше. Не знаеше кое ги дразни повече – това, че е необщителен, това, че беше освободен от физическо, заради проблемите с бъбреците, това, че свиреше на пиано, вместо да рита топка, това, че беше сламено рус и с красиво лице, това че беше наполовина руснак... На Олег така и не му стана ясно защо това караше определени хора от класа постоянно да се нахвърлят върху него и да го наричат „педал”. Той самия отричаше пред себе си да е такъв, та нали това беше толкова погрешно, а и как можеше те да знаят преди него какъв е той самия. Това отричане обаче не продължи дълго.

     Един следобед, в девети клас, група момчета от училището го бяха хванали да се прибира покрай училищния двор към вкъщи, бяха му отмъкнали не само 10-те лева, които майка му му беше дала за джобни, но му бяха свалили и тениската. Олег рядко показваше пред останалите емоции и не даваше да разбере, че подигравките им го нараняват толкова много, но този път му беше дошло в повече, той стоеше на едни стълби зад училището, гол до кръста и тихо подсмърчаше. 

- Наред ли е всичко? – Олег погледна нагоре и видя един от съучениците си – Васил. Той не беше от тези, които се подиграваха, но двамата почти не си бяха общували досега, въпреки, че живееха в близки блокове. Васил беше отличник по математика и помагаше на други деца от класа, майката на Олег често го караше и той да ходи при него, защото този предмет много му куцаше, но отношението на другите момчета в класа го караше да не желае да общува с никой от училище, а и математиката не беше нещо, с което искаше да прекарва свободното си време. 

- Наред е. – едва измърмори Олег под носа си, с наведена глава и в опит да скрие насълзените си очи. 

- А къде ти е тениската? Този въпрос сякаш отключи в Олег цялата горчивина, която той се опитваше да скрие от другите и този път той ревна с глас. Васил първо се стъписа, после свали своята тениска и я подаде на Олег: - Ето, облечи моята, на мен и без това ми е горещо. Олег се стъписа на свой ред и само погледна нагоре, без да отговори и реагира. Васил се наведе, облече му тениската, която беше доста голям размер за неговото тяло, после седна до него и взе да го разпитва за тези, които го бяха съблякли и да го убеждава, че трябва да се оплаче от тях на директора. Олег не чуваше много от това, което Васил му говореше, не го осмисляше добре и отговаряше механично. Той беше зашеметен от преотстъпването на тениската и от опита да го успокоят, и на секундата съученика му започна да му изглежда по друг начин, изведнъж започна да вижда в него привлекателни черти, гласът му звучеше меко и приятно, а всеки път когато лакътят на Васил се докоснеше в ръката му, той се разтреперваше целия. В този момент Олег спря да се самозалъгва и разбра, че съучениците му преди него самия бяха разбрали каква е ориентацията му.  Но осъзнаването, че е гей, не го стресна, най-малкото защото той спря да се интересува колко нормално или ненормално е това. Единственото, което вече искаше и го интересуваше, беше да прекарва повече време с Васил насаме.

     Още след няколко дни той каза на майка си, че е размислил за помощта по математика и в края на седмицата вече беше за първи път  у Васил. Олег нищо не разбираше от обясненията му, но нямаше търпение за следващото неволно докосване, което щеше да бъде повод за поредните му сексуални фантазии през нощта. След едно-две ходения у тях и след почти нулевия прогрес на Олег, Васил каза, че щом така и така прекарват доста време заедно, могат да си говорят и за други неща. Олег не искаше да му става смешен със своя интерес към пианото и музиката, а и се страхуваше да захване теми, които не бяха достатъчно мъжки и оставяше предимно Васил да говори. А Васил не спираше да се хвали с постиженията си сред момичетата. В началото разказваше с коя къде е излизал и коя му харесва, а съвсем скоро започна да разказва и за секса с тях. Олег нямаше идея колко от нещата, които Васил му разказва, са истина и бил ли е с толкова момичета в действителност, но гледката в ума му, на Васил в действие, го възбуждаше до побъркване. Васил непрекъснато му говореше за това и не след дълго започна да подпитва Олег дали има опит и не му ли се иска да пробва с някое момиче. На поредния отрицателен отговор и отказ на Олег Васил да го запознае с някоя от приятелките му, отличникът по математика най-накрая зададе въпроса, който се въртеше в ума и на двамата: 

- Ако не искаш с момиче, искаш ли да пробваш с някой друг? Ушите на Олег писнаха, пулсът му се ускори сигурно двойно и с поглед, вперен в очите на Васил, той все пак успя да попита: 

- С кой друг? Без да извръща поглед, без да каже и дума, Васил хваната ръката на Олег и я сложи върху чатала си. Стояха така близо минута, след което изведнъж Васил се дръпна назад и каза, че се е шегувал, а Олег си събра тетрадките и си тръгна набързо. Няколко дни това беше единственото, което беше в ума му, не спираше да си го преповтаря секунда по секунда, и въпреки, че мислеше, че Васил ще откаже уроците и въпреки, срама, който изпитваше, в следващия уречен следобед, Олег отново беше пред апартамента на Васил. 

- Мислих, че няма да дойдеш повече. – отвори той усмихнат вратата, а Олег реши, че явно Васил е решил да се прави, че нищо не се е случило. Урокът мина бързо, Васил отново тръгна да разказва историите си, в един момент спря, усмихна се, отново хвана ръката на Васил, този път разкопча дънките си и я мушна вътре.

 - Този път давай докрай.  – каза Васил. След първото лъскане, което се случи в този ден, това започна да се случва всеки път, когато се виждаха, а скоро се случи и първата свирка. Олег знаеше, че за Васил това е просто удоволствие и не влага чувства в това, което правят, но не искаше да спира да се вижда с него, въпреки, че се чувстваше до някаква степен използван. Затова и когато Васил предложи да се опитат да правят секс, Олег тихичко измънка „добре” в знак на съгласие. Първия им опит обаче никак на приключи с резултата, който очакваха. Олег вече съвсем не се чувстваше добре в тази ситуация, колкото и да си падаше по Васил, не искаше да бъде просто средството му за празнене, а докато мислеше това, Васил започна бавно да прониква в него. Олег беше чувал за първоначалната болка, но тя надминаваше представите му и всичко това, плюс идеята, че го използват, го накара бързо да стане от леглото и да си тръгне, без да отговори на нито един въпрос на Васил относно това защо си тръгва и какво не е наред.

     След няколко дни, в училище, Васил нарочно издебна Олег, когато влизаше в тоалетната и докато нямаше никой наоколо, без да говори, без да го предупреждава, просто го бутна до една от стените и започна да го целува. Първата им целувка. Която изтри на секундата всички отрицателни емоции спрямо Васил в ума на Олег и за пореден път не го интересуваше нищо друго освен възможността да бъде до него и да го докосва. А след няколко дни се случи и първият им секс.

     Двамата зачестиха уроците, макар вече те съвсем да не бяха уроци и никой да не споменаваше за математика по време на срещите им. Олег се беше влюбил безумно и не го интересуваше нищо друго, освен времето с Васил. Не му пукаше за подигравките в училище, не му пукаше за оценките, не го интересуваше и че Васил продължаваше да се вижда с разни момичета и че двамата почти не контактуваха в училище пред другите. Интересуваха го само следобедите, прекарани заедно, и отдавна не ставаше въпрос само за секс, а за разговорите им след това, за смеха, за тайните, които си споделяха, за доверието, което си имаха.  И така близо година.

     В десети клас в класа им дойде нов ученик, който веднага стана тартор на повечето момчета и всички му се водеха по акъла. Новия съученик, Янко, имаше непоносимост към Олег, обиждаше го при всеки удобен случай, блъскаше го, взимаше му нещата. Васил никога не се намесваше и гледаше отстрани, без да каже и дума. Олег  търпеше, но мълчанието на Васил започваше да му горчи. Няколко пъти повдигаше въпроса и това беше причината за първите спорове между тях: 

- Не е ли достатъчно, че мълча, аз съм единствения, който не участва в подигравките, мислиш ли, че това не е подозрително? – оправдаваше се Васил. 

- Нима не ти е неприятно да го оставяш да прави каквото си иска с мен? – когато един ден за пореден път Васил просто сви рамене в отговор на този въпрос, Олег му каза, че са приключили и да си намери друго забавление за следобедите. И въпреки убеждаването на Васил, че за него това не е само забавление, Олег си тръгна и не дойде в следващите дни. След време, когато Олег си спомняше за годините в това училище, му се искаше нещата да бяха останали така и това да беше краят на отношенията им. Но след няколко дни без да се вижда с Васил и след  поредната солидна доза подигравки от Янко в едно междучасие, Олег осъзна, че не може да иска от Васил да жертва себе си и да остави да разберат за тях двамата, не искаше тези подигравки да се изсипят и върху него. Следобеда той отиде у Васил, със сълзи на очи му обясни, че съжалява, и че повече няма да иска от него да реагира пред другите, както и че напълно разбира защо не реагира. Васил за първи път се разплака пред него и му благодари за разбирането. И тогава Олег сякаш най-накрая се осмели да повярва, че и Васил има чувства към него , а не е само за забавление. Само да не бяха стигали до онзи грозен финал...

     Почивката на Олег свършваше, спомените го бяха завладели напълно, той отново погледна към масата на Васил, където красива жена го държеше за ръката. Васил гледаше към него, но отново сведе поглед надолу, когато очите им се засякоха. „Дори сега го е страх да не го издам”, помисли си Олег и въздъхна. После  извади портфейла си и погледна снимката на Кристиан, с който имаха връзка от две години и двамата нямаха проблем да кажат на целия свят, че са заедно, никой не го беше срам от това, което е. Олег реши, че няма смисъл да хаби време и емоции по миналото, особено, когато финалът е с неприятен вкус и се върна към свиренето си, без да обърка други ноти тази вечер.

     Васил щеше да припадне, когато погледа му се спря върху пианиста в заведението, пребледня целия, дори жена му Елена, която го държеше за ръката, го попита дали всичко е наред. Васил кимна утвърдително, но не можеше да спре да поглежда към Олег, който не беше виждал толкова отдавна. Чудеше се дали го е разпознал, но нямаше смелостта да отиде да го попита, не и след начина, по който бяха приключили нещата между тях...

     Васил си спомни за онзи момент, в който Олег дойде да му се извини, че е искал да го накара да го защитава пред съучениците им и му каза, че единственото нещо, което го интересува, е да бъдат заедно, и останалия свят няма значение. Сякаш чак тогава Васил осъзна не само колко силни чувства изпитваше Олег към него, но също и че за него самия малкия пианист беше много важен и не искаше да го губи. Дори в този момент Васил си помисли, че от тук нататък ще спре да излиза с момичета, и без това отдавна го правеше само за имидж, и от страх ,че някой ще заподозре за отношенията им с Олег, ако не го прави. Но отсега нататък свободното му време щеше да е само за Олег.

     След около седмица, имаха час по физическо и след това в съблекалнята всички си взимаха чантите и якетата, когато Янко за пореден път нападна Олег. Първо беше само с обидни думи, Олег мълчеше и не отговаряше на нито една от тях, а другите се заливаха от смях. Ушите на Васил бучаха, той беше обърнал гръб и се опитваше да игнорира случващото се, но едвам се сдържаше. В един момент Янко обърна Олег с гръб към стената, натисна го към нея и се развика: 

- Хайде, момчета, кой ще го оправи, задника му е зажаднял за едно хубаво чукане. – всички се смееха, Янко плесна с все сила Олег по задника, а Васил не издържа, обърна се и каза: 

- Хайде, оставете го вече. Олег се стъписа, обърна се и погледна Васил в опит да му каже да не се намесва, но нямаше как. 

- Защо, бе, какво ти пука на теб? – попита Янко. 

- Стига вече, започваш да прекаляваш. – каза Васил, и замисляйки се, колко подозрителна беше реакцията му, добави – А и минават учители по коридора, някой може да чуе, да дойде и да направи проблем. 

- От едни учители ли те е страх теб? – попита с ехиден поглед Янко. – Или те е страх да не ти повредим нещо гаджето? 

Всички се разхилиха, а кръвта на Васил се смрази. 

- Какви ги дрънкаш, бе, какво гадже?! - Хайде, хайде, сега! Всички знаем за вашите прословути уроци по математика, дето край нямат. Я, кажи той ли на теб духа, докато му решаваш задачите или ти на него, докато ти свири на пиано? 

Всички избухнаха в смях отново, а Васил беше ужасен. Досега никога не бяха се смяли на него. Не искаше да го мислят за педал, не искаше да бъде посмешище за съучениците, а учителите да го гледат със съжаление, както беше с  Олег. Не можеше да си позволи да стане така. 

- Я, не говори глупости, бе, какво духане, какво гадже, ти нормален ли си?! 

- Не знам, не знам. – хилеше се Янко. – Не аз тръгнах да го защитавам. Как да ти повярвам сега? 

Васил се задушаваше, причерняваше му, губеше сякаш земята под краката си. Представяше си как слуховете стигат до баща му, или някой ден до университета, в който щеше да учи, представяше си как ще търпи подигравки, докато завършат гимназията... Не, не можеше да му се случи това! Умът му беше замъглен, той огледа съблекалнята, пълна със смеещи се съученици и после погледна Олег пред себе си, който го гледаше безпомощно. Дори не разбра как се случи. Васил се нахвърли върху Олег и започна да го удря със все сила. Блъскаше, риташе, без да вижда къде отиват ударите му. Беше обезумял. Олег не се защитаваше. Беше се свил на земята и плачеше. За първи път плачеше пред съучениците си. А Васил не можеше да спре да го удря. Дори се наложи Янко и останалите да го дърпат, за да спре.

     Въпреки пукнатото ребро и безбройните синини и охлузвания, Олег не се оплака и не каза кой го е удрял, въпреки настояването на учители и родители. Той не проговори никога повече на Васил и не отиде никога повече у тях. Когато дойде края на учебната година, помоли майка си да го изпрати да учи при баба му, която живееше в малко градче на 200 километра от техния град. Васил никога повече не видя Олег.

     До днес в пиано бара. Погледите им отново се срещнаха, но Васил отново сведе своя надолу. Не, нямаше право да му говори и да му се обажда, не и след това, което се беше случило. Обърна се към Елена и се опита да продължи вечерта по нормален начин.

     За осемте години, откакто познаваше съпруга си, Елена рядко го беше виждала толкова развълнуван и емоционален, както в последните няколко дни, откакто бяха дошли на почивка в този хотел. Беше достатъчно наблюдателна, за да види, че емоциите на Васил се засилват в пиано-бара и катализатор за тях беше пианиста, който Васил така настойчиво се опитваше да се направи, че не гледа.  На нейното любопитство Васил й отвърна, че си въобразява, но тя долавяше един непознат трепет в гласа му, който никога не бе усещала за всички им години заедно. Тя си спомни как баща й я запозна с него – той беше най-обещаващия му служител, винаги свършваше нещата в срок и изпипано, а Елена беше единственото му дете и единствения наследник на фирмата. За нещастие на баща си, бизнеса въобще не вълнуваше Елена, затова той сам тръгна да търси подходящ наследник. Васил не се възпротиви на предложението да излезе с Елена, а тя бе убедена, че нищо няма да излезе, но до края на вечерта си промени мнението. Васил не се скъсваше да я сваля и да й обяснява, колко неземно красива е, както бяха правили предишните, само и само, за да се доберат до фирмата на баща й. Васил беше сдържан, не говореше празни приказки, не сипеше лигави комплименти. Не й държеше сметка къде ходи и какво прави, не й се месеше в начина на обличане, в поведението. Оставяше я да прави каквото си пожелае, но не забравяше да й купува подаръци на празниците, да се държи кавалерски, да прави секс всяка вечер, да я води в скъпи хотели на почивка. Вече бяха женени и имаха дете, въпреки работата, Васил успяваше да помогне на Елена с детето понякога, винаги правеше всичко по график и план,  така както беше прието и се очакваше от него. И чак тогава, един ден, Елена осъзна колко много я дразни всичко това. Как Васил не пропускаше задълженията и отговорностите си, но всичко оставаше до там за него –задължения и отговорности, правеше нещата, защото се предполагаше, че трябва да ги направи, а не защото чувстваше, че иска да ги прави,  не влагаше емоции в нищо, дори в игрите с детето, не ги усещаше дори, когато правеха секс. Беше праволинеен във всичко. Приятелките й казваха, че й завиждат за мъжа, който не избухва, не ревнува и не държи сметка, но Елена не усещаше сякаш той прави това от любов, усещаше се като поредната задача за деня в графика му, която трябва да бъда отметната като свършена.  Беше й писнало от еднаквия тон, с който й говореше, който не се промени, дори когато тя се пробва да провокира емоции у него като му изневери, а той просто тихо и спокойно една вечер й каза, че рискува реномето им и бъдещето на фирмата с подобно поведение.

     Затова трепетът в гласа на Васил в последните дни, притеснението, което долавяше, недодяланите, нервни движения... Не, Елена не можеше да остави това така и трябваше да разбере какво беше единственото нещо, което можеше да развълнува съпруга й. И когато изпрати Васил да играе голф с приятели, а тя слезе с детето до басейна на хотела и фокусира пианиста на един от шезлонгите да чете книга, тя уверено тръгна към него. 

- Здравейте. – застана Елена пред Олег. 

- Здравейте. – отговори той и веднага разпозна, че това е жената, която стоеше до Васил в последните няколко вечери. 

- Първо исках да Ви кажа, че свирите прекрасно – започна тя отдалеч. – И второ, иска да Ви попитам дали случайно не се познавате със съпруга ми? 

- А кой е съпруга Ви? – опита се да се направи Олег на не разбрал. 

- Стои до мен всяка вечер в бара, не вярвам да не сте забелязал, защото той непрекъснато Ви поглежда, а виждам, че и Вие гледате към него понякога. 

- А, да, сетих се сега. – Олег видя, че няма да се измъкне току така. – Със съпруга Ви сме бивши съученици, бяхме в едно училище от 8-ми до 10-ти клас. 

- Така ли? – учуди се Елена. – Той каза, че не Ви познава, когато го попитах. 

- Най-вероятно не ме помни, ние не сме били особено близки приятели. А вероятно съм му познат като физиономия и ме гледа просто, защото се опитва да се сети откъде ме познава, но не може. Аз пък сметнах, че след като Вие сте клиенти, аз работя тук, а ние с него не сме били близки навремето, няма да е удобно да идвам и да се опитвам да му припомням ученически спомени. На Елена всичко това й прозвуча достоверно и се обвини на ум каква глупачка е, да подозира и да се рови, и че вероятно наистина си втълпява, както казваше Васил. 

- Кажете ми как се казвате, аз ще му го спомена, може пък да му е приятно, а и на Вас да поговорите за някой отминало тийнейджърско преживяване. 

- Олег Димитров.  – отговори пианиста. – Но наистина няма нужда да му го казвате, защото... Госпожо? 

Елена стоеше вцепенена, погледът й се беше сбърчил, пребледняваше. 

- Мамо, хайде да отидем до детския басейн! – дъщерята на Елена и Васил дръпна майка си за ръката в същия момент. 

- Каква красива малка госпожица! – възкликна Олег. – Ще ми кажеш ли как се казваш? 

Елена погледна детето си и с ужас си спомни за един от малкото моменти в съвместния й живот с Васил, когато той бе проявил емоция за нещо и беше наложил да стане така, както той иска. Това беше при избора на името на дъщеря им. Той категорично отказа тя да бъде кръстена на някоя баба или  някой дядо, на някой светец, или герой от филм, или Виктория, Никол, Габриела, както беше модерно да се кръщават момиченцата в днешно време.  Васил упорито държеше да е името, което той беше избрал. 

- Казвам се Олга. – усмихна се момиченцето.

26.06.2014г.
гр. Сопот