Трицветното гонче е една от най-добрите ловни породи на България. Средно на ръст, мускулесто, то е било гордост за всеки ловец. През седемдесетте години доктор Гайтанджиев, един от основоположниците на кинологията у нас, описва стандарта на породата и прави постъпки за нейната международна регистрация и признание. За съжаление се появяват бюрократични стъпки от страна на държавата и до българска регистрация не се стига, а породата е призната и записана като сръбска. Но това е друга история…

Преди двадесетина години се ражда едно кученце, което се различава напълно от другите в кучилото. Поради някаква странна игра на гените, вместо стандартните три цвята – основен черен, с кафяви петна по гърба и бяло огледало на гърдите, то е цялото бяло с две големи черни петна на гърба си. Заради този дефект още при раждането си е извадено от бъдеща разплодна работа и заличено от племенните книги на породата.

Затова ми го подариха и Мики влезе в живота ми.

Тъкмо беше прогледнал, когато го взех и занесох вкъщи. Една мъничка, неориентирана пухкава топчица, която се клатушкаше смешно и неуверено на малките си крачета. Още като го видях и се влюбих в този очарователен мъник, изобщо не ме интересуваше, че не отговаря на някакви си писани стандарти. А той с времето ми отговори със своята голяма, безусловна любов.

Мина една година, откакто Мики влезе за пръв път в дома и живота ми. За това време израсна красиво здраво и игриво куче. И двамата бяхме млади и щури. Обичахме да обикаляме с часове полето над града. Мики тичаше неуморно около мен. Понякога подгонваше някой заек и за дълго се скриваше от погледа ми. Друг път застиваше като сфинкс края някое мише гнездо. Дебнеше търпеливо, без и мускулче да трепне. После, по-бърз от светкавица, се хвърляше напред и улавяше в челюстите си някоя прекалено смела мишка, решила безразсъдно, че опасността е отминала.

Изнизаха се лятото и есента и неусетно дойде зимата. Студ скова земята.

Една сутрин, обзет от приключенски дух, реших пак да направим нашата си разходка. Излязохме по тъмно и с бърза крачка излязохме от града, който остана да спи зад нас.

Белият саван на снега покриваше полето, чист като булчинска рокля. Едри звезди покриваха небосклона и осветяваха пътя ни и се отразяваха в белотата края нас. Бяха толкова близки, че имах усещане, че, ако протегна ръка и ще ги докосна. Снегът скърцаше под ботушите ми, а Мики като призрак се стрелваше и тичаше безшумно наоколо.

Вдъхвах с наслада ледения въздух, а около мен се носеше облак пара.

Беше една джеклондоновска сутрин и имах усещане, че сме само аз, кучето и звездите в целия свят.

Така изминахме няколко километра.

Внезапно Мики направи нещо, каквото никога досега не беше правил. Застана пред мен и започна да ме ръмжи. Не му обърнах внимание, а леко го побутнах с крак встрани и продължих да крача бодро в снега. Но той не се отказа. С два скока ме настигна и отново застана пред мен с озъбена муцуна. Стана ми странно, но отново не се спрях.

Този път Мити не се опита отново да ми препречва пътя, а покорно и умърлушено тръгна след мен. От време на време нежно ми хапеше ръкавицата и ме дърпаше назад. Вървяхме така стотина метра, когато отново скочи пред мен и ми прегради пътя. Опитах да го заобиколя, но кучето беше по-бързо, усети намерението ми и пак застана пред мен, оголило зъби в глухо ръмжене. Не ми посягаше, не беше агресивно. Сякаш ми говореше да спра и да не продължавам.

Този път го послушах, обърнах се и тръгнах обратно, а Мики весело подскочи и ме последва.

Далеч пред нас се виждаха мъждукащите светлини на разбуждащия се град.

И тогава, без никакви признаци, настъпи леден ад.

От небето се спусна гъста мъгла, която напълно скри всичко от погледа ми. В този момент започна и снежна вихрушка. Леден вятър вдигаше пухкавия сняг и го блъскаше със страшна сила в лицето ми. Не можех да вървя изправен. Нахлупих колкото се можах качулката над лицето си, наведох глава и тръгнах бавно. От пъртината, която бяхме прокарали на идване, не беше останала и следа. Навсякъде, беше бяло и равно.

След няколко крачки съвсем изгубих посоката и не знаех къде се намирам. А познавах полето като дланта си. Но сега бях попаднал в капана на мъглата и бурята. Забил поглед надолу, виждах само върховете на ботушите си. Всеки опит да се огледам, беше пресичан от зловещите ледени камшици.

Тогава пред мен изскочи една сянка.

Мики.

Бялата му козина се сливаше със снега, но се виждаха черните петна на гърба му.

Вървеше бавно пред мен, а аз го следвах, напълно оставил се на инстинктите му. Понякога спираше да ме изчака. И пак ме повеждаше. Напълно изгубих представа за време и посока. Не знаех нито колко време сме вървели, нито накъде вървим. Просто го следвах, а виелицата беснееше край нас, като носеше сняг и вълма разпокъсана мъгла.

По някое време започна да се развиделява, а някъде напред в далечината промъждука светлинка.

Тръгнах към нея.

Скоро влязохме в града, където вихрушката утихна, укротена от жилищните блокове.

Вярно, не стигнахме там, от където тръгнахме, но все пак успяхме да се приберем.