Баба Роза се качи от шумната спирка на Красно село.

Баба Иглика беше купила 350 грама сирене, два хляба и лалета.

Баба Роза не беше купила нищо, но носеше пълна торба с дрехи на внучето си, които му бяха умалели.

Баба Иглика и баба Роза пътуваха в един и същ автобус, живееха в съседни блокове от 28 години, но никога не се бяха запознавали. Дори малкото пъти, в които пътищата им се бяха засичали, те бяха заличили от паметта си, както хубавото ядене заличава лошите мисли.

Случи се така, че баба Иглика седна по диагонал на баба Роза. Денят беше топъл, а слънцето прежуряше. Беше 3 часа следобед и автобусът  се носеше по булевардите лек и спокоен.

Не такова беше положението при баба Иглика и при Баба Роза.

Застанала от лявата страна на автобуса, баба Иглика страдаше от силната слънчева светлина и се притесняваше за сиренето. Беше положила торбата грижливо на седалката до нея, но все й се струваше, че е прекалено топло. Ръцете й започнаха да се потят, очите й започнаха да шарят из полупразния автобус. Всичко беше застинало, хората не мърдаха и това изнервяше баба Иглика до краен предел. Ако беше суматоха, сиренето нямаше да занимава мислите й до такава степен, защото цялото й внимание щеше да бъде фокусирано върху това да намери място, каквото и да е то. А и хората щяха да правят сянка, така че на сиренето щеше да му бъде добре.

Баба Роза имаше друг проблем. Открай време мразеше да пътува обратно на движението и това я докарваше до истерия. Вярно, че автобусът беше почти пуст, вярно, че тя имаше време и възможност да се огледа и да избере мястото, на което да седне, но тежките условия, които предлагаше градският транспорт през останалото време на деня, я бяха научили първо да действа, а после да мисли. Баба Роза оглеждаше нетърпеливо седалките и полугласно изразяваше недоволството си, че бяха празни. Чувстваше се като глупаво дете, което са излъгали с рестото.

Баба Иглика и баба Роза не размениха нито един поглед. Вниманието и на двете беше заето единствено от празните седалки от другата страна на автобуса.

А слънцето напичаше и седалките лъщяха и примамваха с измамен блясък.

Баба Иглика започна да се чувства още по-дискомфортно в черната блуза с висока яка, а якето, което дори й беше голямо, направо я побъркваше. Чувстваше се точно като горкото сирене, което се вари в своята найлонова обвивка и не може да мръдне наникъде.

Баба Роза не можеше да се начуди на собствената си нерешителност и свян. Сякаш автобусът беше пълен с хиляди втренчени погледи, които изпитваха нейното търпение.

Дойде следващата спирка. Вратите се отвориха и свежият мартенски въздух нахлу с шеметна бързина и запълни всяко кътче от прашния автобус.

Качиха се няколко души, вратите се затвориха, а въздухът започна да се дави и да бяга през прозорците.

Доволна и сияеща, баба Иглика седеше от дясната страна на автобуса, скрита от жестоките лъчи на слънцето, здраво стиснала торбичката със сирене, хляб и стърчащите лалета.

Какво, че едно нахално момче седеше до нея. Важното бе, че сиренето е на сянка, а и тя самата. От мястото срещу движението дори можеше да усеща прохладната струя на въздуха в гърба си, което правеше тежкото зимно яке по-поносимо и направо истински късмет бе, че днес не го остави вкъщи, макар необичайно високите температури.

Баба Роза, вече позабравила предната си нерешителност, сега гледаше доволно всеки един от пътуващите и сама не можеше да разбере откъде й хрумна тая хитрост да скочи, когато се отвориха вратите, да се престори на току-що качила се и в суматохата  да се премести на по-удобно място от лявата страна на автобуса.

Баба Роза понамести дрехите на седалката до себе си – грееше слънце и светът й се струваше познат и прекрасен!