16.

Любовните истории бяха като в латиноамерикански сериал. Все пак – пубери, напъпили и търсещи време и начин да изригнат.

О, какви ли не съм видял…

Някои – като при Светльо и Ивелина, завършиха с брак. Други…

Когато поех девети клас с  66 набор, поиска да се премести при нас едно момиче. Мариана изглеждаше добре – наскоро я видях, същата кльоща си е, бързорека, отракана. Както викахме като млади в първи клас – като резервното колело на джипа. Нали знаете – четирите гуми с грайфери са на колелата, петата е най-изтърканата, виси отзад. За зор-заман.

Мариана си беше и е пъргава, бързодействаща, откровена до немай-къде. И си харесала Живко. Той – хубав, строен, но бавен, муден, мързеливичък…

Обаче, любов…

И поиска да се премести. Да смени езика – в нейния клас учеха английски, с немски. Частни уроци, скандали с класната, ходене при директорката, докара родителите си…

И нейната стана…

Не беше голяма промяната – едни учители им преподаваха, в едно училище. Но – тя е до Живко…

Освен в моя час. Веднага ги разделих. Зор – две седмици. После подписахме споразумение – тя го подготвя и контролира в час, аз им разрешавам да са на един чин.

Имаше полза…

После се разделиха. Живко почина. Млад още. Мариана си цъфти…

При 69 набор имаше даже битки за момчета. Биха се Мирослава и Донка. За Станислав. Биха се в междучасието, яростно – по женски. Скубане, писъци, размахване на ръце… Не могат такова шоО да ти изкелеферчат професионални артистки…

Те се биха, а отстрани ги гледаше Катя. И, когато завършиха, се омъжи за Станислав.

Истории много, много…

Помня Димо и Мариана. Живи и здрави са си, имат двама сина. Само дето единият беше в единадесети клас, когато се роди другият. И Мариана ми се вайка: „Ама, господине, какво ще кажат хората? На 38 години съм вече…“ Пък аз й внушавам – не ти пука! Дете иде! Радост! На колкото ще да си – ликувай и се готви. Ще го отгледате и него…

С Димо е свързана друга история. Не любовна, макар така да звучи. Час. Последен. Навън е тъмно. И изведнъж в стаята също става тъмно. Токът. Викове. И един момичешки: „Их, че кееееф!“. Обажда се едно момче: „Димо, какво й правиш, бе…“

То беше режимът на тока. Ние навремето правехме разни шашкънии, ама сегашните не се сещат. Например, отвиваме крушката, слагаме мокра попивателна и завиваме обратно. Светва лампата, гори и… По едно време попивателната изсъхва, става изолатор. Лампата угасва…

Сега не се сещат за подобни работи. За които трябват и знания, и умения, и шантав акъл…

Много любовни истории имаше. И немалко завършиха с брак. Кой да ти мисли, че хубавият и умен Живко ще бъде бързо уловен от Ваня? Три години разлика, а в характерите разминаванията – такива, че явно са паснали идеално. Тя – бърза, действена, активна, понякога дори агресивна… Гледат си дъщерите, Живко е главата на семейството, Ваня е шията, която върти главата…

Неочаквано се взеха Албена и Мариан. За нея разказах – оранжевото маркуче. Комсомолски секретар, примерна, ученолюбива. Сега е учителка по литература. Мариан въртеше бизнес с баща си. Показвал ми е официални рецепти за кренвирши и салами. Само от четенето ставаш вегетарианец.

Живеят си, разбират се, всички грижи им отиват за сина. Да е жив и здрав…

До тях живее Мечо. Милен. Много трудолюбив. И обичан от класа си. Когато внезапно брат му – двайсетинагодишен, почина – на погребението бяхме много хора от випуска. Да го уважим, да го подкрепим в мъката…

Мечо е кръстник на Иван – сина на Албена и Мариан. И помага в грижите за него.

Учител стана и Диан. Тих, скромен, с изграждано постеренно и здраво мнение.Завърши история, беше в разни учреждения за закрила на детето. Нямам понятие какво точно е правил, но няколко пъти непознати го поздравяват, когато си пием кафето. И само споменава – на тия помогнал да осиновят дете, ония подкрепил при някакви проблеми с поколението. Сега преподава и при всяка среща основен въпрос е – какво още да измисли, за да привлече вниманието на учениците…

Да се върна на любовните истории. Които бяха много, много.

И да призная – доста от тях премълчах. Защото немалко завършиха с абитуриентския бал. Или малко по-късно.

Веско, например, си беше любовчия. Всеки срок – ново гадже. И по-малки, че и каки. Харесваха си го. А на бала се закачил яката за Станка, както виках на Станислава. Другото й име беше Кобрата. По характера. Звънкам й веднъж на стационарния, чувам глас и почвам: „Кобре…“. Отсреща: „Не е тя, баба й е“. Смутих се: „Извинявайте…“… „Ама нищо, нищо – тя си е такава…“

Та тръгнаха на екскурзия след бала. В Одрин и Истанбул. Три дни и нощи. И, както разказва легендата – тия двамата три дни и нощи не излезли от стаята…

После тя замина да учи в Търново. Веско беше изгърмял на матурата – въпреки съветите ни /на родителите, на кака му, мои, на математика/ беше избрал математика за втора матура.

Но и той замина за Търново. Заживели в една квартира. Обаче… Правилно, знаете го… Тя – цял ден на лекции, нови приятели… И не само… Той скучал, скучал…

И се разделиха…

По-късно идва на гости в училище. Предупредих учениците, че ще дойде един батко, разказах им тая история. Появи се той в средата на голямото междучасие и поздравява едно момче. Питам го после – комшии ли са? Не. Момчето било брат на Станислава?! А аз им разправям за „подвизите“…

Но и Димитър – братът, си беше любовчия.

Имам едно свойство – особено. Попадам все където не трябва. И когато не трябва.

Та си пия кафето и гледам през витрината – спира такси, наш Митьо отваря галантно вратата и… В таксито влиза Данчето от горния клас??? Качва се и той, прегръща я и потеглят…

Дето викаха едно време: хвани си кака – да те отрака…

После заминаха за Варна да учат. И се оказа, че Данчето била – чрез баща си – собственичка на апартаменти. А бащата морски капитан, все на път…

Викам му: „Мите, те това се вика прицелна любов!“

Но – това в рамките на шегата, де…

Като те удари хормонът…

Пак ще цитирам – тук червена точка, моля – едновремешна мъдрост: когато работи едната глава, другата спи…

17.

Увлякох се по тия любовни истории…

При това не съм споменал даже процент от тях…

А имаше и други – все с училището, групата, колектива, ученето и мързела, истории…

Да речем – взаимоотношенията между ученици и учители.

Сложни. Меко казано…

Моята винаги е била лесна. Имах няколко правила. Първо и основно – директна откровеност! Никакви лъжи и заблуди, никакви измами. Каквото и да ми струва – директно!

Което изяснява нещата. И позволява открито да се видят проблемите и решат.

Второто – имал съм работа с деца. На вид големи, понякога демонстриращи знания и мислене на възрастни, но винаги – ама винаги! – с преобладаващото детско.

Не е обидно, просто е реалистично.

Третото – поето задължение трябва да се изпълнява. С всякакъв риск. И на всяка цена.

По едно време бяха измислили учениците да ходят на трудово обучение в база някаква. На десетина минути път. По улиците, но…

И една вечер пристигат за последен час – програмите винаги са били каша. Един го няма. Пиша отсъствие, започваме…

И пристига директорката, с нея някакви. Вземат дневника за проверка…

Оказа се, че пуснали учениците да идват за час, но един решил да види какво има в новострояща се сграда. Където паднал в някаква шахта. И си счупил крака.

Проверката показа, че вината е в освободилите ги – трябвало да ги заведат до училището ни. А кой през това време ще посреща другите им ученици – ни дума.

Аз, написвайки отсъствието, съм си осигурил абсолютна невинност. Не е дошъл, официално е отбелязано, не нося отговорност…

Поради което натам ми беше лесно. Моли някой да го освободя. „Защо?“. И – „А нима това е толкова важно, та тпрябва да изпуснеш част от часа?“.

Ако не го пусна и изчезне – отсъствие. Да се оправя, аз съм предупредил…

Ако е важно – а преценявам аз – поемам отговорността…

Колко нерви съм опънал, колко съм изпокъсал за това…

Поета отговорност… За пубер, дето е неуправляем и сам не знае какво ще направи след малко. Нито пък защо…

Слава Богу, не са ставали произшествия…

Обаче, принципът се знаеше и караше учениците да се замислят – а има ли смисъл?

Междучасията уж 10 минути, но… Докато пусне една вода, пийне една такава, докато чуе какво станало, кого и за какво изпитвали в другия клас…

И се е случвало да пристигат със закъснение. Малко – две, три минути. След това слагах отсъствията…

Пристигат – цяла тълпа – пет, шест, че и десет човека.

Натам – съвсем не по законите, но по моите правила.

Всяко удоволствие се заплаща /както казал оня, дето му умряла тъщата и му поискали пари за погребението, както гласи старият виц/.

Събират стотинки и едно момиче – обикновено – отива, купува кутия с бонбони и ги носи в първи клас. Карахме по азбучен ред.

Малките знаеха и се радваха. Между другото – и мен ме познаваха. „Чичкото, дето праща бонбоните“. А големите си спазваха правилото – всяко удоволствие…

Ще речете – незаконно?

Разбира се!

Но – малките доволни, големите и те. Виновни, платили си. И аз – внушавах им определени правила. Индиректно…

Което не мога да кажа за куп колеги…

До кабинета ми на последния етаж беше кабинетът на една историчка. Интересна жена – уж специалистка… Веднъж водих екскурзия и бяхме в София. Разведох ги къде ли не, пътем им показах мавзолея на Батенберг. Тогава заключен, че и с бодлива тел по оградата. Но отвън го видяха, разказах им за княза, добиха някаква представа.

Когато се върнахме, колежката ги разпитвала и дойде възмутена в учителската стая. Какво съм ги лъгал? Няма такъв мавзолей!!! Няма, бе! Има само един – на Георги Димитров…

Бавно, като на хлапе аутистче й заобяснявах – има мавзолеи немалко у нас. Например, до Ново село, на отец Матей Преображенски – Миткалото. Или Пантеонът в Русе – също може да се определи като мавзолей. Или в Котел…

Женичката беше смаяна. В учебниците подобни неща нямаше…

Но иначе добре работеше. Цял час от кабинета й се носеха крясъци. Крещеше им – Стимфалските птици биха замълчали засрамено. А сирените биха се скрили под вълните от ужас…

След часа излизаме в коридора. Повечето учители – уморени, повяхнали, вкиснати. Тя – свежа като кисела краставичка. Разтоварила се, натоварила ония нещастници учениците, доволна от себе си…

18.

Тук малко отклонение.

Споменах за отишлите си ученици. А онзи ден научих още лоши новини.

Срещнах Силвана. Пенсионерка, макар да е около 40-те. Подпираща се на патерица, трудно подвижен крак, паднали предни зъби… Получила удар преди години и… 86% инвалидност. Без семейство…

Та тя ми каза – Цецко от класа ни е починал. И оставил дъщеричка…

А после видях Красето. От малко по-големите. И Стамен починал.

Беше влюбен в дъщерята на една колежка. Пухкава, жива, дива ученичка. Не зная натам как е било. Не се ожениха. Но – починал. Млад, силен, здрав, симпатичен, умен…

Отиват си момчетата и момичетата.

За съжаление – млади…