- Мила, малко след края на Първата световна война татко купил една нива извън града на пътя, който води към големия пазар на София. Много мъже се върнали осакатени, а някои изобщо не се върнали. Семействата имали много деца и жените се чудели как да ги изхранят, затова продавали част от земите си, още повече, че не знаели дали ще могат да ги обработват. По това време там вече имало няколко къщи и се предполагало, че това ще стане един вилен район извън големия град, но днес вече се оформя като квартал. Не искам да остана тук. Виждаш, че в тоя двор се води нещо като война - дали не е заложено в човешката природа вечно да воюва със себе си. Не знам, но ми прави впечатление, че войните възникват по съседски или роднински - с най-близките. Може да е ревност или завист. Мястото е повече от декар. Ще продам тази къща и се надявам с парите от нея да построя там друга, може и по-малка. Все пак тук е столица, голям град, цените са по-високи. Ще дойдеш ли с мен?
- Изненадваш ме, Александре, татко е още жив и от него зависи, но ако остана сама, може и да дойда. Нали сме семейство. Да почакаме още година. Заведи ме там, все пак да видя къде е.
През един хубав майски ден отидохме. То си беше екскурзия - през гора, през поле, през засети светло зелени ниви. До там няма превоз, но пеша от нас е около трийсет-четиресет минути. Тук-там къща с двор, заобиколени най-често с царевични ниви. Хората живеят, имат си фурна, млекарница, видях и един смесен магазин. Чисто спокойно. Не знаех обаче как е, когато вали дъжд и сняг. Мястото беше голямо, а на средата - голяма купчина едри камъни.
- Поне за основите няма да плащаме. Тук някога татко е стоварвал материали, които са му оставали от строежите. Оцелели са само огромните камъни. Ако къщата е на средата, няма никога да бъде засенчвана, а големите основи ще я държат далеч от влагата.
Имахме и съседи - доста хора щъкаха из двора им. Посочиха ни строители - няколко преселници от трънско, дошли със семействата си. Разбрахме, че живеят наблизо, затова отидохме да попитаме как да намерим майсторите. В момента работели до църквата, на около шестстотин метра в посоката на нашето завръщане.
Никога не знаем какво ще ни поднесе бъдещето, но ми се стори, че от тук нататък нещата като че ли ще потръгнат в положителна посока за нас. Отговорникът на строителите се оказа опитен и разбран човек. Засега работели по три къщи в района, защото изчаквали да се втвърдят или изсъхнат някои материали. До месец щели да привършат едната, до есента - другата. Третата щяла да остане за довършване през другата пролет. Обясни ни към кои служби да се обърнем и каза да изпълняваме съветите им. При нужда можело да ползваме и Българската инвестиционна банка. Те били бригада от около осем човека и работели организирано. Знаели добре откъде и как да се набавят материалите и щели да ни насочват и помагат. Чак не ми се вярваше, но после се оказа наистина така - хората издържаха семейства и беше в техен интерес да поддържат доброто мнение за себе си.
Убедих се, че има хора и хора - едните зли, завистливи и егоистични, като повечето роднини на Александър, като ония двамата, които щяха да ме изселват, като моята бивша съседка Офелия и другите - доброжелателни, отзивчиви, услужливи като Нора и Петър, като моите съседи сред които израснах и на много от тях винаги можех да разчитам. Те бяха готови да помогнат с каквото могат. Както и строителите, които ме зарадваха с добросъвестността си.
Александър се справи с тичанията по службите, строителите - с тяхната работа и къщата ни беше готова в края на лятото на третата година. Малка - една стая, миниатюрна кухня и входно антре. Аз обаче не можех да напусна татко, той вече не можеше сам, а не можеше и да го преместя на ново място, не само защото къщата беше малка, но тук беше и под наблюдението на лекар, който познаваше състоянието му. А и не му бях казала нищо за Александър, макар че много ми се искаше - щеше да се тревожи, че и върху мен може да се прехвърли отношението на властта към това семейство. Трябваше да изчакаме. Д-р Гаврилов ми беше казал, че сърцето му е увредено и не му остава много. Почина в края на ноември, а в последните седмици, когато аз бях на работа, Александър стоеше при него. Казах му, че е брат на моя колежка, който взима последните си изпити. Видях, че си допаднаха и успях малко преди да почине да му кажа, че всъщност ми е съпруг.
- Благодаря - каза той, - сега няма да се тревожа, че оставаш сама. - Харесва ми, добро момче е.
Когато започвахме строежа се страхувах дали навреме ще продадем неговата къща, за да имаме пари за новата, но това стана лесно. Далечен роднина на Нора имал син, който след две години искал да кандидатства за студент по икономика, а после и да остане на работа в столицата. Оказа се сериозен кандидат за жилището. Купи го веднага и остави Александър като наемател до приключване на строежа. Даже Александър помагаше на момчето за кандидатстването, а после и за първите изпити срещу отстъпка от наема. Времето беше сложно за работа с пари, но ние се измъкнахме без особени сътресения между първата смяна на парите през 1947 година и втората, която беше около пет години след това. Ами, просто нямахме много пари.
© Лидия All rights reserved.