- Здравейте, аз съм Чарли и... и съм алкохолик.
- Здравей, Чарли, добре дошъл в Анонимните алкохолици. Искаш ли да се представиш?

Не ми се искаше, но не беше учтиво да не го направя.
- На 24 години съм... пия отскоро, от 16 годишен, но нещата излизат извън контрол... здрави запои. Всъщност чудех се дали трябва да дойда в АА, или при сбирките на наркоманите. Злоупотребявам и с кока. Искам да започна да живея нормално. - сам знаех, че всъщност НЕ ИСКАМ. Какво щях да правя, ако не пия?! Но защо съм тук? По-късно установих, че както повечето присъстващи на сбирките на АА и аз съм тук, защото жената, която обичам, ме е помолила да опитам.
- Ами това е - приключих набързо с "визитката" си.

- Добре, днес ще четем от "голямата книга". Някой желаещ да започне? - попита водещият.

Всички мълчаха, естествено на никой не му се четеше и водещият започна да чете, а ние слушахме. Беше адски тъпо, но всичко, което четеше, се отнасяше сякаш персонално за мен. Например това, че проблемът е в първата глътка, в първата чаша. Изпиеш ли я, след това не можеш да спреш. Белите петна, вината на другия ден... всичко.

Истината е, че се довлякох леко почерпен на Алано клуб. Сбирката беше "Usual Suspects". На нея присъстваха доста интересни хора. Очаквах да срещна най-пропадналите типове в Чикаго, а всъщност срещнах всякакви хора, някои доста успешни в професиите си или в бизнеса си, но с проблеми с алкохола. Сбирките тук се провеждаха веднъж седмично - в неделя. Някои ходеха на църква, а в продължение на месец аз ходих на сбирки на АА в неделята. 

Но сбирките на анонимните алкохолици всъщност си бяха като "църква". Основното "оръжие" срещу алкохола при тях беше Бог, или Висшата сила - така го наричаха, защото все пак всеки разбира Бог по свой начин и изповядва различна религия. Аз бях атеист и всъщност единствено споделянето на опит и истории помежду ни имаше някакъв смисъл от посещенията ми в "братството". Там никой не те обвиняваше, защото имаше същите проблеми. Някои бяха изгубили семействата си, други бяха на път да го направят. 

Аз нямах подобен проблем. Моята Лили никога не е страдала заради това, че 2-3 пъти седмично се натрясквам. Дори бях още по-мил с нея, само дето не ѝ вършех работа в тези състояния. Притесняваше се за мен и искаше да погледна по-сериозно на живота, да не руша и здравето си все пак. Толкова много ми помагаше - дори чаша вино не пиеше пред мен, за да не ме дразни. Понякога се шегуваше, че ако не пиех няколко дни подред, а ги разпределях през седмицата, щеше да ѝ е по-лесно. На свой ред аз се шегувах, че ако цикълът ѝ идваше за 30 дни наведнъж и след това цяла година нямаше цикъл, и на мен щеше да ми е по-лесно. 

"Господи, дай ми сили да променя нещата, които мога. Смелост да приема нещата, които не мога... и мъдрост да разбера разликата."  Всеки път накрая казваха тази молитва, хванати заедно за ръце. Аз само държах някой, но не я казвах. Струваше ми се тъпо.

Дойде лятото и заминахме в Маями с Лилиан, да се поплацикаме за няколко дни. Тя работеше в банков клон на "Bank of America", беше кредитен консултант и заплатата ѝ беше добра. По това време открих единственото, което изпълни със смисъл живота ми, но не можеше да ми донесе и петак в банковата сметка - писането. Странно е, че за това "вина" имаше самата Лили. Аз не четях книги, но когато се запознахме преди две години, а след това аз се преместих при нея, започнах да чета. Научих се от нея. Открих колко приятно е всъщност. 

Маями, човече! Всичко започва оттук... през 80-те. Оттук навлиза кокаинът и залива цяла Америка. 

Наехме си стая. Лили ме помоли "да я слушкам" - така ми казваше. Единственото по-неподходящо място, на което можеше да присъства моята бохемска личност, беше Атлантик сити или Вегас...

- Ще пропусна сбирката в неделя, Лили.
- Нищо, ти ходи доста дълго, един път не е фатално.
- Мисля да се отпусна тук... все пак сме в Маями. Ще пия само бира и коктейли, никакъв алкохол! 
- Моля? Че бирата и коктейлът не са ли алкохол?! - попита тя.
- Ами, за мен не са. Слушай, котенце, цял месец се въздържам и полудявам... трудно преживявам всичките лайна.
- Че какво имаш да преживяваш? Не работиш, не правиш нищо... - Лили започна да се ядосва.
- Знаеш, че не е така. Знаеш колко ми е трудно, знаеш... 
- Знам, миличък, но трябва да спреш да живееш минорно, да изживяваш всичко толкова тежко, не бъди толкова чувствителен... не искаш ли да си направим семейство?
- Искам, само ако детето ни прилича на теб. - отговорих аз.
Лили се засмя и запали една цигара. 

Знаех, че тайно от мен употребява кокаин. Но забележете - тя го употребяваше. А аз злоупотребявах. Кокаинът дава изключителна самоувереност, чувство за безнаказаност, за неповторимост, но най-вече мобилизира всичко в теб и можеш да свършиш работата си със замах. Вижте боксовите мачове на Тайсън, в които е насмъркан. Кокаинът е любим на банкерите, политиците... и на звездите. Колко велики песни са написани и изпяти под въздействието му. А трябваше да видите как Лили убеждава поредния нещастник, че безумната лихва за безумния му кредит всъщност е изгодна. 

Лили дърпаше от цигарата плътно... беше напудрила сладкото си носле. Стоеше изпъната на леглото по халат и пиеше Кока-кола. Дали е вярно, че в началото е имало кока в Кока-колата? Май беше градски мит.

- Слушай, Чарли. Довечера ще ме заведеш някъде. Ето ти пари. 
- Лили, това е смешно... даваш ми пари, за да те извеждам някъде. - отговорих аз.
- Е? Нали си мъж, писна ми аз да плащам сметките! - засмя се Лили. Имаше страхотно чувство за хумор, обичах го повече дори и от краката ѝ.

Движехме по Washington Ave и влязохме в някакъв италиански ресторант. Беше доста "fancy", както се вика. Избрахме си маса, аз свалих жилетката на Лили и ѝ помогнах да се настани. Може би това, че умеех да говоря с нея и да се държа добре, беше единственото, заради което ѝ харесваше да бъде с неудачник като мен.

И дойде най-неловкият момент. 
Тя си поръча някакви спагети с морски дарове, а аз някаква риба. Ядях само риба, никакво друго месо. 
Ами сега? Как да си поръчам нещо за пиене, мамка му... да вечерям без вино?! В италиански ресторант? В Маями бийч?!
Сервираха ни. В продължение на петнадесет минути бях адски изнервен. Егати тъпотията!
- Добре, добре, глупаче. - каза Лили и повика сервитьора. Той дойде и Лили вдигна глава към мен.
- Кажете, господине? Нещо не е наред с ястието ли? Надявам се Ви харесва... - каза келнерът учтиво.
- Не знам... още не съм го опитал. Бихте ли донесли бутилка от най-дъртото "Кианти", с което разполагате?
- Веднага, господине.
Лили ме погледна с възмущение.
- Простак, как може да говориш така? Не можеш ли нормално да го кажеш...?! 
- Стига, Лили, отдавна не живея с мама.
- А, така ли? А пък аз вече мислех, че съм ти "мама". 
- Ти си ми приятелка, партньорка... най-добрият ми приятел. 
- Сладур! - отговори Лили и без да иска се усмихна.

Вече бяхме изпили почти цялата бутилка. Всъщност малката Лили все още беше на първата чаша.

- Лили, вие банкерите сте най-голямото зло. Мамка му, та вие хвърлихте целия свят в глобална криза заради врътките ви! А колко животи сте унищожили. И аз самият имах кредит...
- Слушай, дръвнико, кой ти купува скъпи дрехи, кой ти плаща да ходиш на тенис, нали си "Рокфелер", кой плаща стотици долари всяка седмица, за да обикаляш ресторантите и баровете? Тогава нямаш нищо напротив, а? Я да млъкваш! А, да, кредитът ти? Че нали аз ти го погасих... какво пак се оплакваш?
- Да, ама ми взе колата... - отговорих аз като малко сополиво хлапе пред майка си.
- Взех ти я, да. Защото не искам да караш в нетрезво състояние и да убиеш себе си или някой друг. Освен това я блъскаш постоянно, защото дори да не си пил, не можеш да караш като хората. Или се лигавиш, или караш прекалено бързо.
- Карам бързо, защото бързам, Лили. 

Сервитьорът донесе още една бутилка. 
- Ох, миличката ми, разсърди се. С тия очи като на малка сърна...
- Хайде, хайде... не почвай да се лигавиш отсега.

Лили изяде десерта си. Много обичах, когато яде сладко - торта, шоколад. Сякаш беше малко момиченце.
- Лили, отивам до тоалетната. Изчакай ме в колата, ако искаш.
По път за тоалетната се отбих набързо до бара. Изпих две водки и платих всичко.
Лош избор, човече... вкарах си "бензина", а винаги ставах друг, когато пия водка. 
Излязох отвън, а Лили вече ме чакаше до колата.
Отидох до нея с виновен поглед и едва не я избутах, за да вляза бързо и да седна.
- Ела да те цункам, де! - каза Лили.
- А-а-а, не, не... не, че не искам, обаче нали пихме вино, ядохме...
- Я ме погледни. - каза Лили с мнителен поглед. Напомни ми на дознател Шинода от участъка. Често ме арестуваха за нетрезво състояние или някакви други глупости.
- Какво?! Хайде, закарай ни в хотела... уморен съм. - направих се на примадона, за да избегна кръстосания разпит.
- Уморен бил... - Лилиан ме "хвана"...

По пътя не ми проговори, чак докато не стигнахме до liquor-store-a, който бе най-близо до хотела ни.
- Искаш ли пури? - попита Лили.
- Вземи ми... хм....
- Хайде по-бързо... - отговори нетърпеливо тя.
- Добре, добре, вземи ми "Fuente"... "Double Corona". 
- Брей... - отговори Лили и се засмя.
Лили беше отбила встрани "по женски". Отзад се чуха най-мазните псувни, които някога съм чувал. 
- Добре, де, добре! Спряла съм за малко, мамка му... хората са изфирясали тотално! - ядоса се Лили.
- Чувстваш се безпомощна, нали? Пак някой те натяга, затова че нямаш пишка, нали? - влязох ѝ в положение, много добре знаех как се чувстват повечето жени в "this is a man's world...".
- Остави, хайде да тръгваме. - отговори тя. За пореден път се примиряваше. 

За разлика от нея обаче аз не обичах никой да се държи лошо с мен. Или с нея. Само аз имах ексклузивното право да съм задник. Особено когато съм насмъркан до козирката.
- Ти какво бе, торба с лайна такава! Какво си се развикал?! - засилих се към грамадния дебелак, който беше паркирал ръждясалия си Понтиак на около 3 см. от нашата кола.

Този беше същински реднек. Номерът му беше от Тексас... ясно! Бръкна в колата и извади някаква двуцевка. Мамка му! Засилих се бързо към него, за да използвам времето, през което или ще ми се прави на мъж с пушката и ще ме заплашва, или ще събере смелост, за да стреля... скочих като елен и го сритах с два крака... и двамата паднахме. Той лежеше с разбит нос и уста, а аз успях да се "приземя" добре и не се ударих много лошо. Отидох и извадих ключа от колата и го хвърлих на майната си... да му е гадно. 
- Не може ли веднъж да не се забъркваш в простотии?! - попита Лилиан.
- Той те обиждаше! Каза, че си "курва", какво можех да направя? 
- "Курва" ли съм?
- Не.
- Тогава какво ти пука, че ми е казал така?!

Пуснах флашката. Търсих Клаптън. Най-накрая... Лили беше качила куп глупави песни, аз имах само 2-3 мои песни и винаги ги търсех цяла вечност.

"Тя не лъже, тя не лъже, тя не лъже....кокаин!"

- Тук пее за теб, слушай, глупаче. - каза Лили, когато Ерик Клаптън запя:

"Когато нещото ти го няма, а искаш да пояздиш... кокаин!"

- Страхотен намек, Лили. Е, и? Знаеш че не съм добър в леглото...
- Нищо ти няма, миличък. Трябва само да те хвана между приспивателните и алкохола. - пошегува се Лили и ме погали. 

Стигнахме до хотела. 
- Сега ще покиснеш в лоби-бара, нали? - Лили много добре знаеше, че едва сега започвам.
- Аз ще се качвам, ще се изкъпя и ще си легна. Не се бави много, искам утре да отидем на плаж. - каза Лили.
- Ще отидем, само ако си пиеш "Пина Колада"-та по монокини. Да видят всички най-красивите гърди и да се знае чии са.
- Я по-добре не бързай да се качваш... - каза Лили и лекичко заби токчето си в крака ми. После ме целуна и се качи в асансьора.

- "Има огън в моето маце.", помислих си аз.

Сутринта Лили поръча някакви закуски и портокалов сок. Вече се бях събудил, но се правех на заспал. Обичах да гледам как се облича, когато се събуди. Накрая винаги с едно движение разпръскваше красивите си руси коси, за да се изпънат по финия ѝ гръб. После се обръщаше към мен, усмихваше се и казваше: 
- Знам, че гледаш. 
- Не гледах... - отговарях аз.

- Хайде, ставай. Обеща, че ще ходим на плажа. Много ли ти е зле, боли ли те главата, а? - Лили очакваше да чуе, че ме боли главата, за да ми намекне колко лошо е да пиеш цяла вечер. 
- Не, Лили. Много добре знаеш, че ние алкохолиците нямаме такива проблеми сутрин.
- Ти не си алкохолик, а пияница. Но ако те зарежа, ще станеш наистина алкохолик. - отговори Лили и се засмя.

Дойде рум сървис-а. 
- Какво си напоръчала, мила?! 
- От днес започваш да закусваш. Не може да спиш до обяд, да пушиш цяла кутия цигари и чак към 8-вечерта да ядеш за пръв път през деня.
- Имам си мой ритъм, какъв ти е проблемът? Сутрин нямам апетит... как пък няма да ти ям скапания сандвич и то със месо от ПРАСЕ. 
- Хайде, де, хапни заради мама... - пошегува се Лили и отново се засмя.
- Да го духаш. - отвърнах аз видимо раздразнен.
- Така ли? Я ела тука. - каза Лили и ми сграбчи пакета.
- Щом още имаш ерекция сутрин, значи си добре. 
- Ти си голяма професорка, а? 

БАААМ! - Тя ме удари с юмрук в топките...

Лили най-спокойно слезе от леглото, свали си халата, погали си розовата вагина и си сложи долнището на банския.
- Сложи си и горнището! - казах аз, докато се превивах в леглото.
- Няма! Нали искаше да съм по монокини и всички да ме гледат и да ти завиждат?
- Това е комплексарско, никога не съм казвал такова нещо, я си сложи горнището!
- Защо? Какво ще стане, а? - Лили каза като малко момиченце и започна да се хили.
- Ела тука! 
- Хвани ме де... - изкрещя през смях Лили и побягна без горнище из коридора на етажа...
Аз бях по боксерки... но я подгоних, мислех, че бързо ще я хвана. Все пак някога бях лекоатлет. Само че сега цигарите си казаха думата... Лили бягаше като газела, а аз едвам поддържах темпото. Стигнахме до стълбището и се отказах... Лили се засмя:
- Аз печеля! Ха-ха!
- Добре, Лили, моля те, хайде да се върнем в стаята...

Вече бяхме на плажа. Имах чувството, че всички зяпат гърдите на Лили. На всичкото отгоре долнището ѝ беше "прашка". 
- Виждаш ли, всички мъже ме зяпат, а жените им се ядосват. И всичко това е заради тебе, извратеняк такъв. 
- Отивам на бара, потъвам от срам... - отговорих аз и се засилих към бара на плажа.
- Няма ли да ме пазиш? Нали все ме пазиш... - пошегува се Лили и тръгна с плажната си чанта по пясъка. 

Изпих една бира на бара, изпуших няколко цигари на сянката и отидох при Лили. Беше ми постлала и подредила всичко. Носеше си книга. 
- Хайде да плуваме, ела! - каза Лили. 
- След малко, не е хубаво веднага да влизаш във водата. - казах ѝ като грижовен "родител". 
- Пенсионер! - отвърна Лили и скочи от хавлията. 
След малко се върна. Жените бързо излизат от водата. 

- Лили, отиди да ми купиш бира, моля те - казах аз и я целунах по мокрото бедро.
- Ех... добре, добре.
Лили се върна с две бири. 
- Купих ти две - да имам 15 минути спокойствие преди пак да ме пратиш.
Изпих бирите и отидох за още. И така няколко пъти. Бирите на плажа са толкова приятни! Изпих около 10. Хванах Лили и я поведох към брега. 
- Хайде да влизаме. 
- Само за малко и ще стоиш до мен, че... - каза "мама" Лили.
Влязохме в кристалната вода, гледах краката ѝ през водата, харесваше ми педикюра ѝ - червен. Добре стоеше на розовото ѝ стъпало. Влизахме все по-навътре и Лили започна да се сдухва. 
- Тук е добре, хайде да се погушкаме тук. - каза тя.
- Не, не, виж - само до кръста ти е водата... - отговорих аз.
- Не искам повече, ясно?! 
- Добре, изчакай да поплувам малко и ще се върна при теб. Две минутки. - отговорих аз.

Събудих се в някаква бяла стая. Огледах се. В болницата съм... този път са ме спасили от удавяне. Всъщност Лили ме беше спасила. Сега буквално ѝ дължах живота си. 
- Ставай, глупак. - каза ядосано Лили, когато влезе.
- Пет хиляди долара. Пет! Толкова ми струва лежането ти в болницата и не защото си болен, а защото си глупак и пак не ме слушаш. - накара ми се тя.
- Стига, Лили! Как може да крещиш на човек в болнично легло?!- засмях се аз.

Лили ни закара в хотела. 
- Ела да обядваме. - предложи тя.
- Не искам, Лили. Отивам до банката, имам малко пари.
- Няма нужда да ми връщаш парите, аз да не съм ти някаква от улицата, ние сме си семейство. Семейство сме, нали?
- Не знам, Лили. Всъщност не искам да си правиш семейство точно с мен. По-скоро с някой по-свестен.
- Млъквай. - каза тя и приключихме разговора.
- Какво ми мълчиш, ще ядеш ли с мен, или ше си плачеш в стаята, а, бебче такова? - избъзика ме Лили.
- Какво да ям с теб? Тук нищо не става за ядене, предпочитам инфаркт...
- Ти вече изкара един микроинфаркт - напомни ми Лили. Веднъж се заключих в един мотел и четири дни пих уиски и смърках кокаин. През това време полицията ме търсеше - Лили се беше притеснила и казала, че съм изчезнал. Накрая тя ме намери сама. От полицията може да избягаш, но не и от жена си. Когато ме прибра вкъщи, припаднах пред вратата...

Все пак отидох до банката, докато Лили обядваше. Изтеглих цялата мизерна сума, която имах в сметката си - 3045 долара и 25 цента. Какво да ѝ купя? Дали мога да ѝ купя някакво хубаво бижу... не и от бижутерията. В Маями е пълно с тарикати. Все някой е откраднал нещо готино. Знаех къде да отида. 

- Oye sabelotodo! cómo estás? Muéstrame tus cosas. - казах на един латино престъпник, който ми даде знак, че продава златни бижута. 
Момчето извади стоката си. Харесах една златна огърлица.
- cuánto cuesta? - попитах за цената. Момчето се зарадва, че макар и развалено говоря испански, езиците ми се отдаваха. На него очевидно не, беше зле с английския...
- 2.500 dólares - отговори той.
- No, no! dos mil... - Предложих му два бона. Все пак това бяха 18 карата злато, а търгувахме на улицата. С крадени вещи. 

Взех огърлицата и отидох в една бижутерия. Исках да разтопя златото, да направя някакъв гердан и да доплатя за медальонче. Дадох всичките останали пари. Вечерта беше готово. На медальона пишеше "На Лили. Завинаги.". Супер. Прибрах се в хотела, Лили вече ме чакаше в лобито, щяхме да излизаме. 

Хванах я за ръка и я заведох до колата. Как сега да ѝ я дам? Не върви просто да ѝ я връча... трябва аз да ѝ я сложа, нежно, изненадващо... реших да не бързам.

Седнах отзад. По едно време, когато Лили караше по-бързо, сложих ръцете си на очите ѝ, тя изкрещя и започна да кара на зиг-заг. Бързо сложих гердана и я целунах по врата. Адреналинът беше здрав! 
- Идиот! Какво ти става, не ми се умира още! - изкрещя Лили. Аз си пушех цигара най-невъзмутимо, чаках с нетърпение да види... стоеше ѝ много красиво, отиваше ѝ.
Когато слязохме, ѝ казах:
- Имаш нещо на врата, чакай да го махна. - дръпнах верижката нагоре и се направих на учуден. 
- Да не би да си имаш любовник? Какво е това?!
- Глупак. Заради това ли щеше да ме убиеш. Не можеш ли нормално, като НОРМАЛЕН ЧОВЕК да ми го подариш?! - каза Лили и ме целуна.
- Виж какво пише отзад...
- "На Лили. Завинаги". Как така "завинаги"? Аз се надявах скоро да се отърва от теб! - каза тя и този път ме целуна още по-страстно.

Върнахме се в Чикаго. Лили ми даде хиляда долара, за да платя входа на един покер турнир. Винаги играех добре, но накрая ми ставаше нещо и рискувах на възможно най-слабите ръце... и губех всичко. Целия ми труд, защото покерът е труд и игра на нерви, математика и акъл, отиваше по дяволите за едно раздаване. Лили само се нацупваше, но не се сърдеше много. На този турнир се случи абсолютно същото. Лили беше лаконична, докато се оправяше за сън:
- Мухльо. Тази вечер си на чекия.
- И без това ме мързи... - отговорих аз.

Вече не ходих при анонимните алкохолици. Лили не ме караше. Дори ми предложи брак. 

Две години по-късно вече бях женен за нея. Тя вече беше на 32, а сякаш ставаше все по-красива и привлекателна. Вече не беше момиче, вече беше жена... и то каква. 

Публикуваха първата ми книга "Дневниците на един бохем". Лили ми помогна да я публикувам. Тя самата беше прочела всички разкази в нея и ѝ харесваха. 

"Същински Буковски. Същата гениална свиня" - казваше тя.
Разбира се - преувеличаваше. Не пожъна голям успех и възвърна само малка част от инвестицията на Лили. Но това е изкуство, никой не е очаквал, че ще спечели нещо от него. Например Анди Уорхол с неговите мазаници, откъде да знае, че ще струват милиони? Човекът просто е изразил себе си. 

- Чарли, защо вече не ме чукаш? Не съм ли красива вече?! - попита ме една вечер Лили.
- ... да не би да си имаш приятелка? 
- Глупости. Посочи ми една жена, която поне малко се доближава до теб по красота, интелект и... всичко и ще я взема за любовница. Само че не можеш.
- Да, бе, да! - отговори тя иронично.
Всъщност бях искрен. Никога не съм я лъгал, не ми се е налагало, защото тя винаги ми е помагала и ме е разбирала, дори след най-големите простотии. И нито веднъж не е измрънкала, когато ми носеше цигари в ареста или ми плащаше гаранцията. А аз? Какво ѝ давах аз, как ѝ помагах, защо въобще искаше да бъде с мен? А, да... "да те обичам такъв, какъвто си, докато бля-бля" може би за нея тази клетва не беше просто празно изречение... в действителност и за мен също.

Вече бяхме заедно цели седем години. Тя беше на 39. Нямах търпение да стане на 40! Щеше да е най-яката мацка на 40 години. Тя още ходеше с полички, с черен чорапогащник, краката ѝ си бяха същите, дупето, гърдите, лицето... нямаше следа от годините, беше спряла да старее откакто я познавам...

На всичкото отгоре вече се издигаше и в работата. Трудът ѝ се възнаграждаваше. Като жена трябваше да се бори и работи много повече, за да докаже, че може да бъде "шеф", въпреки че е жена. Започна и собствен бизнес... в интерес на истината не се интересувах какво точно, а тя не ме занимаваше с работата си. 
Аз не пиех алкохол. Тя ме опияняваше достатъчно. Все повече и повече всеки изминал ден. Чукахме се с часове. Понякога се налагаше да спрем, за да поспи няколко часа, преди да иде на работа. 
Един ден, докато вечеряхме, Лилиан, моята красива Лилиан ме погледна с тъжен поглед.
- Слушай, миличък. Ще ти го кажа направо. Остава ми една година.
- За какво?
- За живеене, глупчо. 
- КАКВО?! - изкрещях аз.
- Такъв е животът, миличък. Мисля, че ти дадох много неща, помниш ли как те учих да живееш? Да не преживяваш всичко толкова навътре, свиркай си, живей си, не тъгувай. Рисувай, пиши, чети... забавлявай се?
- Помня... и живяхме така ЗАЕДНО, доста време... 
- Сега ще живееш с друго момиче така. Ти ще научиш нея, както аз научих теб.
- Но какво? Какво ти има. - аз вече бях в краката ѝ и я прегръщах, държах се за нея като малко кученце...
Тя клекна до мен, прегърна ме и каза:
- Спри цигарите, миличък. Спри ги, докато е време. 
Ясно. Най-шибаната болест на нашия век...
- Сега много добре ме изслушай, спри да плачеш, моля те... - и двамата бяхме с насълзени очи.
- Половината от всичко, което имам, е за теб. Другото ще оставя на близките ми. Само че още утре си събирай нещата. Наела съм ти апартамент в Ел Ей. Помниш ли как обичахме да ходим там и в Маями...?
- Искам да съм до теб! - изкрещях аз.
- Не, не. Аз не искам. Искам да ме запомниш такава, каквото съм сега.

Година по-късно сестра ѝ Адриана ми се обади. Бях в някакъв хотел и се наливах с уиски.
- Адриана, здравей... - знаех защо ми се обажда...
- Здравей, Чарли. Лили вече я няма. Знаеш ли какво ми каза малко преди да си отиде? Каза да се грижим за теб, защото тя ще живее в теб... завинаги, както пишеше на онзи гердан, който ѝ беше подарил преди години. Трябва да дойдеш в Чикаго, за да получиш наследството. Ела по-бързо и ми се обади. Чао, Чарли.
Адриана затвори телефона, а аз вече плачех.

- Изпразнихме стомаха ви, господине. Колкото и да е труден животът, това не е решението! - каза надвесеният доктор над мен. 
- Да ви кажа, такова нещо не бях виждал. Колко кокаин употребихте и колко хапчета изпихте... с колко алкохол?! По дяволите, човече... внимавай, не си първа младост.
- Шибаната Америка. Даже в Канада имат здравеопазване, а тук?! Сега сигурно ще ми искате 10 бона...
- Всичко е платено, сър... госпожата плати. - каза докторът и посочи Адриана.
Адриана въобще не приличаше на сестра си. Беше красива, но не си приличаха. Нито визуално, нито като натура. Тя беше по-спокойна и скучна. Но кой ли можеше да се сравнява с моята Лили?!

- Благодаря ти, Адриана...
- Няма нищо... нали сме семейство.

Когато се върнахме в Чикаго, се отказах от наследството си. Всичките пари отидоха при семейството на Лилиан. На мен не ми трябваха. 

Поисках само праха ѝ. Разпилях го над морето в Маями...