Имам си мечта. Малка и скромна е, като моя свят. В нея няма пудра, няма и лукс. Но вече е дълголетница и заприлича по-скоро на химера. Не я споделям, тайна е. Топли сърцето ми от заплата до заплата и обира паяжините от празните кътчета на душата ми.
Ето, днес взимам възнаграждението си и тя отново разцъфтява. Прибирам банкнотите в оръфаното си портмоне, а лицето ми сияе. За днес свърших работа, но посядам на стола в офиса, а мислите ми вече са в къщи. Изпъвам се на дивана, а до мен чаша ухаен билков чай. Слънцето наднича през тънките пердета на прозореца. Може би си пускам тиха, нежна музика- Лара Фабиан, „Adagio“. Или не, по-скоро тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника. Тишина и тя- нова, лъскава, неразтваряна- моята книга, моята тайна мечта. Нова книга, само моя, неразлиствана, нечетена, миришеща още на мастило. Нова и неопозната, като първата любов. Тя не принадлежи на приятел, тя не е с леко огънати корици, тя не е заета от библиотеката, в нея няма десетки отпечатъци на предишни читатели. Това е Моята книга. Първо запознанство- заглавие, автор, издател, резюме…
Излизам от унеса и решавам да посетя книжарницата. Ставам от стола, а погледът ми попада на леко поожулените връхчета на ботушите ми. Е майстор съм - така съм ги наклепала с боя, че трудно се забелязва, пък и пролетта е близо. Отпадат. Усмихвам им се победоносно. Обличам си старото палтенце, с което се познаваме от доста години и сме като стари приятели- неразделни през зимата. Може би и другата ще се виждаме ежедневно, но това не ме притеснява ни най-малко. Пъхам портмонето в чантата, която все пак е в тон с ботушите, но с около година по-млада. Има още хляб и в нея. Изхвърчам на улицата и се отправям към книжарницата. Ще си направя подарък- за рождения ми ден, за именния, за коледа, нова година, осми март за отминалата година, а защо не и за тази. Каква книга да си избера? От български или от чужд автор? Проза или лирика? Може би исторически роман? А дали да не е класика? Ремарк, Хемингуей, Стайнбек, Флобер, Шоу или…? А може би Хейли „Банкери“? Банка, заем, ипотека… къде се отнесоха мислите ми? А да, минавам покрай банката. Ще платя ипотеката, така и така ми е по пътя. Влизам, плащам и излизам доста по-лека. Една грижа по-малко. Продължавам. Ток, вода, парно, телефони, кабелна, интернет … няма как, и тук се отбивам. Присядам на една пейка в парка и преброявам остатъка. Не е много, но ще има за храна и джобни на детето. Ще отделя 20-30 лева за книга и ще наваксам, като си нося храна от вкъщи. Усмивката се завръща на лицето ми и продължавам към книжарницата.
Ето ме пред светата обител на книгите. Отварям вратата и ме лъхва аромат на хартия. Безкрайно дълги стелажи с книги. Обикалям бавно, погледът ми шари от лавица на лавица, а устата ми е леко отворена, като на дете в магазин за играчки. Не мога да си избера. Имам право само на една. Обикалям, чета, взимам, оставям, отново се връщам. Телефонът ми звъни.
- Мамо, от училище организират тридневна екскурзия. Почти всички са се записали. Може ли и аз?
- Може - дори не се замислям.
Оставям книгата на рафта, благодаря на вежливата продавачка за търпението и излизам. Все пак не е краят на света. След 30 дни ще си я купя.
Прибирам се в къщи, изпъвам се на дивана с таблета в ръце и набирам https://otkrovenia.com/bg/. Какво ми се чете?
© Анелия Александрова All rights reserved.