Меглен
Не беше като другите деца. Докато останалите тичаха след топката, лудуваха, ходеха за риба, Меглен повече стоеше на брега и съзерцаваше морето. С часове обичаше да седи на високите скали, да гледа прибоя, да слуша крясъка на чайките, докато вятърът галеше руменото му лице и си играеше с перчема на русите му коси. Сам не знаеше откъде се взе у него тази любов с часове да е на скалите, да се наслаждава на синия простор и на летежа на сребристите чайки. Те особено го вълнуваха, следваше с очи техния полет, понякога ставаше прав, разперваше ръце и мечтаеше да полети като тях над морето, да се издигне в простора, да се състезава с вятъра, да види всичко от птичи поглед.
Като се прибереше вкъщи, образно и емоционално, споделяше с дядо си за преживяното, за мечтите си. Сините му очи се разширяваха и в тях дядо му виждаше отпечатана небесната синева и необятната морска шир.
“И хората летят, Мегленчо, като пораснеш и ти можеш да полетиш. Човекът е умен, измислил е изкуствени птици и с тя ...