Дамян Драгиев вече имал и опит, а и бързал да използва политическото затишие. Познавал нестабилността на обществения и политическия живот, познавал и несигурността на парите - неслучайно през дългите години докато се подготвял за строежа не държал парите си в банки, с тях работел само за текущи нужди, а с недвижими имоти и ценни предмети, които винаги можел да обърне в парични средства.

          Строежът вървял добре. Изкопните работи приключили, вече имало и няколко изградени етажа. По това време дядо Вельо живеел в София. На село синовете и внуците поели всичко и след смъртта на жена си, той искал да бъде по-близо до големия строеж. Дамян му предложил да живее при тях, в новия им дом, но Вельо отказал - искал да си е сам. После го уговарял за тяхното жилище на ул. "Цар Симеон", но той твърдо държал да е сам и независим. Дамян се смеел: "Та нали по документи всичко е твое, татко, ти си стопанинът тук". Приел да построят две стаички, които му били достатъчни. В големия двор той нямало да бъде сам - от десеетина години там живеел един от внуците му със семейството си, който първо учил за адвокат, после останал на работа в града, оженил се. Скоро и друг се готвел да го последва. Така е, животът не стои на едно място, "пък няма само селяни да бъдем, я"- казвал Вельо и се радвал, че е отворил пътя на децата си. Скоро дворът можело да отеснее, но това не го тревожело: "Няма вършеем, нито стока ще прибираме.  В града вече има къщи на по четири и пет ката, че даже и на повече - децата ще растат, ще печелят, може и тук голям дом да се построи. Да са живи и здрави!".

          Няколко пъти седмично рано сутрин той се отправял

към строежа.  С бастунчето лека-полека правел разходката си и по някое време строителите го виждали подпрял гръб на стената на някаква къща на отсрещния тротоар. Оставал час, час и половина, после поемал по южната пряка и се отправял към новата махала. Поспирал, оглеждал, а ако някой минел наблизо до него. можел да чуе цъкане с език. Понякога привеждал или завъртал глава  и сигурно си казвал: "Пустият му Дамян, справи се, знаех си, че ще справи. А оня селянин, дето ми продаде това ценно място си е нямал своя си Дамян. Да нямал е. А какво беше: пущинак, боклучарник, с някакви порутени постройки, обрасли с бурени".

          Неспокоен и любопитен, той отдавна бе обиколил центъра на София, за да види какви представителни хотели има и добре, че ги гледал само отвън, така спестявал на Дамян някои въпроси. Но пък искал да знае ще има ли закръглени фасади като "Империал", ще има ли красиви балкони и разни орнаменти... "Ще има, татко, всичко ще си има, макар че нито ти, нито аз сме индустриалци като човека броил парите за онзи хотел. Ще бъде и в по-съвременен вид, и по-голям. За един добър  хотел не само фасадата е важна, но и вътрешното обзавеждане, обслужването и още много други неща. Хубав е "Империал", хубави са и "България" и "Кобург"и другите хотели на столицата, но и ние ще се постараем. Ще бъде един модерен хотел и според всички последни виждания на добрите хотелиери.

          Въпреки мераците си дядо Вельо не могъл да види своята мечта вече построена. Починал малко след седемдесетте  си години, почти две години след началото на строежа. Не съм познавала този човек, но изпитвам голямо уважение към него, към неспокойния му, все нещо търсещ дух.