28.

Дванадесет години…

Хубава идея, но…

Времето се променяше, хората с него…

Губех все повече сили за мотивация на учениците. Все по-трудно ставаше да говорим за медии, за истината, за информираност, за човешки права и за желания…

Цензурата ставаше все по-хитра – извъртяна, замъгляваща. А и едновременно с това откровено нагла – лъжите поднасяха като истина.

И журналистите се променяха. Или се връщаха към истинския си образ. Преститутки…

В града, например, имаше само една журналистка, завършила СУ по специалността. Повечето бяха… Меко казано, преформатирали професията си.

Дори една беше завършила едногодишни курсове за секретарки на читалища и го обявяваше за някакво специално ВИШУ…

Журналистиката се превърна в професия – като магистралната. Да, все още има честни и можещи хора. И в града, и в страната. Но са смачквани, принуждавани за единия хляб и положението да променят лееекичко нещата… Докато влязат в калъпа…

А децата са умни и наблюдателни. И по своему пресъздават ставащото – защо да се мъчат и трудят, когато може да намерят на работата лекото и на баницата мекото другаде, по друг начин?

Поради което просто спряхме намаляващия прием в тези паралелки. И ги закрихме. Няма смисъл да се киприм с горда табелка, а зад нея – прах и пепел…

Но пък останаха в паметта ми ВСИЧКИ, минали през паралелките…

Поех си нормалната уж работа. Като включих някои отработени вече методи в нея.

Например, поисках и ми дадоха голям екран за новия кабинет. Нов, защото за стария имаше вече куп кандидати. Навремето аз го префасонирах. Имаше отзад грамаден, мрачен дървен шкаф от пода до тавана, от стена до прозорец. Дълбочина – към 80 сантиметра.

Извиках бивш ученик, сега дърводелец. Премахна го, като запази горната част. Стената отзад беше шпаклована и боядисана от друг ученик. Трети направи от остатъците на стария шкаф две елегантни нови шкафчета.

Там подредих библиотека. Едно момиче – Милица,  беше се изселило в САЩ и ми подари домашната библиотека. Голяма библиотека. Сложих книгите отзад, а учениците си вземаха за четене.

И четяха…

Обаче, намериха се куп кандидати за съвместно ползване на кабинета. Нали – двусменно се учи…

Е, да, но не исках аз да поддържам ред, а някой да го ползва по цигански. Защото повечето колеги така я караха – влиза, избутва часа със зор, заминава.

След него – потоп…

Та се оказа, че на третия етаж една малка стая, ползвана дотогава като кабинет за езиците /малки групи/, е нежелана от никого.

Огледах я, пожелах я.

Пак бивши ученици – изолация, праг, стените, дъската…

Плюс новите шкафчета. Масите – подредени във хормата на П.

Както ви казах – екран, свързан с компютъра.

И междучасията – на екрана върви филм. „Ромео и Жулиета“ /оня, от 70-те/, „Хамлет“, откъси от „Дон Кихот“, от „Под игото“ – филма и сериала…

Не помня как започна това. Може би като отглас от четенията. Имах свободни часове, имаше немалки междучасия – 10 минути са много време, пък учениците са като войниците – не им ли намериш занимавка, правят пакости…

Та имаше компютър, интернет, екран… И гледахме. Някои филми и в час – намирах време, ако са полезни.

И някои в междучасията. На порции. Например, преди часа и след него – една серия от „Двама мъже и половина“. Ще кажете – ама това е…

Да, забавление. Да, не е висококачествено по смисъл. Но е по-добре от възможности за глупости, нали?

Пък и може да се намери определен смисъл – ако потърсиш.

Например, дадох задача – да открият в кой американски сериал има библиотечка с книги у дома на героите. Търсиха… И не намериха. Което дава основа за разговор…

Или някои сцени. В „Женени с деца“. Абсолютно приличащи на наш бай Ганя герои. Само че много по-прости. И съвременни.

Имаше беседи върху филми като „Уестсайдска история“ – веднага след „Ромео и Жулиета“. Основата – как се модернизира класиката. И защо? Не е ли обидно да те смятат за… Меко казано – по-глупав и трудновъздприемащ от публиката преди четири века? Та се налага да префасонират сюжета заради, с извинение, невъзприемчивостта ти? Или се дължи на липсата на… Абе, пак омекотяване – заради безкултурието ти?

И така нататък…

Класика, мисъл, изводи…

Има ли желание – всичко може.

И ще спомена учениците от последните класове – Миро, Анка, Мелиса, Николай, Мартин, Виктор, Василена, Наско, Стефан, Христо, Димитър, Нина, Радостин, Румяна, Мила, Стефани, Васил, Александър…

Много са…

29.

Днес се опитват да слеят в едно образование и възпитание. Все едно вода и олио. Различни сфери са, с различни цели, по различни методи се действа…

Възпитанието, освен това, се гради у дома. В семейството. Където го има…

А родителите се опитват да градят „образованието“ на детето върху убедеността, че тяхното гардже е най-хубаво и певческо…

За възпитание не говорят – сигурни са, че в семейството им всичко е наред, детето е страхотно възпитано, ама тия наоколо… Приятелчета, среда, даскали…

Сещам се как в последните години разговарях с една майка и сина й, той грубо я прекъсна и дръпна от ръцете й телефона, който тя тъкмо беше му отнела – поне при разговора да внимава.

Заших му шамар!

Пред мен, в училището, я ругае, а иначе…

Тя си замълча.

Което й признавам. Можеше много усложнения да потърси, но явно разбра. И момчето разбра. Просто правило – срещу всяка сила може да излезе друга сила.

Което за някои е убедително.

А после идват размислите. Ако ги предизвикаш.

И не е необходимо да водиш чак задушевен разговор. Който може – разбира. Който не – другите разбират…

Да си класен ръкводител е изключително отговорно. Целта е – да се поведат групата ученици напред.

А учениците ВИНАГИ са в различни групи. Формални /семейство, клас и тем подобни/, неформални /компанията, приятели/.

В класа неформалните групи се пресичат и са амалгама от различни по състав, характери, задачи дори. Един ученик може да е в една неформална група /приятелчета/, същевременно в друга /комшийчета/, в трета /кафенето, запалянковци/.

Класният трябва постоянно да следи вълните в тези групи и да координира нормалния живот. Като води същевременно ВСЧКИ заедно напред – към една цел, която всеки вижда по своему.

Основната цел е учението. За някого – да отбие номера и хване тройката, за друт – да търси и намира, да открие нови светове.

Само че класът е единство от противоположности най-често.

И трябва да бъдат споявани от разбиране на целта, усещане за мястото и бъдещето, от любов и чисто човешки отношения. По правилата – писани и много често неписани.

На педагогически съвет споменах пред една физичка за класа, който й беше поверен, като за „твойте“. Тя грубо ме прекъсна: „Мойте са у дома, за тия само ми плащат да им отчитам отсъствията“…

Е, за съжаление, не са малко подобни чиновнички.

Впрочем, често при мен идваше едно момче от класа й. Не му предавах, но щом видеше отворената врата – а аз не я затварях, ако нямам час – появяваше се. И сядаше да гледа с мен филм или дори да чете книга от библиотеката.

Тя му предлагала всеки час – да напусне без отсъствие, та да си кара спокойно часа с останалите. И той се махал. Знаеше, че тройката му е в кърпа вързана.

После напусна училището, срещах го, спираше ме, приказвахме си.

Проблемът не беше на момчето с учението. Проблемът беше на учителката с професията й…

30.

И отиваме към края. А и аз бързам. Откриха ми, че зрението ми намалява – вече е на 40% останало. Та ми се иска да завърша… Преди мрака…

Хубави бяха и последните ми ученици. Абе, всички бяха хубави. Нормални ученици – телета, каквито бяха предишните. И родителите им. И ние. И родителите ни.

Само дето тогава имаше СИСТЕМА. Която вкарваше в някакъв ред всичките ни изригвания. Та постепенно средата, училището, семейството, ние самите – оглаждахме ръбовете и от какавидите излизаха хора…

Сещам се – три години преди да се махна, идват учениците в кабинета. И ми казват: „Господине, на какво миришем?“.

Отговарям след смръкване във въздуха: „Чесън. И какво?“

Набумкали се с чесън, за да ядосат преподавателката. Обясних им – чесънът си е наше, национално богатство. Не само вкусно, но и полезно. Обаче… Обаче, културният човек не яде /!/ чесън, когато отива на обществено място. Така е прието и е правилно. Да не смърдиш с кефа си…

„Тоест – пак сме простеели?“ – попита един. Потвърдих.

И влезе лелката.

А чистачките ме харесваха. В моя кабинет – винаги подредено и чисто. Затова не исках Сульо и Пульо да са в другата смяна. Заварвал съм кабинета… Абе, да не казвам. Виждал съм чужди кабинети… Мани, мани!

Та лелката дойде и се оплака – тоалетната била покрита с люспи от обелен чесън. Погледнах момчетата. Навели глави потвърдиха.

„Вървете и чистете!“

Попитаха – а метли?

„С ръце!“

И почистиха тоалетната с ръце…

Строго? Не по правилата? А извършеното?

Преди доста години поръчаха на момчетата в часовете по физкултура да прекопаят зелените площи в училището. И засяха трева.

Да видите после… Втурва се хлапак през тревата, големите го вдигат за яката: „Абе, аз съм копал тук, ти ще тъпчеш…“

Това се опитвах да ги науча. В кабинета те подреждаха, те отговаряха за чистотата и реда.

Моята намеса – само в краен случай. Твърде краен…